Росен Димитров (епископ Фотий)

ERRARE ROMANUM EST

Открито писмо до Филип Димитров *

Уважаеми господин Димитров,

Повод да споделя накратко някои мисли с Вас са двете Ви посещения за по-малко от месец при папа Йоан-Павел II. Heкa от самото начало поясня: далече съм от мисълта да обсипвам с квалификации срещите Ви с главата на Римокатолическата църква и на държавата Ватикан, не се ръководя от политически подбуди и ако се окаже, че този текст налага преди всичко политически прочит, това би означавало, че съм се подхлъзнал в посока, противоположна на желаната от мене. Обръщам се към Вас не единствено като към политик, а като към православно вярващ политик — иначе едва ли бих се заел да пиша тези редове. И все пак ще започна с политическия аспект на отношенията с Ватикана, защото за разлика от специфично религиозния той е значително по-осезаем и с познат на всички. Ще припомня неговите основни внушения: да се докаже, че зачитаме правата на религиозните малцинства у нас и в частност на римокатолиците от източен и западен обряд; да се неутрализира тежкият удар върху международния ни престиж, нанесен от „българската следа“ в опита за покушение срещу папата; да се изрази разкрепостеният след победата над тоталитаризма стремеж за приобщаване към ценностите, залегнали в основата на западните демокрации. Може би тъкмо това последно внушение, както и издигането на папата-славянин, респективно на Римокатолическата църква, в политико-религиозен символ на идейната борба срещу комунизма (да си припомним яркия пример на Полша) улесняват наслагването на политическия и по-тясно религиозния аспект и стимулират престижното възприемане на Ватикана като религиозна институция. Подчертавам, като религиозна, а не като държавна институция. Но религиозният аспект, според мене, в редица отношения би трябвало предпазливо да се разграничава от политическия или междудържавния. Основанията за това се коренят, от една страна, в необходимостта да се преоокрие и възроди залинялата православна духовност на вярващия българин, а, от друга страна, в етоса на Римокатолическата църква. Известно е, че тя разполага с вековен опит в умението си да напипва пулса на времето и ди се приспособява към него. Днес Ватиканът във възможно максимална [най-голяма] степен огъвкавява и либерализира в съзвучие със съвременните ценностни ориентири облика си пред света, като същевременно се стреми да преутвърди в план на съдържание специфичните си доктринални устои и религиозни интереси. Естествено опитът за балансиране в това отношение на практика не е лесен. Неслучайно върху Рим се сипят критики както отляво (например либерално настроеното римокатолическо духовенство в някои латиноамерикански страни), така и отдясно (недоволните от Ватикана традиционалисти, оглавявани дълго време от починалия през март т. г. монсеньор Марсел Льофевр).

Стана дума за доктриналите устои на римокатолицизма. Да вземем основния от тях — претенциите за върховенство на римския епископ над всички останали епископи не само по чест, но и по власт, издигането му в безусловен и непогрешим авторитет по всички доктринални въпроси на християнската вяра и нравственост. Разбирано в този смисъл, главенството на папата е догматизирано на I Ватикански събор (1869—1870) и потвърдено по същество, макар и в по-умерени формулировски, на II Ватикански събор (1962—1965). И така, в лицето на Йоан-Павел II папата днес се възприема като един от символите на борбата срещу комунистическия тоталитаризъм и едновременно с това въплъщава онази автократична църковна власт, на която според Рим следва да се подчиняват всички християни. Въпреки че векове наред Рим се е мъчил да обоснове нейния сакрален произход, трудно би могло да се оспори твърдението на римокатолическия богослов и философ Франц фон Бадер (1765—1841), че приматът на папата трябва да се търси не в католическата религия като такава, а в появяването и вплитането на светски интереси в чисто църковните; че Римската църква е дегенерирала в посока към „диктатура“, като е отстъпила от изначалната практика на древната Църква, според която най-високата инстанция в църковното управление е не едноличната върховна власт на римския епископ, а съборът на епископите.

Като богословска доктрина и реална институция папският абсолютизъм е неразривно свързан с многовековната агресивна религиозна политика на Ватикана спрямо православните народи. В това отношение историята предлага многобройни печални примери, включително и с нашия народ. Днес Ватиканът се опитва активно да съдействува за глобалното пренасочване от конфронтация към интеграция, осъществявано на различни равнища — политическо, културно, религиозно, — като в този контекст си служи с нови средства и икуменически форми, за да укрепи и разшири сферата на религиозното си влияние. Но макар и не така рязко изразен, както в миналото, макар и грижливо полиран, прозелитизмът на Римокатолическата църква нерядко напомня съвсем открито за себе си. Достатъчно е да се отбележат агресивните действия на украинските униати и прозелитичните домогвания спрямо православните християни в Палестина. Данни за това могат да се почерпят от материалите на международната богословска конференция „Римският католицизъм и православният свят“, проведена на 12—13.II.1991 г. в Почаевската лавра (Украйна), от посланието на Иерусалимския патриарх Диодор I до предстоятелите на поместните автокефални православни църкви от 13.VI.1989 г., както и от други източници. Ще си позволя да цитирам част от обръщението на участниците в споменатата конференция до папа Йоан-Павел II: „Многократно... римският католицизъм се е опитвал да завладее сърцето, волята, физическите и духовните сили на православните народи. Днес в Украйна и в Русия се предприема нов етап на този застарял и мъчителен на първо място за католиците процес. За нас, православните християни, тези нови изпитания, вярваме, ще послужат, както това е било всеки път в историята, само за укрепване на вярата и за твърдо отстояване на Христовата истина в Едната Света Съборна и Апостолска Православна Църква. Ваше Светейшество! Както и да Ви уверяват могъщите международни сили, далечни на християнството, а по-скоро противостоящи му от древност, както и да Ви уверяват в това, че православните народи ще преклонят глава пред могъществото на Вашия съюз с тях, ние с любов, но твърдо Ви казваме, че това никога няма да стане“.

Преди няколко години немски римокатолически студенти богослови бяха издигнали по време на демонстрация плакат с надписа Errare Romanum Est — находчива модификация на засвидетелствуваната у Сенека Стари антична сентенция Errare humanum est („Да се греши е човешко“, бел. ред.). Та не само на всеки човек, но и на „непогрешимия“ Рим е присъщо да греши. Пародийното звучене на тази фраза има и своя съвсем сериозен контрапункт. Защото когато става дума за посочената от Бадер опасност, евангелското учение за Словото, станало Човек (homificatio Verbi), да се опорочи със своеобразното папизиране на Христос (papificatio Christi) — да си припомним Великия инквизитор на Достоевски, — когато става дума за открита или прикрита конфесионална агресивност на Рим спрямо Православието, това съвсем не са безобидни грешки. Повтарям, нямам предвид отношението към Ватикана като държавна, а преди всичко като религиозна институция, колкото и да е деликатна разликата между тези два аспекта. И все пак би могло да се възрази, че точно сега някак не е уместно да се говори за тези неща. Мисля обаче, че една приципно религиозна гледна точка би трябвало да стои над подобни съображения. Затова реших да я споделя с Вас.

С благопожелания: Росен Димитров


* Бележка от редакцията на „Православна беседа“: Errare Romanum est («Да се греши е римско», лат.) — това открито писмо на Триадицкия епископ Фотий (тогава, Росен Димитров), е поместено на първата страница на вестник „Култура“, бр. 49 (1711), год. ХХХV, 6 декември 1991 г. =>
© Православна беседа
(pravoslavie.domainbg.com)