Георги Стаматов

Турски паметник на Шипка?


        22 юни [2004 г.] ни донесе една наистина фантастична новина. Турски паметник на Шипка! Същата тази Шипка, която, по думите на Вазов, е призвана да разнася нашата слава, нашата доблест, мъжество и гордост "от урва на урва и от век на век".
        В нашата история има, уви, немалко предатели. Човек е слабо същество, притиснат от обстоятелствата или тласкан от низка корист, той разменя чуждия живот срещу своя, чуждото благополучие срещу своето. Понякога едно такова предателство по своите последствия придобива наистина епохални размери. Но това са чисто физически актове, буквални действия, размени от типа "той или аз". А какъв ли Юда трябва да е този, който посяга към общото духовно наследство на цяла една нация, за да го обмени срещу трошици материално благополучие!
        Не, нека не се заблуждаваме. Зад изкусителните думи за равенство в смъртта, за воинския дълг и воинска чест, зад примамливите думи за духовно единение в общия европейски дом не се крие нито идеята за християнско всеопрощение, нито грижата за нормални добросъседски отношения. Това е обичайният ход на всяко едно нищожество, което, именно защото е нищожество, е в състояние да стъпи върху великото, за да бъде откроена собствената му лилипутска фигурка. Трошицата популярност, скандалният шум около името, това е целта на шокиращото предложение. И срещу тази нищожна цена ние сме призовани да преглътнем уникалното, невероятното предателство спрямо духовната ни памет.
        Шипка! Това име е свято, то е символ — един от най-величествените и неоспоримите. Съвременна България е стъпила с единия си крак на Шипка, с другия в Батак. Ако това нищожество, този изверг (да не споменаваме никому неизвестното му име, за да не задоволим Херостратовата му амбицийка) лансира предателската си идея, потулвайки се зад паравана, сам по себе си чист и неопетнен — на уважението към мъртвите, почитта към загиналите в сражение, но той преспокойно може да я доразвие и по отношение на Батак. Известно е, че пред Батак в битката на 1 май "от неприятеля паднали 46 души най-решителни главорези" и че после, когато обезоръжените батачани са затворени в черквата, с камъни и дървета сполучват да избият неколцина башибозуци. Е, да попитаме, ако следваме логиката на нищожеството, нима тези хора не заслужават паметник? Нима не са паднали в сражение в защита на дьовлета (държавата) и на динисляма? И какво пречи да почетем паметта им с някоя мраморна плоча насред Баташката черква? Или пък в центъра на градчето да издигнем паметник на Ахмед ага Барутанлията, на кон, с изтеглен ятаган?
        Абсолютно недопустимо е да се търгува с националните светини. Нима не е известно, че и историята, и моралът правят разлика между героя и изпълнителя, между палача и жертвата? Сериозно ли някой може да смята, че на Шипка е възможно да се издигне турски паметник? Или че ако бъде издигнат, ще се задържи и една седмица?
        Едно необходимо уточнение, казаното дотук въобще не бива да се възприема като израз на негативизъм към турския етнос. Шипка би била свято място за нас независимо от националната принадлежност на врага, от когото е била защитена. Тя е символ на героизма, порива към свобода, самопожертвователността, а не на тържеството над падналия враг, нито на варварското ликуване над трупа му. Защо, защо трябваше да се стигне дотук, да бъде играно отново с прословутата "етническа карта" по този крайно опасен начин? Искал ли го е някой от нас? А и да го поиска, трябва ли да правим Авраамовата жертва, но не по Божия повеля, а поради циничната амбиция на някой дребен политически спекулант?
        Ако примитивната идейка е да се направи нещо подобно на мемориала в Испания, издигнат в памет едновременно на франкисти и на републиканци, то нека ни бъде посочен пример пак от там, от епохата на Реконквистата. Издигнали ли са испанците дори и един паметник на своите завоеватели и потисници — маврите? А там са се водили епични сражения, не ден, нито два, а цели осем века.
        "Мъртвият не ни е вече враг" — това звучи действително много хубаво, но ние, ние сме живи. Нека да изчакаме смъртта да ни изравни — това е неминуемо, но дотогава трябва да спазваме задължителната дистанция между своето и чуждото. Не е възможно тя да бъде заличена ей така, с едно хвърчащо предложение по медиите, след като в самото Евангелие, най-висшия морален авторитет, това е прогласено за настъпването на царството Божие на земята. Тогава, само тогава ще стане така, че "Сърната ще легне до лъва, а жертвата ще се прегърне с палача си". И след като се позоваваме на Евангелието, да припомним, че царството Божие на земята се предхожда от нещо друго. От Апокалипсиса и от неговите лъжепророци.

© Георги Стаматов, автор. Заглавието е дадено от "Православна беседа"
Източник: в. Черно море, бр. 1958/25 юни 2004 г.

Допълнителни четива и препратки

Проф. д-р Йоно Митов. Освобождението на България от турско робство 1877-1878 г.
Георги Тодоров. «Не нам, не нам, а имени Твоему»


Към главната страница | Съдържание

. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, регистрирайте се в нашия Открит каталог.! Вашите отзиви можете да оставите тук.