Архимандрит Трифон (Туркестанов)

Положението на християните в мюсюлманската държава съгласно шариата


Из ръкописите на архимандрит Трифон...

      В принципното отношение на мюсюлманството към християнството (а също и към юдейството) съществува вътрешно противоречие. Мохамед е признавал и християнството, и юдейството за богооткровени религии, но това е било съвсем отвлечено, а на практика той е изисквал от християнството и от юдейството да примат мюсюлманските схващания, християнството да се отрече от учението за Св. Троица, да се откаже от почитането на светиите, иконите, на Божията Майка и от всички особености, които са свойствени за православната вяра и я отличават от мюсюлманството. Тъй като това било невъзможно на практика, то Мохамед провъзгласил свещена война (“джихат” или “джихад”) срещу всички неверници дотогава, докато те не се подчинят на истинната, според неговата гледна точка, вяра.
      Ако Мохамед е допускал съществуването на християнството като отделна вяра, то това е било само като religio licita — търпима религия. Това разрешение не се основава върху принципа на веротърпимостта и правото на съществуване му гарантират не симпатии към християнството. В случая по-скоро е налице мълчаливото признание на факта, че християните не могат да бъдат принудени към отричане от вярата им. Самата война против неверните не притежава онова страховито (в религиозно отношение) значение, което ù приписват: Мохамед не се надява, че тя може да бъде доведена до край и се задоволява с относителен успех — разрешава, почти предписва на своите последователи да я приключват с определени условия за мир.
      От строго мюсюлманска гледна точка, християните трябва да бъдат унищожени, ако не признават мюсюлманството, но Мохамед допуска компромис, допуска християните да живеят само ако плащат откуп за живота си и изобщо — да плащат някакви данъци на мюсюлманите. Правното положение на християните в мюсюлманска среда е било твърде тягостно. Християните са били осъдени на постоянна нужда и унижения и са могли да съществуват под турската власт само в унизено състояние.
      Тъй като основната цел на исляма е била покоряването на целия свят, то обикновеното състояние на живота е била войната, войната на исляма с иноверците. Целта е била именно покоряването на противоположната страна с цел тя да приеме исляма, а ако не го приеме — да съществува в робско подчинение. Войната се наричала “джихад” — свещена война, а актът на примирението се наричал “аман”, т.е. пощада, пощада, основана на някои условия. Победените били наричани “еими”, т.е. мюсюлмански поданици.
      По такъв начин, за мюсюлманите светът се е разделял на две части: “дар-ул-ислам” (в превод — владение на мюсюлманството) и “дар-ул-харб” (земя на войната, земя на иноверците, с които ислямът трябва да се намира в състояние на война). Свещената война, “джихадът”, може да бъде завършен с мирен договор, но основан на подчинението на враговете на мюсюлманите. Победените получавали правото на живот при условие за заплащат за него. Този мир, обаче, е могъл винаги да бъде нарушен.
      Между двете страни е възможен не мир, а само временно примирие. Един от тълкувателите на мюсюлманските закони — Малик — допуска възможността за сключване на примирие за не повече от четири месеца. Примирието може лесно да бъде нарушено. Достатъчно е, ако неверниците знаят за проповедта на исляма и не искат да приемат мохамеданството или дори ако не плащат “джизие” — откуп за живота си.
      Въпреки че “джихадът” — войната за вярата е разрушителна и жестока, при все това се вижда стремеж тя да бъде ограничена до борба с въоръжения или със способния да носи оръжие неприятел. Затова е било забранено да се убиват безвредни от тази гледна точка лица — жени, деца, старци, недъгави, психично болни, монаси и свещеници, които не общуват със света.
      Изключения се допускат в случай, че подобни лица все пак се явяват опасни за мюсюлманите или с богатството си, или с опита във военното дело, или по политическото си значение. Подобни хора трябвало да бъдат унищожавани. Ако пък те са безопасни, то мюсюлманинът, убил някого от тези безвредни лица, е трябвало да принесе покаяние, дори да заплати глоба.
      Когато се дарувал “аман”, т.е. пощада на победените врагове, те ставали подчинени, поданици или роби на мюсюлманите. Религиозните права, които шариатът, т.е. мюсюлманската вяра, предоставя на еимите (поданиците християни), били минимални. Те се заключавали в свободата във вътрешните дела на тяхното вероизповедание. Мюсюлманите получили нареждане да не се месят в религиозните дела на неверните.
      Привличането на мюсюлмани в християнство е било обаче невъзможно, следствие на подобно обръщане е била смъртта на християнина.
      Ако християните искат да живеят мирно в мюсюлманската държава, то още според условията на Омар (арабския халиф, който завоювал йерусалим и построил джамия на мястото на Соломоновия храм), християните не могат да изявяват вярата си публично, не трябва да изнасят от своите църкви кръстове, икони, нямат право да устройват литийни шествия да четат свещените книги на мюсюлманските пазари. Ако пък при четенето на псалми или на Евангелието в своята си църква извисят глас, то им се забранява четенето на ония места, където се говори за св. Троица (многобожие според мюсюлманската гледна точка). Християните, намиращи се в мюсюлмански град, нямат право да бият камбана, да събират едноверци в жилищата си за молитвено служение и изобщо — да се молят в домовете си.
      По законите на шариата мюсюлманите могли да влизат в християнски храмове денем и нощем с каквато и да е цел, естествено, не за молитва. С това е интересно да се съпостави мнението на мюсюлманските законници относно това, могат ли християни да влизат в джамии.
      Ханефитите (едно от законническите течения в исляма) утвърждават, че “на еимите се разрешава да влизат в джамия, но със страната си напред, за разлика от мюсюлманите”. Шафаите казват, че неверните не могат да влизат в джамия освен с разрешение на имама. Малик и Ахмед забраняват влизането на неверни в джамия във всички случаи.
      В договора си с Омар покорените християни се задължават: “Задължаваме се да не строим в градовете си, нито в техните околности манастири, църкви, параклиси и отшелнически обители; няма да възобновяваме онези от тях, които са се разрушили и няма да поправяме ония, които се намират в кварталите на мюсюлманите”.
      По такъв начин, в мюсюлманските закони се вижда ясно стремежът да се изтласкат християните от градовете и да се доведат до скромното положение на селско население. В завоюваната България турците така и са наричали българите: “рая”, т. е. селяни, прост народ. В градовете християните са могли да влачат само жалко съществуване без надежди за бъдещето, без правото да увеличат поне на метър пространството на храмовете си. На практика достатъчен бил малък повод, храмът да бъде разрушен или превърнат в джамия, за което има много примери.
      По закона на шириата еимите (християните) са били длъжни скромно да отстъпват мястото си на всяко мисионерско поле, където и да е било угодно на мюсюлманите да проявят своята деятелност. Полемиката с исляма е било безусловно забранена. Отделни изрази, не само оскърбителни, но и недостатъчно почтителни по отношение на свещените книги и на Мохамед строго се наказвали. “Еим, произнесъл хула срещу исляма, ал-корана или пророка, се подлага на изправително наказание” — казват едни законодатели на исляма.
      Други направо казват, че такова лице трябва да бъде осъдено на смърт. Малик казва, че ако, например, човек каже: “Мохамед не е пророк” — трябва да бъде осъден на смърт, ако не предпочете да избере исляма.
      (През последните години, съвсем неотдавна, подобни екзекуции са извършвани нееднократно в Пакистан и в Иран — бел. ред.).
      Нека отбележим, че не само оскърбяването на вярата, а и различните противозаконни действия не са били вменявани като вина, ако човекът, който ги е извършил, приемал исляма. Да се приеме ислямът означавало да се покрие всичко. Дори убиецът, вече осъден на смърт, е избягвал наказанието на закона, ако приемал исляма. Всички тези “стимули” представляват пряко предизвикателство, насочено към най-неустойчивите в нравствено отношение слоеве на иноверците. Всичко това е подбуждало по-слабо устойчивите християни да приемат мюсюлманството при някакви тежки обстоятелства или при извършване на противозаконна постъпка.
      Приел веднъж мюсюлманството, еимът в никакъв случай не е могъл да се върне в християнството. В подобен случай той бивал подлаган на смъртно наказание. Според израза на Мохамед: “Да не бъде това, Бог да даде на неверните успех срещу вярващите!”.
      Ограниченията на християните били много разнообразни. Омар, вторият халиф след Мохамед, поставил изисквания християните да не носят нито оръжие, нито еднакви одежди с мюсюлманите и при яздене да не използуват седла, еднакви с мюсюлманските. Следващите законодатели забранили на християните да оседлават конете си. Християните са имали право да яздят магаре или друго животно, но не кон, при това били длъжни да слизат от магарето, минавайки покрай събрали се мюсюлмани. Къщите на еимите трябвало да се отличават от мюсюлманските с особени знаци, иначе някой просяк мюсюлманин би могъл по погрешка да помоли за милостиня и да призове върху тях Божието благословение. Това се забранявало.
      Еимите нямали право да седят в собствения си дом в присъствието на мюсюлманин. Изобщо “мюсюлманите не трябва да оказват на неверните знаци на уважение”, “не трябва да им подават ръка” и “само в особен случай им се позволява да приветствуват неверните”. Впрочем на приветствието на един еим “мир на теб!” (“селям алейка!”) и мюсюлманинът трябвало да отговори с обичайното “ве алейке!” (“и над тебе!”). Ако мюсюлманинът — се казва в една мюсюлманска книга — е оказал на еим услуга или знак на уважение с това, че е станал при влизането му не с користна цел и не от желание да склони неверника към приемане на исляма, то подобна постъпка се равнява на неверие.
      Свидетелството на обиден християнин срещу мюсюлманин в съда не е имало значение. Доведи ако искаш и сто свидетели християни, самият факт на обидата остава недоказан. Той може да бъде доказан само тогава, когато християнинът посочи мюсюлманин като свидетел на обидата си. Често пъти християни са се лишавали от свободата и имуществото си, когато някой мюсюлманин е намирал свидетели, готови да потвърдят под клетва какъвто и да било несправедлив иск.
      В икономическо отношение християните също са били унижавани. Изплащайки откупа за живота си, те е трябвало да помнят “кои са”…. Нека обърнем внимание на това, при какви обстоятелства е протичало плащането на данъка “джизие”. “Джизието всеки еим плаща лично, а не чрез пълномощник. Той го плаща, като стои прав, а мюсюлманският събирач на данъците седи и приемайки данъка, казва: “заплати данъка, враг на единия Бог!” и после го удря по врата”.
      Омар II, бидейки ревностен мюсюлманин, е издал указ, в който между впрочем се привеждат следните мисли: “Отстраняването на християните от длъжностите, както и унищожаването на религията им — това е ваше най-важно задължение … Затова ги принизявайте до степента на позор и унижение, предназначени им от Бога…”
      Един от следващите халифи — Мутавакил — наредил над вратите на християнските домове да се прикрепват фигури на дяволи, а християнските гробове да се изравняват със земята. Когато св. Константин (Кирил Философ, б.пр.) бил при сарацините и видял над вратите на християните дяволските изображения, мюсюлманите с насмешка го попитали: защо е направено така? Св. Константин отговорил, че вероятно там живеят християни. Понеже там, където живеят мюсюлмани, демоните са вътре в жилищата, а там, където са християните — демоните са изобразени навън и се намират извън жилището.
      Халифът Хеким наредил през 1012 г. на християните да си слагат отличителни знаци — да носят окачени на шията си дървени кръстове, тежащи 5 фунта (около 2 килограма и половина — бел. прев.) и широки и високи по един лакът. Християните е трябвало да си слагат тези кръстове така, че да ги виждат всички, а впоследствие е трябвало да ги носят дори в банята…


      На това място ръкописът се прекъсва. В него, както се вижда, няма окончателни изводи, а става дума за минали времена, за укази от най-високо място и за закони. Времето, мястото, човешкото милосърдие или пък обратно, злобата, внасят поправки към тези изисквания на шириата, но човек не трябва да си прави илюзии — същността на отношението на мюсюлманския закон към християните си остава същото.

Превод от руски език: Чавдар Василев.
Източник: «Православие и ислям»


© Православна беседа: pravoslavie.domainbg.com