Последна промяна:
18.09.2005 19:59

Йордан Венедиков

История на въстанието в Батак 1876 година

Издание на Баташкото читалище «Паметник 4-и май». София 1929 г.
       Електронно издание © Православна беседа

Подготовка на въстанието.
    Батак в революционното движение до 1876 год.

   В мрачното робство, когато България се беше озовала в средата на Европейска Турция, едничкият въоръжен протест против тиранията беше хайдутството. Последната инстанция за отказана справедливост беше отмъщението — пушката и гората. Хайдутски чети винаги са кръстосвали Турската империя. Те са се умножавали със засилването на безправието и анархията и са държали в респект тираните в техните отношения с безправната рая. Най-после, тези чети бяха едничката надежда, от която можеше да се роди свободата. И наистина, хайдутските чети послужиха като въоръжени ядки при освобождението на Черна Гора, Сърбия и Гърция.
    Когато България се озова на границата на голямата Турска империя, и ней дойде ред да се освободи. Тогава се начена организирането на четнишката борба и превръщане на хайдутите от прости отмъстители в ратници за свободата. Страстен привърженик на тая идея и ревностен организатор на това движение е Раковски. Той сам е хайдутствувал и написал закон за народните чети.
    Батачани, след потурчването на Чепино в 1657 год., изпаднаха в положение на безправна рая, при това заобиколени с фанатизирани мохамедани, които, на законно основание, смятаха себе си за господари. Но батачани бяха потомци на елита от родопското население. В Батак беше се събрало всичко онова, което беше непоколебимо в своята народност, всичко онова, което не се съблазни от благата, които даваше Ислямът, нито се уплаши от турския ятаган. Най-после, в Батак се събра всичко онова, което, като не можеше да търпи надмощието на своите капитулирали пред Исляма братя, презря дори имотите си и родното си място. Тая упоритост на основателите на Батак, които при това бяха войници дотогава, не можеше да не внуши респект в техните по-слаби съседи — вероотстъпници. Батачани, макар и рая, винаги са чувствували своето нравствено превъзходство и винаги са били хора на оръжието, с висок войнствен дух, завещан от техните бащи и деди, основатели на селото.
    Благодарение на това, в епохата на хайдутството Батак — християнски остров всред мохамеданско море — е водил успешна борба против своите съседи, на които е бил трън в очите и съблазън, поради своето благосъстояние. В тая въоръжена борба вън от закона батачани са се ръководили изключително от правилото: „Око за око, зъб за зъб“. В това отношение Батак е представял хайдутско гнездо, както основателно го наричаха турците. Не липсваха и хайдутски чети с кръг на действие вън от баташките предели. Последен представител на тези чети беше дядо Тодор Банчев, който, както ще видим, се обърна от хайдук на ревностен революционер.
    Обаче времето на хайдутите мина. Турция, колкото мудно се реформираше в гражданско отношение, толкова бърже преустройваше своите въоръжени сили. Тя въоръжи и устрои войската си по примера на напредналите европейски държави. В същото време, научена от горчивия опит със сърбите и гърците, тя държеше християнското население далеч от оръжието, и взе най-строги мерки против хайдутските чети, които вече вземаха политически характер. От една страна, силата на Турция порасна, особено след успешната за нея Кримска война, от друга, четнишкото движение се затрудни. С поражението на Хаджи Димитър в 1868 г. се сломи най-големият опит на четнишката борба. Всичкиq които мечтаеха за освобождението на България, се убедиха, че само с чети не може да се постигне великата цел. Тогава се оформи идеята да се подготви народът масово за една революция, която да избухне в един благоприятен момент. Тая идея намери своето олицетворение в безстрашния и гениален организатор Васил Левски. В кратко време голяма част от Северна и Южна България се покри с комитети. Обаче, поради откриване заговора, дейността на Левски бе кратка, от 1869 до 1872 год.; тя не засегна десния бряг на Марица. При все това отзвук от нея достигна до Батак. През зимата 1872 г., когато преследванията бяха в най-големия разгар, в Батак пристигнал един човек, загадъчен, с изглед на възкръснал мъртвец; на гърба си имал две дълбоки рани. Той скривал миналото си, говорил загадъчно и алегорично. Наричал се дядо Цвятко или дядо Чиляк; за себе си казвал само, че той станал причина да не се приеме унията във Видинско, като сполучил да настрои против нея тамошния паша, който пък повлиял да не се разпространи и по другите части на България. Той се спрял на квартира и се лекувал у Петър Горанов. В черквата, навярно по Коледа, той проповядвал на темата „Христос раждается, славите“. Основателно или не, баташките младежи придавали и политически смисъл на проповедите му. След като се изцерил, той заминал за Неврокоп. Стоенето му в Батак и заминаването му останали тайна за турската полиция. От Неврокоп той писал писмо на Петър Горанов, благодарил му за добрия прием и му съобщил, че бил другар на Раковски и че раните му били нанесени по народни работи.
    В същото време Петър Горанов получи чрез братя Консулови в Татар Пазарджик „Устав на Българския централен революционен комитет“ Уставът, макар и да бе посочено на кориците, че е печатан в Женева през 1870 г., всъщност беше дело на Централния революционен комитет в Букурещ, на който председател беше Любен Каравелов, а душата — Васил Левски. Той бе печатан в Букурещ през 1872 г., и беше разпространен в България от самия Левски.
    Тоя факт показва, че в Батак е предстояло да се състави революционен комитет, и само разкритието на организацията и залавянето на Левски е попречило на това. И наистина, разкритията по революционната организация на Левски направиха турската полиция крайно подозрителна. Започнаха се издирвания и преследвания и по най-затънтените кътове. Батак не избягна общата участ. На око бил турен най-събуденият от Баташките младежи — Петър Горанов. От Т. Пазарджик изпратили полицейския комисар Читак Ахмед с голям брой заптиета да направи обиск в къщата на Горанов, с цел да заловят книжа, въз основа на които властта би открила революционния комитет, ако има такъв, и би турила ръка на съзаклятниците. Обаче батачани, като знаели, че косъмът на Горанова не е чист, възползували се от това, че Петър Горанов принадлежи на Кавлаковия род, та, вместо неговата къща, посочили къщата на Горьо Кавлаков, дето, освен стари тефтери, не намерили нищо друго.
    След това интелигентните младежи започнаха тайно да се събират, да тълкуват новините и да обмислят планове относително очакваното въстание. Изобщо, Батак беше готов да влезе в революционната организация. Обаче в това време настана анархия в революционното дело. Много от апостолите и дейците по въстанието бяха изловени, осъдени и екзекутирани или изпратени на заточение. Други потърсиха спасение отвъд границата. Униние обзе всички; даже Любен Каравелов — най-върлият борец и поет на революцията — се отчая и оттегли от борбата. Наистина, неговото място зае още по-пламенният поет Христо Ботйов, под чието ръководство се състави нов Централен комитет в Букурещ, но, благодарение общия упадък и мерките, които взе Турското правителство, организацията в България не можа да се възстанови. Само тук-там блещукаше по някой комитет.
    Така изминаха 1873 и 1874 години.
    Но дойде 1875 г.; през юли избухна въстанието в Херцеговина, и революционната треска отново разлюля Българския народ. Требва да се има предвид, че Турското правителство с преследванията и строгите мерки бе успяло да парализира организацията, обаче не можа да спре агитацията. Напротив, затворите, изтезанията, заточенията и бесилките популяризираха идеята за въстание. Всеки се питаше защо се затварят и осъждат тия хора и научаваше, че в България и вън от нея съществува една голяма тайна организация от заклети хора, със своя поща и полиция, във връзки, както твърдят турците, с християнските държави и че тая организация въоръжава българите и готви всеобщо въстание при първия благоприятен момент. По тоя начин онова, което чрез тайна агитация мъчно можеше да проникне навсякъде, благодарение на турската полиция и на турското правосъдие се разпространи между всички българи и турци. Разбира се, масата не знаеше и не вярваше, че организацията е парализирана и унищожена; за нея Временното правителство, което е „навсякъде и никъде“, съществуваше. Появи се недоверие между турци и българи; даже и там, дето отношенията между двата народа бяха сносни, появи се подозрение и вражда. Борбата, която по-рано беше между Революционната организация и Турското правителство, неусетно стана борба между двата народа. Мохамеданите виждаха, че областите, в които по-голямата част от населението е християнско, с помощта на християнските държави се изплъзват от турското владичество и че правоверните требваше или да напуснат земите си, или да се подчинят на гяурското иго. Едничкото средство да запазят положението си беше изтребването на християните. Между турците открито се говореше за клане, особено след Херцеговинското въстание. Пред една такава възможност и българите вземаха мерки; даже най-миролюбивите бяха склонни към създаване една организация, която би противодействувала на едно клане.
    Такова беше положението в България, когато Херцеговинското въстание отново повдигна Източния въпрос. Европа в това време беше обзета от либерализъм, пред който султанският абсолютизъм действително беше анахронизъм. Европейските държави погледнаха благосклонно на въстаналите херцеговинци. Австро-унгарският министър на външните работи, граф Андраши, от страна на Австро-Унгария, Германия и Русия, подаде до Високата порта нота, с която се искаха наложително известни реформи за въстаналите области. От друга страна, Сърбия и Черна Гора, които тайно поддържаха въстанието, се готвеха трескаво за война, а зад тях стоеше Русия, която, победена в Кримската война, макар и да не беше готова и да не желаеше в това време война, копнееше за една победа над Турция, победа, която би възвърнала в очите на славяните и на православните престижа, загубен при Севастопол.
    Макар официална Русия да се въздържаше, руското общество открито поддържаше морално и материално своите едноплеменници и едноверци в Херцеговина. Славянофилското течение се засилваше и упражняваше все по-голямо и по-голямо влияние в руските правителствени кръгове.
    При това вътрешно и международно положение, когато Източният въпрос бе повдигнат отново, едно въстание в България, без да се гледа какъв ще бъде краят му, би дало добри резултати. Това беше очевидно за всички. В Букурещ Ботйовият комитет се събра на 12-й август на извънредно събрание и реши да използува сгодния момент, като провъзгласи въстание, колкото се може по-скоро, така че и Българският въпрос да се постави на разрешение, заедно с Херцеговинския. За тая цел заминаха апостоли за България, а Ботйов се зае да събере средства между емиграцията в Румъния и Русия, да въоръжи чети и, под началството на старите войводи, да ги изпрати в България. Обаче главоломната бързина, с която се искаше да се извърши това, стана причина да пропадне проектираното въстание. Нито Ботйов събра чети, нито старите войводи минаха Дунав, нито България въстана. Само Стефан Стамболов успя да повдигне въстание в Старозагорски окръг, но и то беше така слабо и така зле организирано, че турците го потушиха още при самото избухване. Пропадне ли едно дело, пропадат и инициаторите му; с неуспеха да се вдигне въстание, и Ботйовият комитет пропадна в очите на всички и в своите собствени.
    Между това, въстанието в Херцеговина не само че не беше потушено, но се разпростря и в Босна. Намесата на великите сили във вътрешните работи на Турция ставаше все по-сигурна, и войната между Турция и славянските балкански държави — неизбежна.
    Да се пропусне такъв удобен момент за въстание би било престъпно пред бъдещето на българския народ. Трябваше да се направи всичко възможно, за да се подготви ново въстание. Група млади апостоли и пламенни патриоти се заеха с това дело.
    Така достигнахме до Априлското въстание, на което най-голямата изкупителна жертва беше Батак. Върху него ще се спрем по-обстойно.

|


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.