Триадицкий епископ Фотий

Да си православен днес


Проповед в деня на светите първовърховни апостоли Петър и Павел — 12 юли (29 юни, ст. ст.) 2004 г. Заглавието е дадено от редакцията

        Нищо от сътвореното, възлюбени, не може да види и да чуе своя Творец. Сътвореното вижда и чува само сътвореното. Единствено по благодатта на Твореца разумното творение може да види и чуе Него, своя Творец.
        Днес ние прославяме два драгоценни съда на Божията благодат – светите първовърховни апостоли Петър и Павел, които със слово, дух и истина са пробуждали и пробуждат взора и слуха на вярата у несметен брой люде, та да могат те да видят и да чуят своя Творец и Спасител, да се осветят и просветят с вечната Божия истина. Ала ето че две хилядолетия след гръмовното начало на апостолската проповед не друг, а ние, православните християни, наследниците на апостолското свидетелство оставаме със закоравели сърца. Мъчно чуваме с уши, затваряме очи, сърцето ни не разбира. Ако апостолското слово не даде у нас плод на дух, истина и живот, ние не ще бъдем православни, макар и формално вярата ни да е православна. Ние с вас живеем във време, когато животът, самото човешко усещане за живеене се е превърнало в стремеж към материално оцеляване, към трупане на материални блага, към потребяване на колкото е възможно повече удоволствия – днес, сега. Живеем сред водовъртеж от такава, ако можем да я наречем “култура” — словесна, писана и видеокултура, че ако един смислен човек от ХIХ-то столетие би попаднал сред този водовъртеж, би видял нашите телевизионни програми, нашите реклами, всичко това, което се нарича “масова култура”, би останал с непоклатимото впечатление, че е попаднал сред слабоумни люде, които са загубили усет за реалност.
        Днес, възлюбени, да си православен не означава да познаваш основите на православната вяра, да имаш изградени религиозни навици, да ходиш на църква, да се изповядваш и причастяваш, в повечето случаи — инертно; да си православен не означава да изпълняваш предписанията на религиозен дълг. Ние трябва да разберем едно: ако Православието не влезе по-дълбоко в сърцето ни, ако ние не разберем, че Православието е изискване към всяко едно измерение на живота ни, ако ние не разберем, че следва да сме православни във всяко време и във всяко житейско положение, то тогава нашето Православие е не живо, а формално, застиващо, замиращо. И ние няма да устоим на стихиите на този свят. Ние няма да имаме, с една реч, православен светоглед. Ние ще се мятаме безсилно било в една, било в друга посока, търсейки начин да оцелеем под предлог на реализъм и житейско благоразумие, криворазбрани обаче в основата си; ние ще се стараем да бъдем като останалите. Ще потребяваме калната продукция на субкултурата с някакви ограничения: “Този филм ще гледам, онзи няма да гледам!” Ще имаме едно законническо, в основата си жалко отношение към нещата, които ни заобикалят. Ще се опитаме да бъдем формално и законнически верни на Господа и затова ще се мъчим и страдаме. “Да гледаме телевизия, да не гледаме телевизия, забранено ли е, защо е забранено?” Попаднем ли в това русло, излизане няма, ние сме обречени. Защото в дълбочина, в сърце ние нямаме усет на православни християни, не можем да оценим по същество стойността на тия неща, а оценяваме някак на парче, така по отношение на всичко, и на видеокултурата, и на модата, начина на обличане и т.н, и т.н...
        Ние нямаме среден път. Или словото на апостолската проповед дава плод в душата ни, или плевелите, посети от този свят, задушават семената на това слово и ние ставаме, пак ще подчертая, формално някак, опаковъчно и в последна сметка жалко православни, а не православни в дух и живот, по сърце. Ние трябва да имаме ясно и осмислено отношение към всичко, което ни заобикаля. Следва да се пазим естествено от света, защото той умъртвява душата. Но не бива да се задоволяваме само с външната църковност, само с участието във външния живот на Църквата.
        У нас, съвременните православни много често се среща една особена суровост, склонност към непрекъснато критикарство и одумване. Сочене взаимно на недостатъци, независимо на каква основа – на “духовно-нравствена” или на вероучителна: “Този е фанатик, този еретик, този нищо не разбира, онзи там е шпионин” и т.н., и т.н. Такива окачествявания се раздават много бързо и много лесно. Защото тъкмо чрез тях човек изживява себе си като правилно стоящ във външните неща, външния църковен живот. Заблуда и то тежка! Ако ние носим в себе си семена от апостолското слово, би следвало да сме любещи и открити, доверчиви, без да бъдем глупаво наивни. Ето, това е белег за същностно православно отношение към нещата. Трябва да се стремим да градим църкви не само материални, но преди всичко тия църкви, които никоя човешка ръка не може да разруши. Трябва да градим вътрешния неръкотворен храм. А това не може да стане, ако ние сами не слезем в сърцето си, ако не се откъснем от умонастроението, от начина на мислене на това “аз” поколение, както го нарича приснопаметният о. Серафим (Роуз). “Аз” поколение — т.е. вие знаете, това е типично за по-младите поколения, те се окопават болезнено в своята самост, мъчат се от собствения си егоцентризъм. Човек насочва погледа към себе си, човек започва застрашаващо да губи понятието за жертва в името на другия, започва застрашаващо да губи усетливост към потребността на другия, към страданието на другия, изобщо към другия. Човек страда и то болезнено, и дълбоко, защото не получава това, което смята, че има право да получи, но човек не страда от туй, че не дава, че сърцето му губи способност да почувства, да разбере другия. Та ние не можем да видим ближния си, не можем да чуем ближния си. Как тогава ще видим и ще чуем своя Творец и своя Спасител?!
        Единственият път е пътят нагоре, пътят на откъсване от всички тези зависимости — било то светски или формално-религиозни, пътят е навътре към сърцето и нагоре подир нашия Спасител. Ако ние добием тази нагласа, ако разберем това, ако разтворим сърцата си за вечно живото слово на апостолската проповед, то сред разпада и разрухата на този свят ние ще имаме непосрамваща надежда, и с очите на вярата ще виждаме своя Спасител, ще чуваме своя Спасител и по Неговата благодат, и по Неговата милост ще можем да станем светлина и за други души, които сред сгъстяващата се тъма на този свят дирят Него — Извора на живота и Слънцето на правдата, нашия Творец и нашия Спасител Христос Господ, Комуто чрез светите славни и всехвални първовърховни апостоли Петър и Павел, слава, благодарение, чест и поклонение, сега и всякога и във вечни векове. Амин.

 


Към главната страница | Съдържание
. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, пишете ни! Вашите отзиви можете да оставите тук.