Триадицкий епископ Фотий

Светците — небесно съкровище в нашия разчовечващ се свят


Слово в Неделя на всички светии — 6 юни (24 май ст.ст.) 2004 г.

       В първия неделен ден след Петдесетница – Св. Троица – Църквата прославя всички светци. Защо? За да покаже, че светците са свидетели и изповедници на Пребожествената Троица, че техният живот е живот от Отца чрез Сина в Светия Дух. Днес Църквата разкрива пред нас душите на светците. Приоткрива тяхната тайна – как са живели те, с какво са живели, заради какво са живели. Чрез светците Църквата ни показва, и то дълбоко, че смисълът на човешкото съществуване е човек да стане храм на Пресвета Троица, обиталище на Триединия Бог. И тази тайна, този смисъл, тази цел ни разкрива Сам Спасителят в прощалната беседа с учениците Си подир Тайната вечеря. «Ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец и вие сте в Мене, и Аз във вас»… «Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.» По-нататък Господ казва на апостолите, че когато Бог Отец изпрати Утешителя, Дух Светий, в Негово име, т.е. в Христово име, Той ще ги научи и ще им напомни всичко, каквото Сам Господ Иисус Христос им е говорил.
        В пълнота всичко това се осъществява в живота на светците. Светците са живото доказателство за силата на тия Христови думи – думи, изпълнени с дух и живот. И ето, че през нощта срещу празника на всички светци Богу бе угодно да призове при Себе Си една Своя свята рабиня – игуменката на Княжевския девически монастир «Покров на Пресвета Богородица» матушка Серафима. Тя беше и е – защото делитбата живи–умрели е изцяло наша, земна – човек със свят и праведен живот, а такъв човек е истинско чудо на нашия вече ХХІ век, век на небивал разпад, на небивало разчовечване; век на разпад, разлом, разруха на човешката природа, защото без Христа човек не може да бъде човек, без Христа човек трудно се удържа на равнището на човешкото. Такъв човек неизбежно става подчовек, сетне нечовек и накрая бесочовек. Ето защо хора като матушка Серафима са небесно съкровище в нашия разчовечващ се свят.
        Житието на всички светци се разкрива в днешното евангелско четиво, възлюбени. Днешните евангелски слова, които чухте, са наистина животопис на всички светци и на всеки един свят човек. Основата на християнския живот и на светостта е вярата. И ние чухме Господните думи, че който изповядва Спасителя пред човеците, него Спасителят ще изповяда пред Небесния Отец и светите ангели.
        Вярата... Често употребявано понятие, от чийто дух и от чиято сила понякога сме толкова тъжно отдалечени. Става реч за вярата, която извежда от мрака на незнанието към светлината на богопознанието — не на теоретичното, сухото богословско, а на живото, опитно богопознание. Става дума за вярата, която с чудна красота сияе в сърцата на такива люде като матушка Серафима. Който е общувал с нея не може да не е усетил простотата, силата, искреността на нейната вяра в Христа Спасителя, в Божията Майка, безграничната ù вяра и любов към нейния духовен наставник светител Серафим Софийски чудотворец. Защо след среща с люде като Матушка си отиваме просветлени, окрилени? Защото сме се докоснали до тяхната вяра. Просветнало е през иззидания от нас самите затвор на нашето маловерие, на нашето малодушие, на нашата привързаност към тукашното, земното, преходното, което толкова натежава в душите ни.
        В днешното светоевангелско четиво прозвучаха и думите на Господа, че който обича баща, майка, брат, сестра, син и дъщеря повече от Него — от Христа, не е достоен за Него. След причастния стих вие чухте златословесната реч на светител Филарет Московски, обясняваща тия Христови слова. Аз няма какво да добавя, освен следното: Защо Господ изисква да обичаме Него повече от всички най-скъпи и близки нам люде на земята? Защото Той едничък ни дава вечен живот. Нито родителите, нито братята, сестрите, децата – никой смъртен не може да дари живот вечен. Дава ни го Той, Спасителят, заради нашата вяра и любов към Него. И тъй, любовта и към родители, и към братя и сестри, и към чеда се осмисля, когато извира от христолюбието, от любовта ни към Бога. Без тази любов обичта към родители, братя, деца, съпруга е преходна, земна, тленна, умира. Тя може да стане вечна само когато извира от любовта към Възкръсналия и Възкресителя, към Този, Който дарява живот на всяко човешко същество, и то живот вечен.
        Отново — тия, които са имали щастието лично да познават матушка Серафима, да общуват с нея, неведнъж са усещали топлината на нейната обич, светлината на нейната обич. Всички нас, своите деца, тя обичаше с христолика любов. Затова тази любов проникваше така дълбоко в сърцата ни, съгряваше ни. А ние помежду си нямаме дори искрици от тази любов – впрочем понякога може би те и припламват, но твърде бързо угасват – ние помежду си сме съвсем други: тежко общуваме, защото общуваме чрез страстите си. А всеки един от нас поотделно, когато отидеше при нея, си тръгваше утешен, защото е бил обичан истински. Нейната мярка за човека беше небесноширока мярка, светоевангелска мярка, Христова мярка. Душата на Христовия човек ухае на безсмъртие. Ето го нашето утешение сега, когато тук, на земята, се разделяме с Матушка. Нейната душа ухаеше и ще ухае на безсмъртие. Вижте величието на силата Божия – даже останките, мощите на свети люде, независимо от това дали са тленни или нетленни, ухаят, благоухаят нерядко. Самата смърт ухае на безсмъртие, облагоухани са тези свети мощи от Дарителя на вечния живот и чрез тях Той подкрепя нашата вяра, слабата вяра, крехката, трошлива вяра, че Той наистина дойде, за да дари на човеците живот вечен. Всъщност живи са светците и Матушка е жива. Смъртници сме ние с вас, защото всеки грях, всяка страст вони, смърди на тление, на разпад и смърт. А всяка светоевангелска добродетел, светостта благоухае на Божията благодат.
        Ние с вас днес осиротяхме. Осиротяхме не защото матушка игумения Серафима премина във вечността. Осиротяхме, понеже прекалено дълбоко сме заровени в земната пръст, не можем да надскочим собствената си дребнавост, двоедушие, малодушие, маловерие. Да, ние скърбим, тъгуваме. За какво? Най-често за нашите лични трудности, несгоди, изпитания, скърби. И в скръбта си ние сме някак егоцентрични и това ни обрича на още по-дълбока, по-тежка скръб. Съвсем друга е скръбта и болката на такива люде като матушка Серафима. Със своята проста, силна и чиста вяра тя имаше изключително тънък усет към отклоненията от православната истина, изключително тънък усет към отклоненията от здравия, правилния православен духовен живот. И тя страдаше и скърбеше за Църквата, за Христовата невеста, която така жестоко е разпъвана днес, терзана, разкъсвана; сякаш се усеща как зловещо портите адови напират, за да затрият едната света, съборна и апостолска Църква от лицето на земята. Матушка живееше с болката на Църквата. Изпитваше я в такава дълбочина, каквато ние с вас дори не можем да си представим. И тъй, осиротяхме ние, защото не сме станали обиталище на Пресвета Троица, не сме станали широко, дълбоко обиталище на чистите завети на такива свети люде като матушка Серафима. Ала друг път ние нямаме. Среден път няма. Ние или ще останем верни, или... другото не бих искал и да го изричам. А вие се досещате какво е то – разруха, разединение, противопоставяне, разпад. От това да ни запази милостивият наш Спасител, главата на небесно-земната Църква Господ Иисус Христос по молитвите на Своята Пречиста Майка, на всички Свои светци и на матушка игумения Серафима. Амин.

Заглавието е дадено от редакцията на «Православна беседа»


Към главната страница | Съдържание
. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, пишете ни! Вашите отзиви можете да оставите тук.