Триадицкий епископ Фотий

Празниците на Христовите мъченици в нашия живот


Всеки един ден от годината, възлюбени, светата Христова Църква празнува — празнува победата над смъртта, греха, дявола. Всеки ден е празник. Но има дни, в които тази победа блести особено ярко – това са големите празници. И тази победа е дарена от Христа Спасителя на люде като нас, които обаче за разлика от нас са загърбили греховното, земното, суетното и са поели след Христа всецяло с целия си ум, с цялата си душа, с цялото си сърце.
   Особено славни и радостни са дните в чест на светите мъченици. Тях Църквата прославя практически ежедневно. Защото мъчениците са свидетели за Христа — свидетели, каквито са били апостолите. Мъчениците са засвидетелствували вярата си в Спасителя чрез проливане на своята кръв. От наша човешка гледна точка страданието и смъртта са някак тягостни. И когато четем житията на мъчениците, ние май по-скоро се ужасяваме и се гнетим от зловещите мъки, на които те са били подлагани, и които в някои животописи са описани доста подробно, отколкото вътрешно да се възрадваме и приобщим към тяхната победа, победа над страха, греха, дявола, смъртта — победа, която ги е довела до вечно блажено единение с Христа Спасителя. Знаете добре как трудно съвременните човеци и дори християните се приобщават към смисъла на църковния празник. Знаете добре колко много църковни празници са облепени с битови обичаи и центърът на празника се измества в най-често към трапезата.
    Днешният ден се свързва с възпоменанието на св. Георги толкова общо и вяло. Дори стана модно ресторанти да се назовават «Св. Георги». Такъв един изникна край София, което безспорно е кощунство. Днешният празник се асоциира с трапезата, с агнето и т. н. и т. н. Учени, интелектуалци, културолози, етнографи пък говорят за изображението на св. Георги, извеждат произхода му от тракийския конник и т. н., и т. н. Колко е тъжно! В почти всички обществени слоеве — и сред простите, и сред учените, и сред (уви!) християните — тези неща преобладават. Преобладава, с една реч, външното, а същината: тя остава скрита, невидяна, неразбрана. За първите християни, за християните от ранните векове подир Христа житийните текстове са били напълно достатъчни, за да се приобщят те към духа, подвига, красотата на мъченическото свидетелство. Това е така, защото тези текстове са напоени с дух — дух на жива, топла вяра в Господа, какъвто дух са имали мнозина тогавашни християни, говоря (подчертавам пак) за първите векове след Рождество Христово, когато са пострадали светите мъченици, а също така и няколко века по-късно. Днес обаче, в дните на небивала духовна оскъдица, на духовен глад и жажда — за тия, разбира се, които ги усещат, — на небивала отдалеченост на съвременните човеци от истините на вярата, житията сякаш не са достатъчни. Впрочем, те си остават напоени със същата сила и дух, но (споменах вече това) ние сме се отдалечили от тази сила и от този дух и затова не можем да ги разбираме в пълнота, т. е. да схванем, да направим свое лично достояние духовния им смисъл.
   След болшевишката революция в Русия през 1917 г. Руската Православна Църква даде милиони мъченици за Христа — епископи, монаси, свещеници, миряни. В милиони, милиони сърца пламна тогава тази вяра, която е горяла в сърцето на Христовите първомъченици, в сърцето на св. Георги и хилядите, и хиляди като него. Аз ще спра вниманието ви върху писмо — едно от последните писма на новия свещеномъченик протойерей Василий Соколов до своето семейство. Протойерей Василий е имал многолюдно семейство, много деца. Живели са прекрасно. Но в един миг той се оказва поредната жертва. «Ставай и тръгвай!» Накъде — не знае и той, не знаят и домашните му. Той е разстрелян през май 1922 г. И ето какво пише в едно от последните си писма, датирано 19 май. «Сърцето силно боли, сякаш предчувствува най-голямата беда. Но състоянието на организма е спокойно, уравновесено. Тъкмо когато организма крепне, тогава расте жаждата за живот. И точно затова мисля, че подвижниците в древност са изнурявали, не са щадели тялото, за да надмогнат тази жизненост, да се устремят към друг — небесен, духовен живот. В мъдрият, тези две жажди , (т.е. жизнената жажда по земното и земните блага и духовната жажда, казва свещеномъченикът), не се вместват в едно човешко настроение». (Т.е. или едната или другата). «Мъдрият — продължава свещеномъченик Василий, — не оставя животинско-телесната, сетивната жажда да възобладае в неговия организъм, а се стреми да даде превес на духовната жажда, ала пак настроението е колебливо, жизненост и бит дори в затвора, дори в очакване на смъртта. Тези кипения замират за малко, за да се появят сетне отново с още по-голяма сила». Виждате борбата, виждате съдбовния избор, пред който е бил изправен не само той, а всички като него.
   По-нататък свещеномъченикът казва, че всички усилия, всички борби не са напразно. Те водят към едно: към решаващия избор. Дотогава е тежко, изключително тежко. И сам той казва по-нататък в писмото си, че везните скланят към последния избор. Каквото и да се случи по-нататък — дръж се за духовното, за небето, за душата. Всичко останало е преходно, суетно и не заслужава сериозно внимание. Още по-нататък свещеномъченик Василий подчертава, че затворът е строг учител и суров наставник, там няма шеги и половинчатости. Принуден си да направиш избора си окончателно и безвъзвратно. «Едва ли на свобода — казва той, — човек ще се реши на подобно нещо.» Какво се оказва? Оказва се, че мнимата наша свобода, на която сега се радваме много лесно може да ни впрегне в ярема на робството на греха и обратно — граничното положение, пред което ни изправят трудността, затворът, очакването на смъртта, мобилизира всички сили докрай, до последната капка. «И пак — продължава протоиерей Василий, — затворът ме научи, че е чисто безумие с цялата си жар да се стремиш към светската суета; че истинското дело на човека е служението на Бога и на ближните и най-малко това — да се занимаваме със самите себе си». Вижте какво пише той на своите най-скъпи люде, на тези, за които плаче, за които се моли, на тези, които обича повече от всичко на земята.
   Покъртителна е тази изповед. Най-красивото в нея е решимостта въпреки всичко, независимо от всичко, независимо от това, че вече се усеща хладния полъх от косата на смъртта, да останеш докрай верен на Спасителя, да избереш духовното, а не телесното, небесното а не земното, бъдещето, вечното, а не скоропреходното настояще. Представете си колко души — знайни и незнайни, безчет души са изпитали подобни беди, подобни чувства, подобни мисли. От тази гледна точка как празнуваме ние? Почти по езически. Та ние минаваме покрай най-святото, най-красивото, най-възвишеното без поне като [бедния] Лазар да вземем трохичка от трапезата. «И още — подчертава свещеномъченик Василий, — в затвора аз разбрах, че трябва коренно да се преустрои животът ми от езически към християнски». Ако ние с вас не дойдем до същия извод, до същата потребност, до същото дълбоко усещане, че трябва корено да преобразим живота си, ние ще се разминем със званието си «християни». И тази готовност е живецът в духовния живот независимо дали човек е мъченик — предстои му да умре за Господа, независимо дали е монах в пустинята, независимо дали е в света. Ето тази решимост трябва да се съгрява в душата всеки миг за коренна промяна на живота, разбира се — вътрешния живот, за стремеж към Господа.
   Безспорно животописите на новите мъченици са по-достъпни до нас, те са съвсем близко до нас по време. Нека да не отминаваме покрай тях, а почерпаното да не остава само знание, вид информация. Но да се проникнат от него умовете, съвестите, сърцата. Тогава ще се научим да празнуваме всеки църковен празник с истинска радост, упование, надежда на Него Едничкият, нашият Спасител и Господ Иисус Христос, Комуто заедно с Пречистата Негова Майка, със светия славен великомъченик, победоносец и чудотворец Георги, с всички знайни и незнайни мъченици чест, слава, похвала и благодарение сега и всякога, и във вечни векове. Амин.


От редакцията на ПБ: Проповедите се поместват така, както са записани върху аудиолента. Заглавията са дадени от «Православна беседа». В редактиран вид проповедите ще бъдат отпечатани в следващите томове на поредицата «С перо и слово».

Бележки

* Проповед, произнесена в храм «Свети великомъченик Георги Победоносец», гр. Стамболийски, на 6 май (23 април, ст. ст.) 2004 г.

Допълнителни четива и препратки

Житие и завети на светия новомъченик свещеник Василий Соколов //

Към главната страница | Съдържание

. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, регистрирайте се в нашия Открит каталог! Вашите отзиви можете да оставите тук.