Последна промяна:
2005-08-03 9:52
I. Участие в делата на тъмнината
II. Разделяне на неделимия Христов хитон — Неговата една
Църква
III. „Причастието на еретиците е бесовска храна“
IV. Кощунственият характер на икуменическите събрания
V. Икуменическата дружба помага да се свикне с греха
на инославните
VI. Женското „свещенство“ — новото изкушение на древната
змия
VII. Парижкото „догматическо творчество“ без страх Божий
VIII. Софийната ерес и опитите да се „феминизира“ Бога.
Подправянето на Свещеното Писание от икуменистите
IХ. Профанизиране на Светите Тайнства. Отказване от Тайнството
Изповед
Х. Календарната реформа. Деградацията на Финландската
Православна Църква
ХI. „Всесмехливият ад“
ХII. Римският папа и икуменическо-йезуитската еквилибристика
ХIII. Макиавелизмът като средство за „обединение“
ХIV. Принудителната „католизация“
ХV. Сближаване с противохалкидонците. Пренебрегване анатемите
на светите Отци
ХVI. „Разделителните стени“
ХVII. Молитви на Православната Църква за духовно заблудените
ХVIII. Тенденциозно тълкуване на Първосвещеническата
молитва на Христа
ХIХ. „Стъпаловидното отстъпление“ на Московската Патриаршия
от Свещеното Предание
ХХ. Оскверняване на светите обители на Русия
XXI. Издевателският характер на икуменическите асамблеи.
Банализиране на содомския гоях на хомосексуализма
XXII. Канбера — хула срещу Светия Дух
XXIII. „Литургисване“ на подиума и преминаване през езическия
огън
ХХIV. Синкретизмът — подготовка за създаване църквата
на антихриста
XXV. Отказът на атонските монаси да поменават името на
патриарха-икуменист
XXVI. Икуменизмът — ерес на ересите. Анатема на икуменизма
ХХVII. Вдъхновяващите подвизи на светите изповедници
ХХVIII. Да противостоим на „църквата на лукавствуващите“
(Пс. 25:5, слав. пр.)
Послеслов
Бележки и цитати
Има и друго, светоотеческо тълкувание на тези пророчески слова: „мерзостта
на запустението“ на свято място — това са епископските престоли, заети
от недостойни йерарси. За това тълкувание си спомняме всеки път, когато
виждаме каноническите отстъпления на „православните“ икуменисти, икуменическата
им „любезност“, стигаща до молитвено общение не само с инославни, но и
с явни идолопоклонници, окултисти и магьосници, както това стана на последните
две икуменически асамблеи във Ванкувър и Канбера.
![]() |
Само духовни слепци не биха потръпнали от апокалиптическия ужас на икуменическите срещи и асамблеи, всяка от които неизменно показва нова степен на духовна деградация.
Трудно е да се повярва, че молейки се с инославни, йерарсите и клириците от Константинопол, Московската Патриаршия (МП), Българската Патриаршия и други привърженици на „икуменическото братство“ не знаят или забравят, че тези молитви са забранени от множество канонически правила. И по-точно — 10-то апостолско правило гласи: „Ако някой се помоли с отлъчен от църковно общение, макар и в къщи, да бъде отлъчен“. А съгласно 45-то апостолско правило: „Епископ или презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, да бъде отлъчен. А ако им позволи да извършат каквото и да било като служители в църквата, да бъде низвергнат“ (1).
Дали тези йерарси, които при хиротонията си са положили архиерейска клетва да пазят до смърт каноните, правилата на светите Отци, църковните предания, светите устави и чинове на Православната Църква (2), съзнават, че молейки се съвместно и прегръщайки се с католици, лутерани, баптисти, петдесятници и други еретици, те вършат предателство срещу светото Православие? Съзнателно ли пренебрегват те анатемите и клетвите на св. Отци, под които се намират техните „икуменически братя“, отстъпили от Едната, т.е. единствената (unicum) Свята Съборна и Апостолска Църква ?
„Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци“ (Пс.1:1) — това са първите думи в Псалтира. Случайно ли е, че божественият пророк-псалмопевец ги е поставил първи? У Бога случайности няма. Да се прославя Бога, правилно да се слави Той, е невъзможно в „събранието на нечестивци“. И нека не казват икуменистите, че в „събранието на нечестивците“ — Световният Съвет на Църквите (ССЦ) — те „свидетелствуват за Православието“. Не, те участвуват в делата на тъмата, която се стреми да обедини всички неправди и ереси на света в една световна „църква“ без Христа. За това убедително говорят фактите. За това говорят и самите икуменисти в минути на откровеност. Така например председателят на Отдела по външните църковни връзки при МП, Смоленският митрополит Кирил (Гундяев) на VII Асамблея на ССЦ в Канбера нарече ССЦ „люлка на бъдещата обединена църква“ (3).
Известно е, че икуменистите искат да изгладят междурелигиозните различия и противоречия и затова правят опити да изопачат нашите догмати, а също да изменят каноните и вековните православни предания, т.е. да ни отнемат това, без което е немислима Христовата Църква. „Събранието на нечестивците“ знае кое е най-скъпоценното в Православната Църква, затова и посяга на нейните догмати и канони. Всъщност най-голямата заслуга на Православието се състои точно в това, че то от момента на основаване на Светата Църква до наши дни вярно и неизменно пази Богооткровеното учение и Свещеното Предание. „Каквото вие сте чули отначало, то и да пребъдва у вас; ако пребъде у вас, което сте чули изпърво, и вие ще пребъдете в Сина и в Отца“ (1 Иоан. 2:24). „Дръж, що имаш“ (Откр. 3:11) — това завещание има огромно значение за Православието. Според мнението на църковните обновленци и либерали, да „държиш“ и да „пазиш“ е равнозначно на консерватизъм и застой. „За православното съзнание обаче това понятие е динамично — в запазването се съдържа неудържим стремеж винаги и докрай да бъдем верни на Истината и, основавайки се на пазеното, да бъдем въоръжени и готови да отговаряме на всички нови и често прикрити потребности и въпроси, изникващи пред нас ежедневно“ (4).
Христовата Църква е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Тя, по думите на светителя Теофан Затворник, „е Църква на живия Бог, Който е Бог на истината и самата Истина. В нея всичко е истинно. На никое друго място не търси истината“ (5). Икуменистите пък твърдят, че всички вероизповедания, в това число и езическите, — „тъй като Бог е един“ — съдържат в себе си своя истина и затова призовават християните да бъдат снизходителни към вярата на другите.
Така обаче толерантният към духовните отстъпления икуменизъм само утвърждава неправославните в техните заблуждения, приемайки, че тези поклоници на анатемосаните от светите отци ереси също принадлежат към Христовата Църква.
Снизходителността на „православните“ икуменисти, които се смятат за призвани да „преодоляват духовните барикади“ (6), противоречи на строгостта, завещана ни от Самия Господ, относно неразкаяните грешници: „ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18:17). Подобно на Христа, светите Му ученици също са призовавали към духовна бдителност и строгост: св. Иоан Богослов (2 Иоан 1:10), св. ап. Павел (2 Сол. 3:6). При това в Посланието към Галатяните св. ап. Павел предава на анатема всеки изопачаващ Христовото учение „който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде“ (Гал. 1:9).
Икуменистите, като поставят под съмнение православния догмат, че само Православната Църква представлява „Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква“, твърдят, че уж „Църквата е загубила своето единство и сега съществува само в разколи (схизми) — източен разкол, папски разкол, англикански разкол“ (7). Богословствуващите либерали гледат на всяка ерес като на нов „клон“ на Христовата Църква и дават право на всяка такава отделна част да нарича себе си „църква“. Дори правописно сега те са „изравнени в правата“: съвременният „православен“ икуменически печат ги изписва с главни букви.
Инославните пък икуменически теоретици, бидейки извън Църквата, не искат и не са способни да разберат, че техните общности, отделили се вследствие на ересите, всъщност са отпаднали от Църквата и да се съединят отново с нея могат само чрез покаяние и отричане от всички свои заблуждения. Но в сегашното си състояние те нямат право да наричат себе си църкви, когато в действителност са лъжецъркви, докато пък Истинската Христова Църква, отсичайки от себе си еретиците, продължава да съществува като цялостна, вътрешно единна във вярата, неразделна Църква.
Икуменическата „теория на клоновете“ (branch theory), съгласно която Църквата уж била разделена на православен, римокатолически и протестантски „клон“, е в пълно противоречие с учението на Православната Църква. Единството и единствеността на Православната Църква винаги са били изповядвани, започвайки от светите Апостоли, от всички свети отци и учители на Църквата. Тъкмо с това се обяснява пламенната ревност на светите Отци, проявявана при всяко отделяне и отпадане на еретици от Църквата, както и строгото им отношение към ересите и разколите.
Големият съвременен православен богослов архим. д-р Иустин Попович казва, че „както у Господа Христа не може да има няколко тела, така у Него не могат да съществуват и няколко църкви... Оттук, разделянето на Църквата онтологически, по същество, е невъзможно. Разделяне на Църквата никога не е имало и не може да има; съществувало е и ще съществува само отпадане от Църквата... По този начин от Църквата са отпаднали гностиците, арианите, духоборците, монофизитите, иконоборците, римокатолиците, протестантите, униатите и... всички останали отцепници, принадлежащи към еретико-разколническия легион“ (8).
Допусканият и одобряван от икуменизма богословски плурализъм не е нищо друго, освен релативизация на истината, т.е. — опит да бъде превърната Божествената Истина в нещо относително, компромисно.
Свети Марк Ефески, защищавал Православието в едно от най-опасните за Православната Църква времена, е казал: „Никога, о човече, това, което се отнася до Църквата, не се поправя чрез компромиси: няма нищо средно между Истината и лъжата“ (9).
Затова пък професорът по догматика от Санкт-Петербургската Духовна Академия протойерей Ливерий Воронов още преди 20 г. открито е призовавал да се разграничат „вселенските задължителни догмати (necessaria) от останалите истини на вероучението“, които той отнася към разреда „съмнителни“ (dubia). Във връзка с предлаганото от него преразглеждане на Свещеното Предание, което проф. Ливерий Воронов нарича „разнообразно“, той пише, че такова преразглеждане „трябва да се извършва в духа на смирено (!) осъзнаване на необходимостта чрез съборно разискване да се отстранят тези исторически възникнали неточности или преувеличения в методите или резултатите на богословстването, които може би (!), оказвайки полезна услуга в делото по защита на Православието в миналото, се превръщат днес в своего рода спънки по пътя към осъществяването на великата просветителска мисия на Църквата в света“ (10).
„Православните“ икуменисти все по-често проявяват безразличие към
истините на нашето вероучение. Това прави възможни техните кощунствени
„богословски“ диалози с представителите на „монотеизма“ — юдаисти и мохамедани
и даже с идолопоклоници — будисти. Духовната топлохладност (виж Откр. 3:15-16)
на тези църковни „дипломати“ им позволява да признаят свети тайнства у
еретиците. С това именно „православните“ икуменисти грешат спрямо 9-тия
член на Символа на Вярата, след като те не изповядват ЕДНАТА, т.е. единствено
пазеща всичките Свети тайнства Света Църква. митрополит Виталий (Устинов),
първоиерарх на Задграничната Руска Православна Църква, казва, че „Светите
отци нарочно са включили Никео-Цариградския Символ на вярата в Божествената
Литургия и в други ежедневни богослужения, като молитва, за да свържат
реално с нашата душа изразеното със съвършена краткост в цялата си пълнота
православно вероучение, да направят Символа на вярата живот, а не абстрактно
учение. С това св. отци ни учат, че за Господа Бога не бива да разсъждаваме
само с нашия интелект, но да Го съзерцаваме с всички сили на нашата душа
— ум, сърце и воля, молитвено и чрез вярата. Символът на вярата не е изявление
относно нашето вероучение, това не е наш меморандум за вярата, а молитвен
подвиг на всички сили на нашата душа“.
![]() |
Всяка догматическа истина, изповядвана от нас молитвено, представлява източник на нравствена сила, благодарение на която ние приемаме даровете на Св. Дух. „От правилния подвиг на вярата и молитвата зависи правилният живот, животът в Христа, животът в Църквата“ (12). Съгласно Христовото учение съединението на човека с Бога се извършва в Тайнството Причащение — св. Евхаристия. Господ е казал: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света... Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него“ (Иоан. 6:51, 53-56).
Тайнството Евхаристия съединява хората с Бога и чрез това ги обединява един с другиго в едно Тяло Христово, т.е. Църквата.
Извън Църквата няма и не може да има Причащение (13). Св. Дух, пресъществяващ Светите Дарове в Тяло и Кръв Христови не може да слиза в събранията на еретиците, отклонили се от истината. Съгласно светоотеческото изречение „причастието на еретиците е бесовска храна“. Затова Евхаристията е възможна само в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. И ако никъде на друго място освен в Православната Църква, няма свето Причастие, то заедно с това там няма и никакви други тайнства:
„Бог Дух Свети слиза във всички тайнства заради въплъщението на Сина Божий, заради Неговата Богочовешка същност. Светото тайнство на Тайнствата — Евхаристията — е тайнство на Божието въплъщение“ (14).
Затова православните трябва твърдо да знаят, че отклонилите се от Православието религиозни общности нямат и не могат да имат никакви свети тайнства. Причастието между инославните — интеркоммунион, практикувано от икуменистите, не е нищо друго освен профанизиране на св. тайнство Евхаристия, хула срещу Светия Дух, която, по думите на Спасителя, няма да им се прости нито на този, нито на онзи свят. (срв. Мат. 12:31-32).
![]() |
Икуменическото богохулство се проявява по различни начини. Така например събитието, станало на VI Асамблея на ССЦ във Ванкувър, представлява предизвикателство даже спрямо самата икуменическа програма за „постепенност“. От участниците в тази асамблея била отслужена на 31 юли 1983 г. „икуменическа литургия“, съставена от френския реформатор Макс Туриан и приета от комисията „Вяра и устройство“ в Лима (Перу) през януари 1982 г. Главен извършител на тази „литургия“ е бил англиканският архиепископ Рънси в съслужение с шестима протестанти, от които две жени „свещенички“ — протестантката от Индонезия Каролина-Патиазина Торч и лутеранката от Дания Елизабет Лидел. Освен споменатите „съслужители“ в четене на Свещеното Писание и при произнасяне на ектениите взели участие също „православни“, дохалкидонци и римокатолици. Така например, римокатолическият еп. Паул Вермер от Германия прочел Евангелието, а „православният“ архиеп. Кирил (сега Смоленски митрополит, председател на Отдела за външни Църковни връзки на МП) произнесъл следното прошение: „Да се помолим, за да достигнем по-скоро видимо общение в тялото Христово чрез преломяване на хляба и благословение на чашата около една трапеза!“ (15).
Явният кощунствен цинизъм на тези думи на „православния“ архиерей не се нуждае от никакъв коментар!
Приснопаметният архиеп. Серафим (Соболев) е писал:
„Трудно е да се каже къде повече православните икуменисти отстъпват от Православието, в писанията си ли, или като присъствуват на икуменическите конференции?“ (16). Това присъствие, свързано с приемането на догматически компромиси и отстъпление от Свещеното Предание, в същността си представлява измяна спрямо Православието. Много неща се промениха в съзнанието на православните поместни църкви от времето на встъпването им в икуменическото движение (17).
Така например, на Московското Съвещание през 1948 г. МП охарактеризира „икуменическото движение като нов опит да се построи Вавилонската кула, като признак за поредното заблуждение на човечеството..., основано на порока гордост. Задачата за вътрешно органично обединение на догматическа основа то заменя с външно механическо обединение“. Показателно е, че тогава МП е преценила, че икуменическото движение е „чуждо на разбирането за истинско църковно единство“ и че да се приеме то, би означавало „да се откажем от истинското църковно единство ... в пространството и във времето; ... да скъсаме непрекъсваемата верига на благодатта, свързваща Православната Църква с Апостолите по пътя на апостолското приемство ... да продадем пазеното от нас съкровище на вярата за лещената чорба на земните изгоди и да вземем участие в улавянето на човешки души с тези изгоди“ (18).
Колко скръбно звучат особено последните думи, ако ги съпоставим със сегашните дитирамби в чест на икуменизма, възпявани от „православните“ икуменисти!
Освен отстъпленията на тези „православни“ от своята вяра чрез потъпкване на светите канони и догмата за Църквата (виж деветия член на Символа на Вярата), има и други вредни плодове на икуменизма. Това е преди всичко приятелството, което се завързва между икуменистите. Незабелязано за самите себе си, участниците в икуменическите срещи отстъпват от предишните си убеждения и усвояват особения език, терминология и начин на мислене, които се изработват в процеса на диалога. Чрез това се постига отчуждение на православните от Майката-Църква, помрачаване на съзнанието им с инославни, еретически заблуждения. Не напразно св. ап. Павел казва, че „лоши беседи развалят добрите нрави“ (1 Кор. 15:33). Икуменическото приятелство всячески способствува за размиването на вероизповедните граници, т.е. за разрушаването на църковната ограда. „Православните“ икуменисти се проникват от заблужденията на инославните и привикват към техния грях. Особено показателна за това е еволюцията в отношението на МП към женското „свещенство“. Така например, в Посланието на Св. Синод на МП от 1976 г. решително се отхвърля икуменическото предложение да бъде допуснато женско „свещенство“, като се изхожда от това, че „Православната Църква счита задължително за себе си следването на предначертаната от Самия Господ Иисус Христос вечна и всеобща църковна традиция по този въпрос“. В Посланието се подчертава и това, че „църковната история не познава примери за сакраментално служение на жени“(19). В същото Послание се посочва и невъзможността „да се присъединим към позицията на протестантското болшинство, допускащо възможността за женско свещенство и нерядко изразяващо отношението си по този проблем с чужди на Божественото Откровение секуларни категории“ (20).
Зачестилите по-сетне икуменически срещи станаха причина за „стъпаловидно
отстъпление“ (21) от Свещеното Предание стигащо до споменатото съслужение
на „православния йерарх“ със „свещеничките“ във Ванкувър. А в най-ново
време — друг йерарх от МП, Сурожският митрополит Антоний Блум дръзва да
обосновава теоретически допустимостта на женското свещенство и публично
да заявява, че не вижда богословски препятствия за ръкополагането на жени
(21).
![]() |
Приемайки предизвикателните волности, които ССЦ допуска, „православните“ икуменисти демонстрират пренебрежение към апостолското приемство, по-точно, към тайнството Свещенство. В Църквата всички членове, мъже и жени, които съставляват тайнственото единство на Тялото Христово, са призвани към святост, към всеобщо апостолство и към Небесното Царство. Обаче това съвсем не означава, че всички са призвани да бъдат свещеници. Самият Господ — Основателят на Църквата със Своята Божествена мъдрост предварително ни е показал решението на този въпрос. Та нали сред най-близките до Христа е имало и жени, но нито една от тях не е била включена вчислото на 12-те апостоли. Невъзможно е да се допусне, че това е станало случайно, и че Спасителят е направил отстъпка, за да не влиза в конфликт с духа на времето (23).
И въпреки това Господ с нищо не е поставял жените по-ниско от учениците Си. Тъкмо обратното, някои жени са били удостоени с особена чест. Така например, на грешната жена от презираната от юдеите Самария Христос открил това, че е Бог и проповядвал за спасението (Иоан.4:5-42). А след Възкресението „прекрасното съгласие“ на всички евангелисти (виж Мат. 28:1-8; Марк. 16:1-10; Лука 24:1-10; Иоан. 20:11-18) свидетелствува за това, че именно жените първи са били удостоени и с ангелското известие, и с явяването на Възкръсналия. По волята на Христа те преди апостолите се приобщили към тайната на Възкресението Светите жени-мироносици се удостоили първи да видят Възкръсналия Учител и да се проникнат от невероятната достоверност на Неговото явяване в прославено тяло, за да свидетелствуват за това на Христовите ученици, „които плачеха и ридаеха“ (Марк.16:10) (24).
Първият йерархически състав на Христовата Църква е бил не от жени, а от свв. апостоли. Самият Пастиреначалник Христос ги е поставил да управляват Църквата, да пасат Божието стадо и да извършват в Църквата светото тайнство Причащение (Лук.22:1 8), да поучават и кръщават (Мат.28:1 9), да вързват и развързват (Мат. 18:18), да помазват и изцеряват (Марк.6:13) и т. н. Ръкополагайки дякони (Деян.6:6), презвитери (Деян. 14:23); (Тит.1:5) и епископи (2 Тим.1:6), те никога не са ръкополагали жени. Тъкмо обратното, съветвали са жените да се упражняват в безмълвие и благочестие (1 Тим. 2:10-12), съгласно разпореждането на св. ап. Павел: „Жените ви в църквите да мълчат...“ (1 Кор. 14:34).
Тези апостолски предписания относно жените в никакъв случай не могат да бъдат тълкувани като някаква мнима „назадничавост“, като „женомразство“ или „пренебрежение“ на светите апостоли към жените, в каквото обичат да ги упрекват феминистките и църковните либерали. Колко противоположни на цялата тази гибелна суета са мирът и спокойствието, които се чувствуват в изразяваното от светите апостоли голямо уважение към техните сестри в Христа!
Лукавите „защитници“ на женските права и свободи, които въвличат жената в несвойствени за нея сфери на дейност, практически я откъсват от установените от Бога служения на жената в християнското общество и в Църквата. По този начин лъжата за „еманципацията“ на жените в духовната сфера заплашва да се прояви в неизмеримо по-уродливи и болестни форми, отколкото вече изявената уродливост и болестни състояния в сферата на светския живот.
Съблазнявайки жената с мнима свобода и все по-нови забранени плодове, съвременните ученици на древната змия, без съмнение преследват същата тази цел, която преследва и техният баща-дяволът — окончателно да погубят жената.
![]() |
Най-главният довод срещу тях — това е житейският пример на Божята Майка, Нейното смирение и скромност, в които е извървяла целия Си земен път. Пресветата Дева, родила Христа, е живяла тихо и незабележимо, никога не е учителствувала в Църквата, потвърждавайки по този начин апостолските слова.
С нечуваното си новаторство църковните модернисти, приемащи жени в качеството на „свещенички“ и дори на „епископки“, претендират да са възстановители на женските права и да бъдат техни еманципатори. Обаче прекомерното възвеличаване на жените в духа на модерния феминизъм протестантските деятели се съчетава с пълно пренебрежение към Богоизбраната Майка на Господа Иисуса Христа. И всичко това — в противоречие с пророчеството на Светия Дух, че Тя ще бъде ублажавана от всички родове (Лука 1:48).
Според митроп. Виталий (Устинов), женското „свещенство“ е израз на пъпното скъсване със Свещеното Предание.
Относно апостолските думи жените да мълчат в Църква то нека читателят си ги припомни там, където ще разкажем за участничките в VII Асамблея в Канбера и особено за изнеслата доклад Чунг от Корея.
И тъй, икуменическата снизходителност призовава православните да пожертвуват не само църковните си правила (канони), като уж остарели и „отменени от живота“, но и молитвите към Божията Майка и светиите. При това бащата на лъжата, който говори с устата на такива „примиренци“, като С. Булгаков, представя тези кощунствени отстъпки като „самосмаляване“ (смиряване) и „жертвеност в името на любовта“.
Тъкмо обратното е писал св. Марк Ефески, този светилник на Православието: „Въпросите на вярата не допускат икономия“ (26).
Трябва да се каже, че „безстрашното“, т.е. напълно освободеното от страх Божий богословие на о. Сергей Булгаков и особено неговата софийна ерес, която два пъти официално е била осъдена със съборно решение на Православната Църква в Русия и зад граница, намира много привърженици сред всички, които Достоевски сполучливо е нарекъл „религиозни празноскитници“. В Парижкия Богословски Институт, създаден от С. Булгаков (т. нар. Сергиево подворие), процъфтяват всички „най-безстрашни“ (в същия смисъл) богословски мнения или просто казано: ереси, препоръчвани като последна дума на богословските „търсения“ и на „догматическото творчество“ (!). Освен изповядвания там икуменизъм, този институт пропагандира софийната ерес, смекчено наричана „софиология“, имебожничеството, наричано там „имеславие“, а също и обновленството, търсещо да примири Църквата с „духа на времето“.
Модерната западна идея за aggiornamento („аджорнаменто“), т.е. приспособяване на Църквата към съвременния свят, бе издигната на II Ватикански Събор (1962) и нанесе съкрушителен удар върху католицизма (27). Тази идея за „осъвременяване“, а по-точно казано, за придаване светски облик на Църквата, се превръща в една от водещите (твърде далече!) теории сред „православните“ икуменисти, без да говорим за инославните им „братя“, които отдавна са загубили способността си да различават духовете, особено „поднебесните духове на злобата“.
С голяма популярност сред икуменистите от всички разклонения се ползуват представяните за православни либерални идеи на споменатия парижки институт. Излязлите от църковната ограда парижки „учители“ предоставят на икуменистите теоретическата основа за религиозна конвергенция, т.е. разводнена православна истина с примеси от всички еретически неистини. Духовният климат в парижкия институт с неговия олтар обърнат на запад, е пронизан от западното надменно лъжовно мъдруване и гностицизъм. Достатъчно е да присъствуваш на лекциите в този институт, за да се убедиш в духовното нехайство и подчертаната еретичност на неговите преподаватели. Освен преподавателската си дейност, тези „православни мислители“ (maitres de pensee) публикуват и широко разпространяват своите софизми. Най-често това са софиянските измислици на С. Булгаков и П. Флоренски и на техните популяризатори (28).
В случая тази ерес ни интересува във връзка с това, че създателите ù — свещ. Павел Флоренски и прот. Сергей Булгаков — посредством хитросплетеното учение за София (в основата си свързано с езическата философия на Платон, с кабалистическото учение, а също и с осъдения от Църквата гностицизъм, и особено с гностицизма на валентинианите и редица други по-късни гностици-теософи), въвеждат в Божествената Троица четвърта, женска ипостас. От тук съвсем не е далеч до „женското богословие и феминистко-икуменическата мечта да се „феминизира“ Бога. Вече се чуват гласове, и при това в рамките на християнството, за това, че освен Бог-Отец има и „богиня-майка“. Така например на VI Асамблея на ССЦ във Ванкувър, където било узаконено женското „свещенство“, мнозина участници в асамблеята „подтиквали жените да заменят идеята за Бог-Отец с идеята за богиня-майка“ (29).
Освен това известно е, че вече са издадени нови „преводи“ на Свещ. Писание с феминизирани граматически форми. През последните десетилетия Светата Библия не веднъж бива подхвърляна на изопачаване под формата на „нови преводи“ на английски и други езици.
Но нито един от тези „преводи“ не е внесъл такова множество богохулства, както издаденият от Световния Съвет на Църквите през 1983 г. „превод“ под наименованието „Inclusive Language Lectionary“ (т.е. Лексикон на „включващия език“).
В угода на така нареченото „женско движение“ (феминизма), ССЦ решава да „изчисти“ Словото Божие от „сексуалността“, като премахне от Светата Библия всички онези места, където на мъжете и мъжкия пол се дават „предимства“.
В новия „превод“ богохулните изменения са нанесени в такива неприкосновени словосъчетания като „Бог Отец“, вместо което се казва „Бог Отец/Майка“; „Син Човешки“ е заменен с „лишения от сексуалност“ израз „Дете човешко“; „Царство Божие“ е заменено с думите „Сфера Божия“; „Господ“ (Lord, м. р.) е изгонен от Свещеното Писание и е подменен с думата „Суверен“ (Sovereign One — еднаква форма за м.р. и ж.р.). Вместо „Господ Бог“ в новия „превод“ можем да прочетем „God Sovereign“.
В книга „Битие“, където се разказва за сътворението на човека, изразът „човек“ (man, на англ. озн. едновременно „мъж“ и „човек“) е заменен от думата „човечество“. Освен това, там където се споменава за патриарсите, към тях се прибавят и имената на жените им: „Авраам, нашият отец, (а Сарра и Агар, наши майки)“.
В Новия Завет на местата, в които Евангелистите говорят за извършването на чудеса от Спасителя, икуменическите преводачи казват, че Христос е изцерил „личност“. В този „превод“ особено кощунствено звучи Първосвещеническата Молитва на Спасителя на Тайната Вечеря по Евангелието според Иоана.
За съставянето на своя собствена Библия Световният Съвет на Църквите учредил комисия, водена от лутерана Виктор Роланд Голд. В състава на тази комисия били включени трима мъже и шест жени, една от които — католическа монахиня. В хода на работата един от участниците в комисията напуснал нейния състав, защото преценил, че „тази работа превишава границите, допустими от неговата съвест“.
Най-трудни за комисията били думите „Бог Отец“. Феминистките изисквали да бъде написано „Бог/иня“, но това все пак се оказало неприемливо; предложената замяна с думат „родители“ също се сторила на тези новатори твърде безлична поради което те измислили възмутителния термин „Бог наш Отец/Майка“ („God Mother and Father“).
Критиците на това възмутително съчинение, отпечатано под наименованието „извадки от Библията“, съвършено справедливо обръщат внимание на това, че „то подрива самите основи на християнството, напълно унищожавайки догмата за Света Троица“.
Това съзнателно подправяне на Свещеното Писание предизвикало бурни протести дори у такива отдалечени от религията списания и вестници, като „Ню-Йорк Таймс“, „Нюзуик“, „Тайм“,“Хюман ивентс“ и др..
Без да обърне внимание на всички протести и масовата критика, ССЦ заявява, че изцяло подържа новия текст на „превода“ на някои части от Светата Библия (30).
Затова няма нищо удивително, че представителите на „женското богословие“ на последната VII Асамблея в Канбера си позволяват фамилиарно да говорят за Божията Майка (31) или да запитат, подобно на д-р Марго Кесман от Германия: „толкова ли пък е била грешна Ева, която се е стремяла към знание?“ (32).
Забележително е, че в този дух разсъждават и „богословите“ от споменатия институт на Сергиевото Подворие в Париж. Един от неговите преподаватели, Николай Осоргин, разсъждавайки за Прeсвета Богородица, твърди: „След като вече се приближихме до понятието за единството на всички жени в образа на Божията Майка, в порядъка на вечното настояще, обхващащо всичко, което е било и което не е било, то всички жени (!) имат шанса (!) да бъдат Божия Майка“ (33).
Профанизирането на това тайнство вече става от много години насам при широко практикуваната тъй наречена „обща изповед“. В последно време някои йерарси дори говорят за това, че изповедта не е необходима.
А във Финландската Православна Църква отказът от тайнството Изповед е вече обикновено явление. Тази църква, която е безпрецедентен случай сред поместните Православни Църкви във връзка не само с приемането на „новия календарен стил“, но и на григорианската пасхалия, вече 20 години разрешава да се взема св. Причастие без предварителна изповед. Това опасно нововъведение се е разпространило тук с благословията на Константинополската Патриаршия, в юрисдикцията на която се намира Финландската Православна Църква. Покойният Константинополски патриарх Атинагор, отявлен икуменист, разрешил на православните финландци да се причастяват без изповед. Освен разлагащо влияние върху православните, с тази новост била постигната и икуменическата цел да се улесни достъпа на инославни до православното Причащение (34). А приемникът на Атинагор, патриарх Димитрий, разрешил на православните гърци да се причастяват при католиците. От утвърдилата се по този начин практика на взаимно причащение до въжделеното икуменическо единство вече остава само една крачка!
Това възмутително отстъпление от вековната църковна практика се извършва с цената на потъпкване на каноническите постановления и профанизиране на светите тайнства Причащение и Покаяние. Покрай това се нарушават и 52-ро апостолско правило и 102-ро правило на VI Вселенски събор. Да се приема Причастие без предварително изпитване на съвестта и без да с очисти душата чрез изповед означава по думите на св. ап. Павел приемане на своето осъждане и вина спрямо Тялото и Кръвта Господни (1 Кор. 11:27-29). Необходимо ли е да се изтъква и това, че отказът от тайнството Изповед носи тежки последствия и за свещеници, и за миряни, че такъв отказ ги развращава, като подрива и опасно разхлабва църковно-покайната дисциплина?
Особено пострада от календарната реформа споменатата вече Финландска Православна Църква (ФПЦ) — единствена в православния свят, дръзнала да приеме изцяло гражданския Григориански календар. С това тя напълно се откъсна от осветената от векове Православна Пасхалия (36).
Това каноническо отстъпление на ФПЦ повлече след себе си и редица други, големи и малки отстъпления, както гласи поговорката: „Едно зло не идва само“. Ще споменем само някои от тях: допускането на инославни до св. Причастие, фактическото премахване на изповедта, разрешаването на жените да се причастяват във всякакво състояние, промяна на някои богослужебни текстове в угода на лутераните, разрешаването да се извършват венчавки в непозволени за това дни и т.н.
Този списък би могъл да бъде продължен и с други примери за еклезиологическия произвол и духовното свободомислие на Финландската църква, която предизвиква недоволството на енориашите с обновленската си дейност. Да вземем за пример един скорошен случай, от лятото на 1991 г., станал по време на летния лагер на православните младежи във Финландия, организиран от ФПЦ. Голям смут, а у някои хора и възмущение, предизвикали действията на един свещеник, работещ в този лагер който без много-много да му мисли, въвел в олтара група от няколко 15-годишни девойки, облечени в стихари.
Прекомерното съкращаване на богослуженията във ФПЦ дало повод на един присъствувал на службата чужденец да се изрази за ФПЦ като за „fast church“ („бърза църква“), по аналогия с американския израз „fastfood“ („бързо хапване“).
Тази църква, която вече почти 70 години върви по пътя на отстъпленията — канонически, еклезиологически и др. — е за нас поучителен пример за духовно „подхлъзване“ и „окаменено безчувствие“. От само себе си се разбира, че Финландската Православна Църква е един от най-активните участници в икуменическото движение и негов „православен“ пропагандатор.
Известно е, че икуменистите от доста време насам работят върху реформирането на календара. Неудовлетворени от смута, предизвикан в поместните църкви чрез въвеждането на „новоюлианския календар“, те имат намерение да променят и Православната Пасхалия, разбира се, в името на обединението на православните с инославните по примера на ФПЦ, което ще означава и промяна във времето на празнуване на свързаните с Пасхата подвижни празници.
Окончателното отстъпление от православните богослужебни постановления ще се осъществи, ако църквите приемат т. нар. „нов световен календар“, над чийто проект вече няколко десетилетия работят комисии в ООН, за приемането на който ратуват икуменистите. В този нов „международен календар“ се предвижда фиксиране на всички дати към определени дни от седмицата (сатанинско ограничаване на свободата!) и изключване последния ден на годината (31 декември) от седмичния кръг, което ще внесе пълен хаос при непрекъснатото редуване седмиците. Този календар ще наруши седмичната последователност на дните, която води началото си от сътворението на света. Вследствие на това ще бъде подменен Господният ден — неделята, това ежеседмично празнуване на Пасхата, тъй като той ще започне да се пада в различни дни на гражданската седмица.
Тази „отмяна на празничните времена“ (Дан. 7:25) ще бъде последвана и от „отмяна на закона“ (Дан. 7:25), тъй като самото изменение на Православната Пасхалия вече е нарушаване на неприкосновените канони на Светата Православна Църква например на 7-то апостолско правило, на 1-то правило на Антиохийския събор, на 7-то правило на II Вселенски събор и др. (37).
Богоборческите и христоборчески прояви на икуменизма се виждат най-ясно в стремежа на икуменистите да въведат нови „литургически стилове“. Така например, те допускат, а в някои случаи дори приветствуват „богослужения“ в съпровод на ултрамодерна оркестрова, джазова или рок-музика, която уж имала за цел „да оживи“ молещите се и най-вече младежта. Издаваното от ССЦ в Женева младежко списание „Risk“ пропагандира „живия“ литургически стил. Богохулната безцеремонност на това „църковно“ списание е безгранична. Така например, на страниците на един от броевете му е била отпечатана без коментар, с големи разкривени букви крещящата с антихристиянския си смисъл фраза: „Въплъщението още не се е състояло“ („The incarnation has not yet taken place“) (38). Същият този „Риск“ твърди, че „биенето на барабаните е също толкова хубаво, колкото звъна на църковните камбани“ (39).
„Богослужението“ си икуменистите съпровождат не само с оркестрова музика, но и с танци, при това най-различни, включително и „евангелски“ („християнски“) рок-енд-рол. Ще отбележим, че да бъде наричан „евангелски“ този танц, станал зловещо проявление на нашето време и тясно свързан със сатанизма (40), представлява възмутителна и лъжлива нелепост и дяволска насмешка над благата вест на Христа Спасителя.
Рок-енд-ролът, или „рокът“, който стана близка съдба на младежите от цялата планета, вече много години изпраща своята вест от... преизподнята, за да осакати, разврати или окончателно да погуби колкото се може повече млади, емоционално беззащитни хора.
Икуменистите харесват най-разнообразни „забави“ и „развлечения“ (ето, това е „всесмехливият ад“, за който става дума в православната молитва!). Те обичат, както вече казахме, и всевъзможните танци. Икуменистите „танцуват“ дори Господнята молитва „Отче наш“. За това възмутително деяние разказва без сянка на смущение споменатото икуменическо списание, като описва как по време на „евхаристията“, извършвана от пастора, индийският икуменист Рони Секвиера изтанцувал молитвата „Отче наш“. Поместената в списанието снимка е дадена като илюстрация към идеята за възприемане на „танца като средство за литургийно изразяване“, която е дисертационната тема (41) на индийския танцьор.
Тези дръзки, богохулни новаторства са несъвместими с православното разбиране за богослужението, по-конкретно — за църковното пеене. Божиите угодници винаги са разглеждали църковното пеене като средство за съгряване на молитвено-покайното настроение на молещите се, което ги въздига нагоре, в нетленния свят на Светия Дух. Благодатното църковно пеене на молитвите спомага за доближаването на човешката душа до Бога. Православното богослужение открива пред молещите се нов, висш свят, то помага да бъде усетена Божествената Литургия като небесно служение, извършвано тук, на земята. По думите на св. Иоан Златоуст „На небето славословят ангелските войнства; на земята хората, образувайки хорове в църквите, подражават на тяхното славословие. На небето серафимите пеят Трисветата песен; на земята множество люде възнасят същата песен — образува се всеобщо тържество на небесните и земни същества, обща благодарност, общ възторг, общо радостно ликостояние (предстоене пред Бога), То е устроено по неизказаното снизхождение на Господа Иисуса Христа, съставено е от Светия Дух; хармонията на неговите звуци е съгласувана с благоволениет на Отца“ (42).
Интересно във връзка с тази „универсална“ среща е да се приведе и пример на икуменико-иезуитската еквилибристика, която защищава „непогрешимостта“ на папата. Показателно е, че в защита на непогрешимостта се изказва не католик, а автор от Москва — Владимир Зелински, който представя себе си за православен, но това не му пречи смело да размишлява за „кризата“ на Православието, основавайки се само на „своя скромен жизнен опит“ (44). „Гласът на папата — твърди този автор, — е единственият от гласовете на религиозните и политически (подч. от Л. П.) лидери, който би могъл да бъде чут и разбран практически от цялото население на планетата. Неговият език е универсален... гласът му винаги е бил глас на правдата“. При такива твърдения Вл. Зелински не стига до конкретни доказателства тезата си. Но затова пък като размишлява „за икуменизма и трудните проблеми на Църквата“ този автор, усвоил теократичните идеи на младия Владимир Соловьов и изцяло католическата аргументация, подхвърля на критика мислите на великия православен богослов от Сърбия, архимандрит Иустин Попович, като противопоставя на „опънатата като струна“ логика на о. Иустин гъвкавата мисъл на католическите автори: кардинал Йозеф Ратцингер, Анри дьо Любак и Буйе.
Самият Владимир Зелински е също тъй казуистично гъвкав и толерантен в отношението си към римския престол и неговите „непогрешими“ предстоятели. Той дори надарява със „святост“ папа Павел VI (46) и Константинополския патриарх Атинагор, които, видите ли, преди 25 години мистично „примирили църквите“. Авторът вероятно има предвид факта на самочинното снемане от Атинагор (7 декември 1965 г.) на анатемата, наложена на папата в 1054 г., както и интеркомунионът, възмутил с неканоничността си целия православен свят, в това число и атонските монаси, които отказаха да споменават Атинагор в ектениите по време на богослужение.
Атинагор, както и неговият приемник, Константинополският патриарх Димитрий, продължиха зловещата дейност по разложение на Православието, започната от оставилия лош спомен патриарх Мелетий Метаксакис през 20-те години на нашия век (47).
Истинската святост по-често говори тихо, но бива чута от тези, които „имат уши да чуят“. Възможно ли е да се твърди, че прославилият се със свят живот старец о. Иустин Попович, борец за чистотата на Православието и силен опровержител на икуменическата ерес и лъжата на католицизма, отстъпва по правдивост на „универсалния“ глас на папата?! Не сила на гласа е нужна за търсещите спасение, а чистота.
„За основа на настоящия работен документ, се казва в тази публикация, послужи промяната в еклезиологията, станала след всеправославните конференции и II Ватикански събор, където бе направен преход от самоутвърждението на всяка една от Църквите, че само и единствено тя се явява пазителка на спасението, към убеждението, че и двете Църкви са Църкви Сестри. Тази промяна в позицията отвори пътя към диалога на любовта, правдата и искреността“ (48, подч. Л. П.)
След констатирането на такова близко „роднинство“ с римокатолиците, които след отпадането на Рим от Вселенската Църква никога не са се разкайвали за еретическите си новаторства и лъжеучения (49), следва крещящото с лъжата си подзаглавие: „Униатството като средство за обединение в миналото и съвремемен опит за пълно обединение“ (50).
„В продължение на столетия, се казва по-нататък, са се правили различни опити за възстановяване на единството. Към достигането на тази цел се е вървяло по различни, в това число и съборни пътища... За съжаление нито един от тези опити не е възстановил пълното общение между Западната и Източната Църкви, а понякога се е стигало дори до ожесточени противопоставяния“ (51).
Колко осезаема в тази словесна еквилибристика е школовката на вдъхновителя на политическото коварство Макиавели, а още повече — на бащата на всяко коварство и лъжа — дявола!
Вероятно, под „съборни пътища“ авторът на този текст разбира преди всичко Флорентинския събор от 1439 г., на които се е подписала Уния, имаща за цел в началото да погълне, а след това и напълно да унищожи Православието. 11 години след подписването ù тази Уния е била предадена на анатема на Православния събор в Константинопол благодарение на изповедническия подвиг на светителя Марк Ефески.
Възможно е също под „съборен път“ Ватиканът да разбира Брестката уния от 1596 г., сложила началото на открито гонение срещу Православието, съпроводено с масови насилия и избиване на православното население на Полско-Литовската държава и Югозападна Русия (52).
Що се касае до „ожесточените противопоставяния“ срещу Унията, за които в текста се изказва „съжаление“, то зад тях стоят мъченичеството и изповедничеството на хиляди православни хора, които са защищавали до кръв, а и днес защищават чистотата на Православната вяра.
Йезуитският принцип „целта оправдава средствата“ е достатъчно известен. Но далеч не всички знаят доколко са разнообразни тези, изпитани през вековете от римския престол средства за постигане на целта. Целта пък винаги е била една и съща — експанзия и власт.
Но все пак там, където не се налагат изтънчени „богословски диалози“, папството прилага отдавна изпитаните, още от времето на кръстоносците и инквизицията, по-действени мерки, без да се гнуси и от насилието.
Днес по земите на многострадална Западна Украйна се разгръща истинска религиозна по същността си война, вдъхновител и организатор на която, както и по-рано, е папският Рим. „Вече нямат чет православните храмове, насила завзети от униатите, увеличава се броят на жертвите, нараства и броят на сирачетата, чиито родители са избити само защото са изповядвали Православието“ (54).
Могат да се приведат много примери за принудителната „католизация“ на православните в тези места, която се провежда с помощта на репресивните органи на местните власти Ще разкажем само неотдавнашния случай в гр. Самбор, Лвовска област, който показва истинското лице на папизма и жестокостта на римокатолическия прозелитизъм. В гр. Самбор от м. март 1991 г. група от около 100 души православни не напускала храма „Рождество на Пресвета Богородица“. В знак на протест срещу решението на градските власти да предадат храма на униатите тези хора се подложили на многодневна гладна стачка. Заедно със свещенослужителите в църквата имало възрастни хора, както и жени с деца. Без да обръщат внимание на ежедневните издевателства на католиците, които хвърляли в храма запалени факли и железа, православните се държали твърдо и останали в него до есента. Когато местните власти видели, че продължителната обсада не ще помогне, решили да унищожат Православието там със сила. За тази цел на 17 септември 1991 г. (4 дни преди престолния празник на този храм) в гр. Самбор се събрали поделения на ОМОН — 900 души, въоръжени до зъби. Те получили заповед да атакуват храма „Рождество на Пресвета Богородица“ и да изхвърлят всички намиращи се вътре православни. Отначало хората на ОМОН използували сълзотворен газ „черьомуха“, а сетне с помощта на мощен камион изкъртили вратите на Божия храм, втурнали се вътре и започнали да бият и осакатяват всеки, когото видят. В тази касапница били изпочупени ръцете на няколко деца, осакатен бил и главата на Лвовското Православно братство о. Иоан Швец, жестоко бил бит настоятелят на храма о. Александър Швец, който мъжествено се борил с насилниците. Ранените и окървавени хора, изхвърлени от храма, в който са се молили цял живот, били откарани в затвора и хвърлени за през нощта в единични килии. В килията, където се намирали двамата братя-свещеници, били наблъскани още 12 души, някои от които със счупени ръце, други с кръвоизливи... Така „редът“ в Самбор бил възстановен“ (55).
Ето какъв е „диалогът на любовта, правдата и искреността“, за който пише ЖМП във връзка с подготвяната нова уния с католическата „сестра на Православието“.
„Православните“ икуменисти обаче търсят обединение в „истината и любовта“ не само с неразкаялите се за еретическите си лъжеучения римокатолици.
През есента на 1990 г. (от 23 до 28 септември) в центъра на Константинополската Патриаршия в Шамбези (Швейцария) се проведе съвещание на Смесената комисия по богословския диалог между Православната Църква и т. нар, „нехалкидонски църкви“. Заседанията на тази, вече трета сесия преминали под председателството на Швейцарския митрополит Дамаскин. От страна на „нехалкидонските“ църкви съпредседател бил Коптският митрополит, а секретар — Арменският епископ.
Комисията включвала 34-ма представители. На съвещанието присъствували делегати от почти всички икуменически поместни Църкви, а също и противохалкидонци от Сирия, Етиопия, Армения и Малабар (Индия).
Забележително е, че участниците и от двете страни — православни и противохалкидонци — са отбелязани в протокола от съвещанието като „две семейства“, при което противохалкидониците са наречени „ориенталски православни“.
И двете страни на Смесената комисия се съгласили по това, че трябва да бъде осъдена ереста на Евтихий в съответствие с определенията на III Вселенски Събор. По същия начин двете страни са осъдили несторианската ерес и криптонесторианството на Теодорит Кирски.
По-труден обаче бил въпросът за признаването на Халкидонския Събор и последвалите след него Пети, Шести и Седми Събори в качеството им на Вселенски от страна на противохалкидонските църкви.
Във връзка с това осма точка от протокола на съвещанието гласи: „Двете семейства приемат първите три Вселенски Събора, които представляват наше общо наследство. Относно четирите следващи Събора на Православната Църква православните заявяват, че за тях гореспоменатите членове 1-7 (на протокола) съдържат учението и на следващите четири Събора на Православната Църква. Обаче ориенталските православни (противохалкидонците — бел. пр.) смятат това заявление само за тълкуване на Православната Църква. При такова разбиране на въпроса ориенталските православни се отнасят към него (към тълкуването) положително“ (56).
„Положителното отношение“ на еретиците противохалкидонци, наричащи себе си „ориенталски православни“ (!) към Четвъртия, Петия, Шестия и Седмия Вселенски Събори, чиито определения те приемат само като „собствено тълкуване“ на Православната Църква, представлява вежлива хитрина, която обезсмисля трудовете на светите отци и Съборите по въпросите на Христологическото учение.
Твърдо следвайки икуменическия принцип да се подчертава обединяващото, общото във възгледите и позициите, а старателно да се прикриват принципните противоречия на лъжеученията с Православното вероучение, участниците в този диалог заявяват в 9-тия член на протокола:
„В светлината на нашето съгласувано заявление относно Христологията, а също и по споменатите общи постановки, ние вече ясно разбираме, че двете семейства винаги са съхранявали правилно една и съща истински Православна Христологическа вяра и непрекъснато апостолско предание, макар да са се ползували по различен начин от христологическите термини. Тази обща вяра и постоянна вярност към апостолското предание трябва да станат основата на нашето единство и общение“ (57).
И тъй, 15-вековното отлъчване на противохалкидонците от Православната Църква икуменистите свеждат до терминологично недоразумение! Приведеният по-горе 9-ти член от протокола е образец на икуменическа лъжа. За каква вярност към Православието, към ПРАВАТА, т.е. правилна вяра и апостолското Предание могат да претендират противохалкидонските „църкви“, когато не признават четири свети Събора за Вселенски? Та нали, както се знае, Вселенският събор представлява най-висшата власт на Светата Христова Църква на земята, осъществявана под ръководството на Светия Дух, както е казано за пръв път в постановлението на Апостолския Събор: „Угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян. 1 5:28). Освен това Свещеното Писание, Никео-Цариградският Символ на Вярата, догматическите и канонически определения са за Православната Църква съвършено неприкосновени. Те не могат да бъдат променяни, нито премахнати. Но ето какво четем в 10-тия член на протокола:
„И двете семейства са съгласни, че разделящите ни днес анатеми и осъждане от миналото трябва да бъдат унищожени от църквите, за да може с Божията сила и благодат да отстраним и последните препятствия по пътя към пълното съединение и общение“ (ЖМП, Мо 7, стр. 44).
„Двете семейства са съгласни, че свалянето на анатемите и осъжданията се извършва на основание на това, че Съборите и Отците, осъдени и анатемосани по-рано, не са носители на ерес“ (Това изречение от съглашението липсва в текста, публикуван в ЖМП) (58).
Можем ли да си представим по-голяма дързост?! Могли ли са да сбъркат 630-те свети отци на Четвъртия (Халкидонски) Вселенски Събор, предавайки на анатема Диоскор за еретическите му христологически възгледи и за съгласието му с Евтихий? Позволено ли е да се мисли за снемане на анатемите от озлобения еретик, направил „разбойнически събор“ в Ефес (449 г.) и причинил толкова зло на православните изповедници!?
Упорствувайки в ереста си, противохалкидонците заедно с „православните“ икуменисти посягат не само на определенията на светите Отци, но и на самата им святост (59) и имат намерение да снемат техните анатеми и осъждания. Освен всичко, на това съвещание противохалкидонците показаха, че нямат никакво намерение да се разкаят за ереста си. Витиевато изяснявайки тезите си и старателно избягвайки каквито и да било изчерпателни заявления, те правят невъзможно възсъединяването си с Православната Църква.
По повод съглашението на „православните“ икуменисти с противохалкидонците в Шамбези епископ Григорий (от Задграничната Руска Православна Църква) казва: „Ние не знаем в историята на Църквата да е имало такова съглашение, смесващо истината със заблужденията“ (60).
Би следвало също винаги да помним, че догматическите постановления на Вселенските Събори с анатема срещу еретиците са били произнасяни въз основа на апостолските думи: „угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян. 15:28). По такъв начин постановленията срещу еретиците изхождат не само от свв. отци на Вселенските Събори, но и от САМИЯ СВЕТИ ДУХ (62), Свещеното Предание на Православната Църква и тези определения са приети от светите Вселенски и поместни Събори, които „вървейки като по царски път, следваха богоречивото учение на нашите свети отци и Преданието на Църквата, знаейки, че всичко това е от Светия Дух, живеещ в нея“ (63).
Дързостта на икуменистите стига дотам, че те открито обвиняват Православната Църква в греха на разделението. Наистина, този грях те приписват не само на Православната Църква, а на всички „християни“.
Но не Православната Църква е виновна за отпадането на еретиците. Подвижниците, които желаели да останат верни на Христа и Неговата Църква, приемали кръста на изповедници и мъченици. Ако не бе имало такава подвижническа борба, православната истина би се смесила с еретическата лъжа, а с това би изчезнала и самата Православна Църква. Но „портите адови няма да ù надделеят“ (Мат. 16:1 8), въпреки крайното ожесточение на нейните врагове в наши дни. На цялата пагубна лъжа на съвременната ерес — икуменизма — православните трябва да противопоставят истината на нашето Свещено Предание. Та нали именно поради това, че Свещеното Предание бе пазено без изменения и без прекъсване, Православната Църква през всички времена и на всички места съхранява същото онова чисто изповедание на вярата, същите свещенодействия, същите основни закони на своето благоустройство, същото свещеноначалие, каквито е получила от самото начало на своето съществуване на земята. Именно това и съставлява вечно единния дух на Православието, неговата цялост и святост.
Наистина, голяма би била радостта за покаялите се грешници (Лука 15:10), ако отпадналите от Православната Църква биха чули нашите молитви и биха се върнали в лоното на единствено спасяващата Църква. Но докато те упорствуват в заблужденията си, като се занимават с търсене на неприемливи за православните вероучителни, сакраментални и нравствени компромиси, докато въстават срещу Църквата, срещу нейните богооткровени и светоотечески истини, за нас е невъзможно молитвеното общение с тях, защото помним думите на св. ап. Павел: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си“ (Тит 3:10-11).
Тъкмо обратното — нарушавайки каноните и молейки се заедно с еретиците, икуменистите присаждат и възпитават у православните безразличие към същината на вероизповеданието, подхранват обновленството и направо еретическите, противни на Православието учения.
Известно е, че икуменизмът ограничава изискванията за обединение на църквите и ги свежда само до признаването на Иисуса Христа за наш Господ, при все че много от протестантските секти и разклонения, без да споменаваме многото други еретици, не признават даже Божествеността на Спасителя. Такова умаляване на християнското вероучение до подобен унизителен минимум-вяра е съвсем неприемливо за православните, тъй като такава „вяра“ е достъпна и за бесовете (Иак. 2:1 9; Мат. 8:29; Марк 5:7).
Забележителното е, че когато привеждат думите на Спасителя „да бъдат всички едно“, икуменистите винаги пропускат предшествуващите ги думи от Първосвещеническата молитва, от които става ясно, че Спасителят ги отнася не към всички хора в света изобщо, а само към всички правилно вярващи в Него: „Аз за тях се моля, не за цял свят се моля, а за тези, които си Ми дал; за да бъдат едно както сме и Ние (Иоан 1 7:9,11). „И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно...“ (Иоан 1 7:20-21). От тези думи на Спасителя става явно, че само правилно вярващите в Него могат да образуват истинско единство. Не за механично съединяване на всички лъжеучения и ереси говорят тези слова, а за единство в истината.
Като настояват, че е възможно по всякакви пътища да се постигне спасение, икуменистите, говорейки за Христа, Го определят само като Път, избягвайки Евангелското определение за Господа, че Той е също така и Истина, и Живот (Иоан 14:6).
Икуменизмът е опасен с това, че скрива лукавството си под булото на всепримиряващата „любов“. Обаче „любовта“, проповядвана от него, е лишена от истина. Св. ап. Павел казва, че любовта „се радва на истина“ (1 Кор. 1 3:6). Той ни призовава да казваме истината с любов (Еф. 4:15), което в църковнославянския текст буквално гласи: „истинствующе в любви“ (т.е. да бъдем истинни в любовта, да любим, но в истината, б.ред.)(66).
Свещеното Писание нарича Бога абсолютна Истина (Иер. 10:10; Иоан 14:6)
и абсолютна Любов (1 Иоан 4:8). От това следва, че в основата си и Истината,
и Любовта са едно. „Както истината и любовта са свързани у Бога, така те
трябва да бъдат свързани и у хората. Който иска да се спаси, трябва да
следва не само пътя на любовта, но и пътя на истината. Демонстрираните
пък „любов и снизхождение“ към заблудените представляват отстъпване от
истината, а следователно и отстъпване от любовта!“
(67).
В посланието на Свещения Синод на МП, изпратено в ССЦ след неговата V Асамблея, състояла се в Найроби (Кения) през декември 1975 г., се изобличава изкуственото премълчаване на вероизповедните различия пред външния свят, което е свързано с опасността от превръщането на ССЦ в някаква „свръхцърква“. Изразява се също неприятното учудване на православните делегати от „изключването на общохристиянски символи от външното оформление на Асамблеята“ (69), като се има предвид преди всичко Светия Кръст.
В същото синодално послание на Московската Патриаршия се порицават проявите на нездрава мистика, намерили поле за изява на икуменическата среща в Найроби: „По време на Асамблеята в моментите на ... обществени молитви можеше да се усети една изкуствено създавана атмосфера на екзалтация, която някои са склонни да разглеждат като проява на Светия Дух. От православна гледна точка това може да бъде квалифицирано като връщане към нехристиянския религиозен мистицизъм“ (70).
Впрочем, нито еклезиологическите нарушения, нито проявите на нездрава мистика, които в православната аскетика се наричат духовна прелест, нито, накрая, открито христоборческия характер на икуменическите срещи, не бяха оценени от Московската Патриаршия като достатъчни основания за излизането й от ССЦ. След Асамблеята в Найроби представителите на МП участвуваха и в твърде съмнителната VI Асамблея във Ванкувър, непосредствено след провеждането на която (през август 1983 г.) Синодът на Задграничната Руска Православна Църква произнесе анатема срещу ереста на икуменизма.
Икуменическата дейност на Московската Патриаршия продължи да се развива безогледно и така през февруари 1991 г. делегация на РПЦ от 38 души начело сьс Смоленския архиепископ (сега митрополит) Кирил (Гундяев) взе участие в работата на открито богохулната VII Асамблея на ССЦ. Наистина, в отговор на възмутителните събития, станали на тази икуменическа среща, „православните“ участници в нея излезли с поредното изявление, в което изказвали (за кой ли път!) своето „безпокойство“ и дори си задавали въпроса: „не е ли дошло времето за Православните Църкви и другите Църкви — членове да преосмислят отношенията си със Световния Съвет на Църквите?“ (71).
При все това, на прес-конференция в Канбера митрополит Кирил (Гундяев) заявил, че не би искал критиката на православните участници в Асамблеята относно дейността на ССЦ да се възприема като намерение за напускане на ССЦ. „Световният Съвет на Църквите — това е люлката на бъдещата обединена църква (...) нашият общ дом, — казал митрополит Кирил, — ние носим особена отговорност за неговата съдба“ (72).
А в приветственото обръщение към VII Асамблея на ССЦ Патриархът на цяла Русия Алексий II пише, че се моли Световният Съвет на Църквите „да остане верен на първоначалното си призвание да бъде Съвет на Църквите, които се стремят към изпълнение на общото им призвание да достигнат единство във вярата и евхаристийно общение“ (73).
Затова, като имаме предвид всички предидущи порицания на икуменическите срещи от страна на МП, които на дело се оказаха демагогия, можем и този път да се усъмним в реалната решимост на МП да преразгледа отношението си към ССЦ. Становището на МП ни подбужда да зададем въпроса: не е ли икуменическата дейност една съзнателна тактика за разлагане на Църквата? По същия начин, като наблюдаваме тежкото положение на Православието в Украйна, у нас се прокрадва съмнението, че укрепването на позициите на униатството там може би е резултат не само на тактическите грешки на църковната власт.
Това зловещо начинание в последните години придоби широк размах. Задграничните туристи-богослови се разполагат в монастири, та дори и в женски, като се ползуват от всякакви удобства и услуги от страна на откъснатите от молитвените си занимания монастирски обитатели. Така например, зачестилите икуменически срещи се провеждат в сърцето на руското Православие — Троице-Сергиевата Лавра (Сергиев Посад), в Свето-Даниловския монастир и в много други свети обители на Русия. Невероятно изглежда устройването на икуменически център в монастира на препод. Иосиф Волоцки († 1515, паметта му се чествува на 9/22 септември), светец, който е отдал целия си живот на борбата с ересите.
Като заместители на грубия, кощунствен атеизъм дойдоха новите, прикрити с архиерейско благословение способи за оскверняване на църковните светини.
Наистина, трябва да се отбележи, че провежданите в Русия икуменически срещи и диалози засега не завършват с „християнски“ рок-енд-рол, джазова музика в храма, пушене „лулата на мира“ или с танцуване на молитви както това става на икуменическите срещи зад граница. В Русия те засега се ограничават със съвместни икуменически молитви и мероприятия, подробни отчети и фотографии от които могат да се открият във всеки брой на ЖМП. Този официален печатен орган на МП дори има специален раздел „Икуменически контакти“, изобилствуващ с демонстрации на икуменическа „любов“.
Забележително е също, че в споменатия печатен орган на VI Асамблея е бил публикуван, заедно с други духовно безобразни изображения, един подигравателен образ на Разпятието, както и рисунка на достроена Вавилонска кула като символ на отново съединилите се (в апостасия?) народи (75). А бюлетинът на VII-та Асамблея в Канбера под название „Assembly Line“, е отпечатал игриво изображение на женска „троица“ (76). Същият този бюлетин нееднократно е публикувал текстове, в които се изразява солидарност с икуменистите-хомосексуалисти, чрез което содомският грях се банализира и се представя като нещо едва ли не най-нормално (77).
В тази връзка би било интересно да узнаем дали е предизвикал съчувствие и отклик в сърцата на „православните“ икуменисти в Канбера призивът на хомосексуалистите и лесбийките, които се поставят редом с угнетените жертви на расизма, да бъдат защитени от участниците в Асамблеята? (78). Този призив, отпечатан на втора страница на бюлетина на VII-та Асамблея, известява, че хомосексуалистите са представени в Канбера от делегация, предвождана от старшата „свещеничка“ Нанси Уилсън заедно с пасторите Кит Чери и Стив Питерсън, които са членове на международната организация на хомосексуалистите и лесбийките към Съвета на църквите (!) (80).
На съвременните защитници на „сексуалните малцинства“, както „деликатно“ днес наричат тези затънали в пороци развратници, би следвало да се припомни Божият съд над Содом и Гомора. Свещеното Писание (Бит. 18:20-22, 19:1-29; Левит 18:22, 20:13; Второзак. 22:5; Римл. 1:26-28; 1 Тим. 1:8-10) дава ясен отговор на въпроса за хомосексуализма. Църквата счита този грях за СМЪРТЕН, т.е. такъв, който води към вечна погибел. Затова опитите да бъдат оправдани хомосексуалистите с „биологически“, „генетични“, „социални“ или каквито и да е други основания са напразни и душепагубни.
„Свободата“, с която съвременният свят, стараещ се да узакони мерзостта и греха, обявява всичко за позволено, е слободия на погиващи!
Бюлетинът на VII-та Асамблея е посветил особени грижи и внимание на извратените съвременни содомци, като съобщава неколкократно не само за техните съвместни вечери, но и за ... „меса“ на хомосексуалистите, лесбийките и техните поддръжници. Икуменистите не са се посвенили даже да съобщят и темата на тази „меса“: „Ела, Свети Дух, и ни освободи!“ („Come, Holy Spirit, Set Us Free“) (81).
![]() |
След това „изказване“ икуменистката от Корея горещо благодарила на участниците в Асамблеята за вниманието, което било оказано на нейния доклад, изнесен на пленарното заседание. Между другото тя казала: „Считам, че всичко зависи от властта. Заповядва онзи, който има власт. Кой може да заповядва и определя, когато става дума за силата на Светия Дух? До днес правото да заповядват принадлежеше на църковните власти, на църковните отци, мъжете, учените и на класата на привилегированите хора от цивилизованите страни. Но аз заявявам, че представлявам тук, пред вас новото, следколониално поколение. Ние сме новата парадигма, новото вино, което не трябва да се налива в стари мехове. Да, ние сме опасни! Но и тук Св. Дух върши своето дело — като обновява църквата, той помага на човечеството да оцелее“ (83).
Ето я новата парадигма — новият модел за нова църква! Ето страшната обратна страна на икуменизма, това пъклено, мрачно явление на нашето време, което тъй обича да се кипри в хуманни, егалитарни и миролюбиви одежди.
На VII Асамблея в Канбера Световният Съвет на Църквите, (когото митрополит Кирил (Гундяев) нарече „наш общ дом“ (84), така явно разкри своята антихристиянска същност, че занапред едва ли е възможно да се възприемат за израз на „християнска любов“, „стремеж към единство“ или „свидетелствуване за християнството в секуларизирания свят“ целите, които преследва тази организация.
Атмосферата на последната икуменическа среща вероятно е била толкова задушлива, че предизвикала упреци даже в средите на някои, богословски твърде „либерални“ и „толерантни“ участници-икуменисти.
Очевидно е, че това действие, извършвано сред еретици и явни идолопоклоници, не беше и не би могло да бъде Литургия на оглашените, а още по-малко — Литургия на верните.
![]() |
Събранието на нечестивците в Канбера бе съпроводено с множество най-разнообразни „богослужения“. Освен гореспоменатата меса на содомците, там се провеждаха „мълчаливите“ служби на квакерите (86), „горещите богослужения“ на Евангелската „църква“ в съпровод на джазова музика (Това събитие бе разгласено с обявата: „Go hot Gospel!“ — „Отидете на горещото евангелие“) (87). А на подиума в заседателната зала полуголите африкански музиканти и аборигените с тяхната оглушителна музика се грижеха за създаването на своеобразен звуков фон за ... съвместни, междуконфесионални „молитви“, подготвящи почвата за „съединяването на всички в евхаристийно общение“.
В тази връзка интересно прозвучават думите на митрополит Кирил (Гундяев), които привеждаме дословно: „Аз съм дълбоко убеден, че това, което става тук, на Асамблеята, трябва да бъде възприето от църквите (!), и всяка да го занесе на своя народ. Ако църквите направят това и продължат да го правят и занапред, то това ще значи, че икуменическото движение наистина е движение на църквите, а не само на отделни представители на богословския елит, пристигнали тук в Канбера и безразлични към последствията от Асамблеята“ (88).
По думите на архиепископ Виталий (понастоящем митрополит): „Тук древното арианство, монофизитство, монотелитство, иконоборчество, пелагианство и всевъзможните фанатични ереси, под имената на съвременни секти, са се обединили с цел да превземат Църквата. Това явление има безусловно апокалиптичен характер“ (89).
Предупредителните думи на Господа Иисуса Христа за „лъжепророците в овчи кожи“, които отвътре са „хищни вълци“ (Мат. 7:15) просияват пред нас с цялата си яснота когато виждаме как „православни“ йерарси-икуменисти разлагат своя клир и паството си с тази душегубна ерес. Защото, приемайки икуменизма, хората загубват зоркостта на своето духовно зрение и вече са подготвени да приемат на мястото на Христа оня, който ще дойде в свое име, антихриста (Иоан 5:43).
Поборникът на Православието преп. Йосиф Волоколамски считал за основа на каноническия мироглед мисълта, че йерархическите преимущества са действителни само когато се съхранява верността към Свещеното Предание. Съгласно преп. Йосиф принципът на църковната дисциплина се спазва дотолкова, доколкото йерархията отговаря на своето високо призвание. По отношение на епископите и свещениците, които не спазват тази вярност, преп. Йосиф повтаря думите на св. Атанасий Велики: „... по-добре ще е вярващите да се събират без тях в молитвения храм, отколкото заедно с тях да се хвърлят, като с Анна и Каиафа, в геената огнена“. Ще напомним, че самият преп. Йосиф, Волоцки игумен, въпреки че имал само игуменски сан, дръзнал да изобличи ереста на Всерусийския митрополит.
Ние живеем в епохата на Отстъплението, епоха на фалшивите ценности. Всеобщото богоотстъпничество е белег на нашето време и той е неразривно свързан с икуменизма, тази квинтесенция на богоборческата лъжа. Фалшивото „добро“ на икуменизма, неговия ерзац на християнска любов, се пропагандира по всякакъв начин и се прославя във всички страни по света. Понастоящем в Световния Съвет на Църквите вече участвуват почти всички Поместни църкви (93). През 1983 г. Архиерейският събор на Руската Задгранична Църква провъзгласи анатема на икуменизма. Ето нейния текст:
„На тези, които нападат Христовата Църква и учат, че тя се е разделила на клонове, които се различават по своето учение и живот; и на тези, които утвърждават, че Църквата не съществува като видима, но от разклоненията, разколите и иноверията тя предстои да се съедини в едно тяло; и на тези, които не различават истинското свещенство и тайнства на Църквата от еретическите, но учат, че кръщението и евхаристията на еретиците са достатъчни за тяхното спасение; и на тези, които имат общение със споменатите еретици, или ги подпомагат, или защищават тяхната нова ерес на икуменизма, представяйки я като израз на братска любов и път за единение на разделените християни: анатема да бъде“ (94).
„Произнасяйки анатема на икуменизма, казва митрополит Виталий, Руската Задгранична Църква огради своето паство от това апокалиптическо изкушение, но заедно с това неволно възложи на съвестта на всички Поместни Църкви отговорна задача, която те рано или късно ще се наложи да решат в полза на едната или другата страна. От решението на този въпрос ще зависи тяхната по-нататъшна духовна съдба във вселенската Православна Църква. De jure, провъзгласената от нас анатема има поместен характер и засяга само Руската Задгранична Православна Църква, но de facto тя има огромно историческо и вселенско значение, и то поради това, че икуменизмът е ерес от световен мащаб. [С това деяние] Руската Задгранична Православна Църква заема видимо място в съвестта на всички православни. Това за нас е тежък кръст, възложен ни от Господа. Но не бива да се мълчи повече, защото по-нататъшното мълчание би било равносилно на предателство спрямо истината, от което Господ да избави всички нас“ (95).
Няма вече закога да се мълчи. Днес ние живеем в предверието на антихристовото царство, време, когато почти всички са се отклонили от истината. За „да бъдат прелъстени, ако е възможно, и избраните“ (Мат. 24:24) се води наистина нечовешко настъпление срещу Църквата Христова, срещу светото Православие.
Този скромен труд бе написан за всички, които обичат Христа и Неговата Православна Църква и желаят да работят за слава Божия, да се съпротивляват с всички сили и да се борят с окръжаващата ни отвсякъде гибел на икуменизма. „Обсадиха ме, обиколиха ме, но с името Господне аз ги повалих“ (Пс. 117:11).
Нека да се вдъхновяваме от подвизите на светите изповедници, които Господ избра в най-тежките за Църквата времена. Те защищаваха истината на Православието, често оставайки сами срещу всички. Такъв е бил преп. Максим Изповедник (+622 г., паметта му се чествува на 21 ян./3 февр.). Той отказал да се причасти с патриарха-еретик „ако ще би и цялата вселена да се причасти заедно с него“ (96). Светият авва останал непоколебим във вероизповедните си убеждения дори тогава, когато еретиците-монотелити го пребили, а след това отрязали дясната му ръка и езика му, за да лишат преподобния от възможността със слово или перо да изповядва истината.
Така и светителят Мартин-изповедник, папа Римски (+ 655 г., паметта му се чествува на 14/27 април) — опозорен, пребит, изпратен в заточение, сам се противопоставял на завзелите властта монотелити.
Да си спомним и за самотните изповедници — преподобните братя Теофан, творец на канони (църковен песнописец) (+ ок. 847 г., паметта му се чествува на 11/24 октомври) и Теодор Начертани (ок. 840 г., паметта му се чествува на 27 дек./9 януари). С игли и нажежено желязо на лицата им били дамгосани надписи, „изобличаващи“ ги в иконопочитание. Мъките на преподобните продължили дълги години и въпреки това, осакатени и измъчени, те продължавали да се борят с еретиците по времето, когато цялата светска и духовна власт била в ръцете на техните врагове — иконоборците. По думите на Църквата чрез своя подвиг тези изповедници разпръснали със своята светлина „еретическата мъгла“ и разсеяли „еретическите омрачения“.
Светителят Марк Ефески (+1444 г., паметта му се чествувана 19 ян./1 февр.) (97) бил единственият безкомпромисен защитник на Православието на Флорентинския събор през 1439 г. и не подписал Унията. Но станало така, че неговият самотен по това време глас предопределил съдбата на Православието (98).
Унията с латинците административно била подписана от цялата Православна Църква — от Императора, представители на патриарсите, митрополити и други висши представители на Църквата (99). Обаче, както показала по-късната история, всички техни подписи не стрували нищо в сравнение с подписа на св. Марк. Отсъствието на този подпис обрекло Унията на провал (100).
Още в 1450 г. на Събора в Константинопол при последния Византийски император Константин IX в присъствието на всички източни патриарси униатските йерарси били низвергнати, а самият Флорентински събор бил предаден на анатема.
„Този смъртно болен..., изнемощял йерарх, изпаднал в немилост пред силните на този свят — именно той станал духовен водач на Православието, той бил гигантът, който представлявал Православната Църква: силна в немощите, богата в бедността и непобедима в Божествената истина.“ (102).
Който вярва в Бога, той няма защо да се бои от синовете на този свят. Ако Христос е в нас, кой ще е срещу нас! С Него ние можем да победим света“ (103).
Преподобният Теодосий Печерски (+1074 г.) в своя „Завет“ до великия Киевски княз Изяслав (1054-1068 г), когото папистите се опитвали да привлекат към римокатоличеството, поучавал така: „Пази се, чедо, от кривоверци и избягвай всякакви беседи с тях, тъй като и нашата земя се напълни с тях! Защото може да спаси своята душа само който живее в Православната вяра и няма друга вяра по-добра от нашата света Православна вяра... Не подобава също така, чедо, да се хвали чуждата вяра. Който хвали чуждата вяра, все едно, че хули своята (Православната). Ако някой хвали и своята, и чуждата, то той е двоеверец, близък до ерес... Ако някой каже: „И вашата, и нашата вяра са от Бога“, то ти, чедо, отговори така: „Кривоверецо! Нима ти смяташ и Бога за двоеверец! Не чуваш ли какво говори Писанието: „Един е Господ, една е вярата, едно е Кръщението“ (Ефес. 4:5).
„И така, чедо, пази се от такива и винаги стой за своята Вяра! Не се побратимявай с тях, но бягай от тях и се подвизавай в своята Вяра с добри дела!...“ (104).
Като призовавал княза към вероизповедна строгост, преподобният Теодосий не по-малко го поучавал да бъде по християнски милостив и състрадателен към иноверните, попаднали в беда или нуждаещи се от каквато и да е житейска помощ. Но за защитата на Православието от враговете, преподобният казвал: „Чедо! Ако трябва дори да умреш за светата своя (Православна) Вяра, с дръзновение иди на смърт! Така и светците са умирали за Вярата, а сега живеят в Христа“ (105).
Като виждаме навсякъде окръжилите Православието съблазни и враждебност, нека се стремим, с Божията помощ, да им противостоим. Църквата, подателка на спасението, не може да се преклони пред „лукавството на този свят“. Тя се ръководи от Христовия Дух и чрез Неговата сила побеждава.
Спаси, Господи, Твоите люде и благослови Твоето наследие, като даруваш на православните християни победа над враговете и ги запазваш с Твоя Кръст!
Първото — това е оскверняването на Гроба Господен в йерусалим. Това кощунство — най-ужасното през цялата почти 2000-годишна история на християнството — беше извършено наскоро след Пасха през 1992 г.
Второто събитие — извънредното „Всеправославно съвещание“ — предшествуваше по време първото, но мистически то навярно е свързано с него.
През първата седмица на Великия пост, от 13 до 15 март 1992 г. в Цариград се състоя среща на предстоятелите на автокефалните и автономни църкви. Тази среща, се казва в коментара, посветен на Съвещанието, беше „първата в историята на Православната Църква през последните векове“ (106).
На съвещанието, организирано по инициатива и под председателството на Константинополския патриарх Вартоломей, присъствуваха всички глави на поместните Православни църкви, с изключение на църквите, получили своята автокефалия от Московската патриаршия, които не бяха поканени в Цариград.
Отсъствуващите Илия, Католикос-патриарх на цяла Грузия и Хризостом, Архиепископ на Кипър, бяха представлявани съответно от Константинополския и Александрийския патриарси.
На 15 март 1992 г. в неделята, посветена на тържеството на Православието, четиринадесет предстоятели на поместните църкви подписаха послание, свидетелствуващо за ново, съвместно предателство спрямо Православието.
В този документ, след поредицата изтъркани фрази за научния прогрес през ХХ в., за запазването на околната среда и за дълбоката криза на съвременния свят (колко много напомня езикът на икуменистите „дървения език“ на съветското време!) се говори за необходимост от единство: „В този дух на загриженост за единството и на всички вярващи в Христа ние взехме участие в икуменическото движение на нашето време. Това участие се основаваше на убеждението, че ние, православните, трябва да допринесем според силите си за възстановяване на единството, като даваме свидетелство за едната неразделна Църква на Апостолите, Отците и Вселенските събори. И във времето на големите трудности имахме очакването, че Православната Църква ще има правото да разчита на солидарността на всички вярващи в Христа, която солидарност впрочем непрекъснато се прокламираше като основен идеал на това движение“ (107).
Не любов към Христа в истината, а солидарност — ето идеалът на „православните“ икуменисти. И затова всички, които не споделят този апостасиен „идеал“ са обявени за „разколници“, достойни за осъждане и изолация. „За съжаление — се казва в Посланието, — това единство често е застрашавано от разколнически групи, които съществуват редом с каноническата структура на Православната Църква. Като разменихме мисли в тази насока, ние установихме нуждата всички поместни светейши Православни църкви, показвайки пълна солидарност, да осъдят тези разколнически групи и да се въздържат от всяко общение с тях, където и да се намират те... (108).
Това височайше икуменическо „запрещение“ по отношение на православните християни, не желаещи да участвуват в „събранието на нечестивците“ (Пс. 1:1) — Световния съвет на църквите — не закъсня да се излее в конкретни репресивни мерки. Жертва на първото открито гонение станаха атонските изповедници, отказали да поменават в църква Константинополския патриарх-икуменист. Първи измежду „непоменаващите“ бяха изгонени от Св. Гора монасите, живеещи в скита „Св. прор. Илия“. Понастоящем този скит, който принадлежи на Руската Православна Църква зад граница, е превзет със сила от гръцки монаси. [повече, вж. тук]
Не е изключено, че истинно православните християни сега ги очакват гонения и разправи. Но по думите на Спасителя „блажени сте..., когато ви похулят и изгонят и кажат против вас лъжовно каквато и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“ (Мат. 5:11-12).
Наред с думите на Посланието, отнасящи се до „разколническите групи“, особено внимание заслужава мнението на „православните“ предстоятели за неразкаялите се еретици — противохалкидонци, които вече 1500 години се намират под анатемата на св. Отци. На езика на икуменистите те са наречени смекчено „източни (ориенталски) православни“ и „нехалкидонци“.
По думите на прот. Михаил Помазански „църковната история говори, че ереста на монофизитите (противохалкидонците), изопачаваща истината за Богочовешката природа на Христа и осъдена от Халкидонския събор, е нанесла на Църквата по-голяма вреда от която и да е друга ерес. Тя е вълнувала Църквата в течение на около 200 години, по-дълго, отколкото ереста на иконоборците“ (109).
И докато по отношение на православните изповедници — противници на икуменизма, предстоятелите-икуменисти призовават към въздържане от „всяко общение с тях“, то с противохалкидонците напротив, те желаят възстановяване на единството: „В същия дух на помирение пожелаваме, щото отбелязаният напредък в някои от диалозите, като например с Ориенталските православни църкви (нехалкидонски), да се доведе до успешен край след отстраняване на все още съществуващите пречки“ (подч. от Л. П.) (110).
По отношение на унията, участниците в Съвещанието „с голяма тъга и притеснено сърце“ отбелязват насилствената експанзия на римокатолиците в Украйна, Румъния, Източна Словакия, Близкия Изток и други страни, считайки, че това нанася „дълбока и трудноизлечима рана“ на „диалога на любовта и истината“, започнат от папа Иоан XXIII и Цариградския патриарх Атинагор.
„На дело — четем в Посланието — този диалог е вече ограничен върху обсъждането на въпроса за унията, докато се постигне съгласие по този въпрос“ (подч. Л. П.) (111).
Горният документ (Посланието) е подписан в Константинополската патриаршия във Фенер на Православна неделя, 15.03.1992 г. от следните предстоятели на православните църкви:
— Цариградски Вартоломей (и за Грузински Илия)
- Александрийски Партений (и за Кипърски Хризостом)
- Антиохийски Игнатий
- йерусалимски Диодор
- Московски и Всерусийски патриарх Алексий
- Сръбски патриарх Павел
- Румънски патриарх Теоктист
- Български патриарх Максим
- Атински архиепископ Серафим
- Варшавски митрополит Василий
- Чехо-Словашки митрополит Доротей
- Финландски архиепископ Иоан
Това послание на предстоятелите на поместните Православни църкви беше тържествено огласено от амвона на катедралния храм на Константинополската патриаршия по време на извършения молебен. На тържеството бяха поканени и „нехалкидонци“ — арменския патриарх Карекиан с двама негови епископи, а също така — местния католически представител.
Богослужението беше предавано пряко по радио и телевизионните програми на Гърция. Като оставя без внимание въпроса за профанацията на св. тайнство Евхаристия, по време на която нерядко на телевизионните зрители бе показвана в едър план св. Чаша; авторът на хвалебния коментар, посветен на „Всеправославното съвещание“ в „Църковен вестник“ с ентусиазъм отбелязва, че множество телевизионни, радио- и фоторепортьори са отразили съборната служба на всички Светейши и Блаженнейши предстоятели — участници в срещата „като историческо и отрадно (?!) събитие в живота на Православната Църква“ (112).
„Денят не бе случайно подбран — се казва в същия коментар — защото на Православна неделя всяка година във всяка поместна църква тържествено се потвърждава истинността и единството на светото Православие“ (113).
В тези думи обаче се крие една лукава полуистина. Известно е, че св. отци са определили в неделята на Тържеството на Православието да бъде утвърждавана истината на нашата вяра чрез извършване чина на св. Православие, в който се произнасят анатеми срещу еретиците. Вместо това предстоятелите на поместните Православни църкви, официално оповестявайки своята вярност към икуменизма — тази всеерес на нашето време — и избирайки за това тъкмо неделята на Православието, извършиха в този ден акт на недопустимо незачитане на светоотеческите завети.
„Мерзостта на запустението, стояща на свято място“, това е както оскверняването на великата светиня на Православието, така и епископските катедри, заемани от недостойни йерарси.
1. „Каноны или Книга Правил Святых Апостол, Святых Соборов, Вселенских и Поместных и Святых Отец“. Второ пълно изд. на Братството на преп. Иов Почаевски в Монреал, Канада, Руска Православна Църква зад граница, 1974 г., стр. 21, стр. 26.
2. Известно е, че при хиротонията си всеки архиерей полага архиерейска клетва, която (със съкращения) гласи: „Обещавам да пазя каноните на свв. апостоли, на седемте Вселенски и благочестивите Поместни събори, които са узаконени за запазване на правилните разпоредби и с това свое обещание свидетелствувам, че ще пазя крепко и ненарушимо до края на живота си всички тези канони и свети устави, съставени в различии времена и години от истинските поборници на светата източно-православна вяра. И всичко, което те са приели, приемам и аз, а онова, което те са отхвърлили, отхвърлям и аз... Ако наруша с нещо обещаното от мен или се възпротивя на Божесгвените правила... веднага да бъда лишен от своя сан и от цялата власт, без всякакво донесение или слово и да бъда чужд на небесния дар, който при моето посвещение чрез ръкополагането съм получил от Светия Дух“ (Чинъ избранiя и рукоположенiя архiерейскаго, виж проф. А. Дмитрiевскiй, Ставленникъ, Руководство для священно-церковно-служителей и избранныхъ въ епископа, при ихъ хиротонiяхъ, посвященiяхъ и награжденiяхъ знаками духовныхъ отличiй, съ подробнымъ объясненiемъ всехъ обрядовъ и молитвослова. Кiевъ, 1904, ее. 161-165. Виж също Еп. Никодимъ, „Правила Православной Церкви съ толкованiями“, т. 1-2, СПб. Дух. Академiя, 1911-1912; Архимандритъ Iоаннъ „Опытъ курса церковнаго законоведенiя“, т. 1-2, СПб., 1851.
3. Assembly Line, (всекидневен бюлетин на VII Асамблея на ССЦ в Канбера), №10/19.II.1991, с. 3. Тези думи на митрополит Кирил Гундяев звучат и в документалния филм «Kirkkot keskella Canberra» („Църква насред Канбера“), любезно предоставен ни заедно с разпечатка от текста на финландската телевизия (запис №436-156-02; филмът бе показан по първа програма на финландската телевизия на 12.IV.1991)
4. Думи на приснопаметния първоиерарх на Руската Православна Църква зад граница митрополит Филарет (Вознесенский, † 1985), останали като последен негов завет. Цит. по: „Русский Пастырь“, № 7, Сан-Франциско, 1990, стр. 4.
5. Епископ Теофан, „Толкованiе постырскихъ посланiй св.
Ап. Павла“,
М., 1894, стр. 309.
6. „Журнал Московской Патриархии“ („ЖМП“), Мо 1. М., 1991, стр. 64.
7. Виж Г. Г. „О взаимоотношениях Православной Церкви с инославием“ — „Православная Русь“ №5 (309), 1941, ее. 2-3. Срв. „Okumenische Rundschau“, Heft, Stuttgart, 1969, S. 378.
8. Архимандрит д-р Иустин Попович, „Догматика православне Цркве“, кн. III, Белград, 1978 г., сс. 209-212. Приснопаметният отец Иустин (+ 1979) беше професор по догматика в Белградския Богословски факултет. Той е автор на много богословски трудове, в частност на книгата „Православната Църква и икуменизмьт“, Солун, 1974. Превод на гръцки от иеромонасите Амфилохий и Атанасий.
9. Виж Архимандрит Амвросий, „Святой Марк Ефесский и Флорентийская Уния“, Типография преп. Иова Почаевскаго, Holy Trinity Monastery, Jordanville, N. Y., 1963., стр. 340.
10. Проф. прот. Ливерий Воронов, „Единство и разнообразие в православной традиции“, ЖМП + 10, М., 1970, сс. 72-73.
11. Архиепископ Виталий (Устинов), сега митрополит, първоиерарх на Руската Православна Църква зад граница, „Экуменизм“, доклад, прочетен на архиерейския събор през 1967 г. в Махопак, САЩ; Монреал, 1982, с. 14.
12. Пак там, с. 15.
13. Виж Архиепископ Иларион „Христианства нет без Церкви“, второ изд. на братството на преп. Иов Почаевски в Канада, Монреал, 1986 г., сс. 22-25.
14. Архиепископ Виталий, „Экуменизм“, с. 16.
15. Вестник на VI Асамблея на ССЦ във Ванкувер „Canvas“ №7, Vancouver, 1983, р. 1; срв. с текста на икуменическата литургия, т.нар. „Lima Liturgy“, Ibid., р. 8, а също и с ЖМП №9, М., 1983, с. 54.
16. Архиепископ Серафим (Соболев), доклад „Надо ли Русской Православной Церкви участвовать в экуменическом движении?“ в сборника „Деяния Совещания глав и представителей Автокефальных Православных Церквей в связи с празднованием 500-летия автокефалии Русской Православной Церкви“, т. II, M., 1949, c. 376.
17. Московската патриаршия стана член на Световния съвет на църквите през 1961 г. на III Асамблея на ССЦ в Ню-Делхи.
18. „Деяния Совещания глав и представителей Автокефальных Православных Церквей...“, т. II., сс. 414-415.
19. ЖМП №4, М., 1976, с. 9.
20. Пак там , с. 9
21. Този израз принадлежи на архимандрит Константин, виж
книгата му
„Пастырское богословие“, ч. II, Типография преп. Иова
Почаевскаго, Holy Trinity Monastery, Jordanville, N. Y., 1960, c. 9. B
тази книга авторът между другото разглежда и процеса на постепенното отстъпление
(апостасия) от вярата, което в крайна сметка ще доведе до антихриста.
22. Виж „Ортодоксос Типос“ №745, Атина, 29.5.1987., с. 2.
23. Виж ЖМП Мо 4, М., 1976 с. 9.
24. Виж прот. Александър Туринцев, Листок воскресного чтения № 38, публикация на църквата Три Светители, Париж, 1954 г.
25. Цит. по: „Деяния Совещания глав и представителей Автокефальных Православных Церквей... „, т. II, M., 1949, стр. 148; виж също прот. С. Булгаков „У кладязя Иаковля“ в сб. „Християнское воссоединение. Экуменическая проблема в православном сознании“, Имка-Прес. Париж. 1933 г.
26. Архим. Амвросий, „Святой Марк Ефесский...“, с. 226.
27. Виж книгата на Mgr. Marcel Lefebvre „Ils l’ont decouronne. Du liberalisme a l’apostasie. La tragedie conciliaire“. Ed. Fideliter, Echirolles, 1987.
28. В последно време в Русия получават все по-широко разпространение софийните идеи на свещ. Павел Флоренски и прот. Сергий Булгаков. За мнозина въпросът за София (Божията премъдрост) остава недоизяснен. Затова е от изключително значение да се знае, че софийната ерес два пъти е съборно осъдена. За това свидетелствуват два документа:
I) Указ на Московската патриаршия от 24 август 1935 г. № 93. В този документ се казва: „С решението си от 24 август 1935 г. под № 93 ПОСТАНОВИХМЕ:
1). Учението на проф. прот. Сергий Булгаков, което със своеобразного си и произволно (софианско) тълкувание често изкривява догматите на Православната вяра, а в някои свои пунктове направо повтаря лъжеучения, вече съборно осъдени от Църквата, и което във възможните следствия и изводи от него може да бъде даже опасно за духовния живот, да се счита за учение чуждо на Светата Православна Христова Църква и да се предпазят всички Нейни верни служители и чада от увлечения по него.
2). Православните преосвещени архипастири, клириците и миряните. които по невнимание са се увлекли от учението на Булгаков и са станали негови последователи в своите поучения, в писмените или печатните си трудове, да бъдат призовани към изправление на допуснатите грешки и към непоклатима вярност на „здравото учение“.
II) Решение на Архиерейския сьбор на Руската Православна Църква зад граница от 17/30 октомври 1935 г. относно новото учение на прот. Сергий Булгаков за София-Премъдрост Божия:
1) Да се счита учението на протоиерей Сергий Булгаков за София-Премъдрост Божия за еретическо.
2) Да се съобщи за това съборно решение на митрополит Евлогий с молба да се обърне с увещание към прот. Булгаков с цел да подбуди последния към публично отричане от неговото еретическо учение за София и да съобщи за последиците от този разговор на Архиерейския Синод на Руската Православна Църква зад граница.
3) В случай, че прот. Сергий Булгаков не се разкае, нека решението на Събора за осъждане на софианската ерес да се доведе до знанието на всички Автокефалии църкви“.
Сред трудовете, опровергаващи софийната ерес, следва най-напред да спомемем книгата на Архиепископ Серафим (Соболев) „Новое учение о Софии Премудрости Божией“, София, 1935 г. Това е „най-големият — не само по обем (525 стр.), но и по съдържание — критически труд за софиологията, написан от архиепископ Серафим“ („Богословские Труды“, 27, М., с. 61).
Освен гореспоменатата книга, присмопаметният Архиепископ Серафим е посветил на този въпрос и друг труд — „Защита софианской ереси протоиереем С. Булгоковым пред лицом Архиерейского Собора Русской Зарубежной Церкви“, София, 1937 г.
И двете книги, написани в светоотечески дух, не оставят камък върху камък от построенията на софийната ерес на Булгаков и Флоренски.
Решението на Архиерейския Събор на Задграничната Руска
Православна
Църква, осьждащо лъжеучението на прот. С. Булгаков е
основано на сериозния богословски анализ на Архиепископ Серафим. Затова
и твърдението на привържениците на софийната ерес, че уж архиереите нарекли
Булгаков еретик без да прочетат съчиненията му, представлява голословна
лъжа.
За съжаление, въпреки съборното осъждане на тази ерес, представители на Московската Патриаршия вече няколко десетилетия усилено популяризират лъжеученията на свещ. Павел Флоренски и прот. Сергий Булгаков. За тях говорят и лишат мнозина иерарси на МП, между които и настоящият патриарх Алексий II (Доклад на VIII генерална Асамблея на КЕЦ, ЖМП, № 1, 1980), митрополит Владимир Ростовски и Новочеркаски, бивш ректор на МДА (магистърска дисертация в „Богословские Труды“, сб. 21; изказване в МДА на 22 февруари 1982 г. — ЖМП, № 4, 1982 г.); митрополит Филарет Мински и Гродненски, Патриаршески екзарх на цяла Белорусия, бивш ректор на МДА; митрополит Питирим, председател на издателския отдел на МП: („Богословские Труды“, сб. 5; ЖМП № 4, 1969; ЖМП, № 1, 1975 г., доклад в Упсала; ЖМП № 4, 1982 г.); Митрополит Кирил Смоленски, бивш ректор на Петербургската ДА (ЖМП, № 7, 1982 г.)
Изброяването на пишещите в полза на Флоренски и Булгаков може да продължи с множество имена на свещенослужители, професори и преподаватели от МДА и ПДА. Ще споменем само някои от тях: архимандрит Платон (Игумнов), професор в МДА (кандидатска дисертация, Троице-Сергиева Лавра, 1979; ЖМП, № 10, 1989); М. А. Старокадомский (ЖМП Мо№ 4, 8, 1969); протоиерей Иоан Козлов, А. И. Георгиевский („Голос Православия“, № 2, 1971;); архимандрит Инокентий (Просвирнин), игумен Андроник (Трубачев); архимандрит Ианнуарий (Ивлиев), свещ. Владимир Федоров (последните двама са преподаватели в Петербургската ДА) и много други клирици в Московската Патриаршия.
За софийната ерес са написани и много сериозни трудове, подлагащи това духовно опасно лъжеучение на строга критика. Трябва да подчертаем, че обикновено нейните привърженици изопачават или просто упорито премълчават критичните забележки относно свещ. Павел Флоренски и прот. Сергий Булгаков.
Сред критиците на Флоренски и Булгаков, освен Архиеп. Серафим следва да споменем В. Н. Лоски („Спорь о Софии“, Париж, 1936 г.); и протоиерей проф. Георгий Флоровски: „Пути русского богословия“, Париж, 1937 г.). От по-новите критически разработки ще отбележим статията „Из истории Новгородской иконографии“, „Богословские Труды“, сб. 27, М., 1986 г., сс. 61-80. Тази забележителна статия е подписана от покойния митрополит Антоний (Мельников). Обаче още преди публикуването и в „БТ“, в ръкописния вариант на Самиздат, името на нейния автор бе обозначено с инициалите Н. К. Г. Доколкото ни е известно този текст принадлежи на перото на професора от МДА Николай Константинович Гаврюшин. Митрополит Антоний, по това време председател на редколегията на „БТ“, е успял да помести тази статия против Флоренски само след като поставил под нея своя подпис.
Голям интерес представлява статията на Б. Яковенко „Богословско-философский модернизм свящ. Павла Флоренского в свете Православия“, сп. „Земля“, № 11, 1989 г., пропечатана също и в списанието на Архиерейския Синод на Руската Православна Църква зад граница „Церковная Жизнь“. Мо№ 1-2, 1990 г., сс. 36-64. В този труд авторът, анализирайки трудовете на свещ. Павел Флоренски, говори за езичеството, за софийната ерес, имебожничеството, иконобожничеството, магията и окултизма, религиозния модернизъм и други страни на неговото учение, което толкова се почита от църковните либерали.
29. Проф. К. Галитис, „Пусть протестантское большинство не решает от имени православных!“, в „Ортодоксос Типос“ № 576, Атина, 14.10.1986 г., стр. 4, кол. 5; срв. с вестника на VI Асамблея на ССЦ „Canvas“ №14, Vancouver, 10.08.1983, p. 2, col. 4.
30. Виж „Ню-Йорк Таймс“ от 15.10.1983 г.; „Нюзуик“ от 24.10.1983 г.; на руски за „новия превод“ на Библията неколкократно писа „Православная Русь“ № 21 от 1/14.11.1983; „Православная Русь“ № 2 от 15/28.01.1984, Типография преп. Иова Почаевскаго, Свято-Троицкий монастырь, Джорданвилль, САЩ.
31. Виж статията „Women more than ‘timid change’“ в бюлетина на VII Асамблея на ССЦ „Assembly line“ № 1, Canberra, 7-8.02.1991, р. 3.
32. Пак там, с. 3, кол. 3.
33. Виж интервюто, дадено от Николай Осоргин на сп. „Беседа“ № 7, Ленинград-Париж, 1988 стр. 199.
34. Финландският архиепископ Павел, несъмнено под влияние на патриарх Атинагор, е заявил, че „не е необходимо всеки път преди причастие непременно да се ходи на изповед“. Виж книгата на архиеп. Павел „Как мы веруем“, Имка-Прес, Париж, 1986 г., стр. 59. Също така в своето архипастирско послание този покоен глава на Финландската православна църква казва, че изповедта е нужна само в тези случаи, „когато ние чувствуваме особена потребност от това“. Виж горепосочената книга на архиеп. Павел, стр. 55-56.
Както се вижда, според архиеп. Павел критерий за личного духовно состояние, и в частност, за греховността, се оказва самият човек, който може до се изповядва само ако чувствува нужда от това. Като имаме предвид естествената склонност на човека да се самооправдава, можем да разберем защо някои хора без смущение считат себе си за „безгрешни“, докато Църквата учи, че само Господ е свят и безгрешен: „един свят, кроме греха“, както се казва в православната молитва.
35. По-подробно за новоюлианския календар виж: Людмила Перепелкина „Юлианский календарь — 1000-летная икона времени на Руси“ всп. „Православный путь“ за 1988 г., Джорданвил, Ню-Йорк, САЩ, 1989 г., стр. 129-134. Пак там виж таблицата „Отступлений от Типикона при Новоюлианском календаре“, сс. 142-144.
36. Виж „Деяния Вселенских соборов“, изд. на руски от Казанската Духовна Академия, 2-ро изд., Казан, 1987 г.
37. Виж „Каноны или Книга Правилъ Святыхь Апостол, Святых Соборов, Вселенских и Поместных и Святых Отец “, 2-ро пълно изд. на Братството на преп. Иов Почаевски в Монреал, Канада, Руска Православна Църква зад граница, 1974.
38. „Risk“, vol. V, №№ 3/4, Geneva, 1969, р. 46.
39. Пак там, с. 4.
40. Jean-Paul Regimbal, “Le Rock-and-roll. Viol de la
conscience par les messages subliminaux”. Les editions Saint-Raphael Inc.
Sherbrooke, Quebec, Canada, 1983; John O’Connor O. P., “Hell’s war against
our children”. Saint-Raphael’s Publications, Sherbrooke, Quebec, Canada,
1991.
41. „Risk “, V. 5, № 1, 1969, pp. 4, 13.
42. Св. Иоан Златоуст, Беседы на слова пророка Исаии,
беседа I, + 1,
Творения, том VI, кн. 1, СПб, 1900, стр. 380
43. „Ортодоксос Типос“, № 718, Атина, 07.11.1986, стр. 1-4.
44. Владимир Зелински (да не се бърка с Андрей Николаевич Зелински, автор на трудове за юлианския календар), статията „Дабы уверовал мир...“, „Русская Мысль“ № 3861, 11.01.1991 г., стр. 13, кол. 1
46. Кардинал Марсел Льофевр сравнява II Ватикански събор с „разбойническия събор“ в Ефес през 449 г., а папа Павел VI той го нарича богоотстъпник (стр. 163). Неговата книга (виж бележка 26) представлява голям интерес като свидетелство на един честен римокатолически иерарх, който в някои свои разбирания е много близко до Православието.
47. За Мелетий IV (Метаксакис) и неговата обновителска демност виж статията на проф. С. Троицки „Будем вместе бороться с опасностью“, ЖМП, №2, М., 1950, с. 37, сс. 46-47.
48. ЖМП, № 10, М., 1990 г., с. 61.
49. В Рим постепенно са се утвърдили следните еретически нововъведения:
1. Лъжеучението за главенството на римския папа над Църквата.
2. Еретическото учение за изхождането на Св. Дух „и от Сина“ („филиокве“), което изопачава Никео-Цариградския Символ на Вярата. По времето на папа Урбан II (1088-1099), през 1098 г. на събор в Бари (Италия) „филиокве“ било провъзгласено за догмат.
3. Лъжеучението за индулгенциите.
4. Лъжеучението за чистилището, мнима средна инстанция между рая и ада.
5. Лъжеучението за „непорочното зачатие“ на Пресвета Богородица. Този лъжлив догмат за непричастността на Божията Майка към първородния грях бил приет през 1854 г.
6. Лъжеучението за непогрешимостта на папите по въпросите на „вярата и нравите“ когато те говорят „екс катедра“. Този еретически догмат бил приет на 1-вия Ватикански събор през 1870 г.
II-рият Ватикански събор (1962-1965), който утвърди всички вековни заблуди и лъжеучения на Рим, според мнението на самите римокатолици, води направо към апостасия. Виж напр. книгата на Mgr. Marcel Lefevbre “Ils L’ont decouronne. Du liberalisme a l’apostasie. La tragedie conciliair” Editions Fideliter, 1987.
Преподобният Теодосий Печерски, основател на Киево-Печерската Лавра и на руското монашество, е писал: „Тяхната вяра (на латиняните) е зла и законът им е нечист, те не целуват икони, ядат месо по време на поста, извършват богослужението с безквасен хляб... С множеството си ереси те обезчестиха цялата земя... Няма вечен живот за живеещите според латинската вяра“ (цит. по Н. Воейков „Правда об униатстве“, стр. 15).
50. ЖМП, Но 10, М., 1991 г., с. 61.
51. Пак там., с. 61.
52. Виж. М. И. Коялович „Литовская церковная уния“, СПб., 1859-1861, тт. 1-2; П. Н. Жукович „Брестский собор 1596 года“. СПб., 1907. Виж също Николай Н. Воейков „Церковь, Русь и Римь“ изд. Свято-Троицкия монастир, Джорданвил, Н.Й., 1983 г., сс. 313-324; от същия автор „Правда объ униатстве“, изд. Джорданвил, 1990 г., стр. 22-27; Дякон Герман Иванов-Тринадцатый „Ватикан и Россия“, изд. на Братството на преп. Иов Почаевски, Монреалска и Канадска епархия на Руската Православна Църква зад граница, Монреал, 1989 г.
53. ЖМП, № 10, М., 1991 г., с. 62.
54. Алексей Григоренко „Без креста... Западная Украина: здесь объявлена война Православию“, в-к „День“, Но 20, 10.10.1991 г., М., стр. 4, кол. 1.
55. Пак там., стр. 4, кол. 2.
56. Привеждаме този текст на английски:
8). „The two families accept the first three Ecumenical Councils, which form our common heritage. With regard to the four later Councils of the Orthodox Church, the Orthodox affirm that, for them, points one through seven are also the teaching of these four later Councils, whereas th oriental Orthodox consider this affirmation of the Orthodox like their own interpretation. In this sense the oriental Orthodox respond positively to this affirmation. Цитатът е по: Monk Lucas, “Commentary on latest recommendations of the joint commission for theological dialogue between the Orthodox and oriental Orthodox Churches”, In: Orthodox life, No 3 (?), 1991 г., с. 12. Виж също Епископ Григорий: Доклад на Архиереиския Събор на Задграничната Руска Православна Църква относно съглашението на православните с противохалкидонците. „Церковная Жизнь“, Мо№ 3-4, Нью-Иорк, 1991 г., стр. 32-33. Текстът на Съглашението на „православните“ икуменисти с противохалкидонците бе напечатан и в ЖМП, № 7, 1991 г., стр. 42-44, но в този текст им
57. 9) “In the light of our joint declaraion on Christology and the joint affirmations mentioned above, we now clearly realize and understand that our two families have always loyally guarded the same and authentic Christological Orthodox faith, and have maintained uninterrupted the apostolic tradition although they may have used the Christological terms in a different manner. It is that common faith and that continual loyality to the apostolic tradition which must be the basis of our unity and communion”, ibid., р. 13.
58. 10) “The two families accept that all the anathemas of the past which kept us divided must be lifted by the Churches so that the last obstacle to full unity and communion of our two families can be removed by the grace and the power of God. The two families accept that the lifting of the anathemas and the condemnations will be based on the fact that the Councils and the fathers previously anathemized or condemned were not heretics, ibid., p. 14. Подчертаното с курсив (като най-възмутително) е изпуснато в публикациите в ЖМП.
59. Виж статията на прот. Йоан Майендорф „Халкидониты и нехалкидониты: шаги к единству“, ЖМП, № 7, М. 1991 г., стр. 47, кол. 1. В тази статия, поместена в ЖМП непосредствено след текста на Съглашението на „православните“ с противохалкидонците и предназначена, по всяка вероятност, да разясни и оправдае този икуменически ход, Майендорф, говорейки двусмислено за светите отци Кирил Александрийски, Епифаний Кипърски и Исаак Сирин, като хвърля сянка върху тяхната светла памет, със съчувствие споменава за предадените на анатема еретици Диоскор и Севир.
Освен това прот. Иоан Майендорф, разсъждавайки за „последната крачка“ в достигането на единение с противохалкидонците (които той меко нарича „нехалкидонци“), счита, че тя „ще се състои в тържествено съвместно празнуване на Евхаристията, което означава съгласие между доктрините, а също така и разбирателство... по такива въпроси като почитанието на светиите (тук вероятно се включват и еретиците Диоскор и Севир, които са почитани от противохалкидонците? Л. П.) и бъдещия живот на нашите Църкви с напълно възстановени сакраментални отношения“ (пак там, стр. 47, кол. 2).
За покаяние от страна на противохалкидонците заради тяхната 1500-годишна ерес у г-н Майендорф не се среща нито дума. Между другого той предлага на Православната Църква колкото се може по-скоро да осъществи примирението с противохалкидонците, даже без да изчака нов Вселенски Събор поради „трудните обстоятелства на ХХ столетие, политическите разногласия“ и други подобии причини, които „все още отлагат свикването на общ Събор“ (пак там., стр. 47, ред. 2).
Реформаторският дух на икуменистите, стремящ се да разклати основните устои на църковния живот, предполага преразглеждането на веднъж завинаги решените с гласа на Вселенската Църква догматични и канонични определения. Обаче по Божий Промисьл, подготвяният вече дълги години от икуменистите „VIII Вселенски Събор“ все още не се е състоял. Според предсказанията на светите Отци този 8-ми събор ще бъде антихристов.
60. Епископ Григорий, Доклад пред Архиерейския Събор на Руската Православна Църква зад граница за съглашението на православните с монофизитите. Сп. „Церковная Жизнь“, Мо№ 3-4, Свято-Троицкий монастир, Типография на преп. Иов Почаевски, Джорданвил, Н. И., САЩ, 1991 г., с. 33.
61. Архиепископ Серафим (Соболев), Доклад „Надо ли Русской Православной Церкви участвовать в экуменическом движении“ в сб. „Деяния Совещания глав и представителей Автокефальных Православных Церквей... “, т. II., M., 1949, c. 373.
62. Пак там., с. 374.
63. Сборник Афонскаго русскаго Св.-Ильинскаго скита „Учение Православной Церкви о Священном Предании и отношение ея к новому стилю“. Изд. Св.-Троицкий монастырь, Джорданвилль, Н. I., США, 1989 г., с. 16.
64. Последование на молебното пение „О обращенiи заблудшихъ“, което се пее в Неделя Православна и в други подходящи случаи. СПб. 1902, стр. 8, 16.
65. Из текста на Поменника, който влиза в ежедневното молитвено правило на всеки православен християнин — виж Псалтырь, напечатан в Киево-Печерската Лавра, 1855 г., лист 254.
66. Виж статията „Об экуменической ‘любезности’ и ‘снисходительности’ и об их отношении ко Христовой истине и любви“ в сп. „Русский пастырь“, № 7, Сан-Франциско, САЩ, 1990 г., с. 50.
67. Пак там., с. 50.
68. ЖМП, № 9, М., 1973 г., с. 6.
69. ЖМП, № 4, М., 1976 г., с. 13.
70. Пак там, с. 12.
71. Заявления православных участников VII Асамблеи Всемирного Совета Церквей. ЖМП, № 6, М., 1991 г., с. 63.
72. „Assembly Line“, № 10, 19.02.1991, Canberra, р. 3, col. 5. Същите думи звучат в споменатия по-горе документален филм „Църквите в Канбера“ (виж бележка 3).
73. „Assembly line“, № 8, 16.02.1991, р.3, col. 1; виж също ЖМП, № 6, М., 1991 г., с. 60.
74. „Canvas“, Issue № 6, Vancouver, 30.07.1983, р. 1. Понастоящем този тотем, който изглежда твърде богопротивно, се намира в главната квартира на ССЦ в Женева.
75. „Canvas “, 04.08.1983 и други броеве на този бюлетим
76. „Assembly line“ № 4, р. 2; № 6, р. 2; №9, р. 2.
77. „Assembly line“, № 3, р. 2; № 7, р. 2; №10, р. 2.
78. „Assembly line“, по 3, р.2, со1. 3.
79. Ibid., р. 2.
80. „The meeting is being co-ordinated by the delegation fromt he Universal Fellowship of Metropolitan Community Churches (UFMCC), an international denomination ministering primarily in the lesbian and gay community“ ‘Assembly line’, № 3, 11.02.1991, р. 2, col. 3.
81. „Assembly line“, № 10, 19.02.1991., р. 2, col. 2.
82. Запазваме тези думи както са написани в текста към гореспоменатия документален филм за икуменическата асамблея в Канбера. За изказването на д-р Чунг виж няколко бр. на бюлетина „Assembly Line“, по-специално №2, с.1. Да ми прости Всемилостивият Господ, че възпроизвеждам тук тези и следващите ги сквернословия. Но аз ги привеждам буквално именно за назидание на всички онези, които са склонни да пристьпват с наивен оптимизъм към икуменическите контакти и към побратимяване с еретици.
83. Из записа на филма „Църквите в Канбера“; виж също статията „Plea for Korean Unity“, „Assembly Line“, № 2, p. 2.
84. „Assembly Line“, № 10, 19.02.1991, р.3, col. 5, а също гореспоменатия документален филм за VII Асамблея на ССЦ.
85. „Assembly Line“, № 3., 11.02.1991, р. 5
86. „Assembly Line“, № 4., 12.02.1991, р. 2, col. 3.
87. „Assembly Line“, № 7, 15.02.1991, р.2, col. 1
88. Пълният запис на тези думи, изказани от митрополит Кирил на пресконференция в Канбера, звучи във филма „Църквите в Канбера“; фрагменти от тях са вмъкнати и в статията „Criticism comes from stand-point of good will“, в която се резюмират изказванията на митрополит Кирил на пресконференцията. Виж „Assembly Line“, № 10, 19.02.1991, р.З, col. 5, 6.
89. Архиепископ Виталий „ Экуменизм“, с. 11.
90. „Послание Священного Кинота св. Афонской горы Вселенскому Патриарху Димитрию“, сп. „Церковная Жизнь“, №№ 3-4, Н. И., 1988 г., с. 102.
91. Архиепископ Виталий „Экуменизмъ“, с. 9.
92. „Посмертны» вещатля преп. Нила Мироточивого Афонского“, изд. на Благовещенската Килия на старец Партений на Атон, Атон, 1912 г., с. 59.
93. Иерусалимската Патриаршия през м. май 1989 г. взе
решение за прекратяване на участието на Иерусалимската Църква в диалозите
с инославни.
Виж: „ Заявление но патриарх Диодор“, „Ортодоксос Типос“,
№ 842, 16.06.1989 г., с. 1, кол. 1-3.
94. „Православная Русь“, № 10 (1271), 15/28.05.1984 г., Типография преп. Иова Почаевскаго, Свято-Троицюй монастырь, Джорданвилль, Н. I., США, с. 3, кол. 2.
95. Архиепископ Виталий, „Архиерейский Собор 1983г.“, „Православная Русь“, № 10, 15/28 май 1984 г., с. 3, кол 2.
96. Виж Чети-Минея, 21 януари.
97. Архимандрит Амвросий, автор на уникалната книга за св. Марк Ефески, посочва, че съгласно наличните неопровержими доказателства блажената кончина на светителя е насгьпила на 23 юни 1444 г., а не през 1452 или 1457 г, както погрешно твърдят някои автори. „Техните твърдения са голословни и погрешни“, — казва архимандрит Амвросий. Виж: Архимандрит Амвросий „Святой Марк Ефесский и Флорентинская Уния“, Типография преп. Иова Почаевскаго, Н. I., 1963 г., сс. 365, 433.
98. Архимандрит Амвросий „Святой Марк Ефесский...“, с. 308.
99. Пак там., сс. 308-309.
100. Когато кардиналите тържествено поднесли на папа Евгений IV акта на Унията, подписан от гьрците, той запитал дали там стои и подписът на Марк Ефески. След като се разбрало, че този подпис липсва, папата казал: „И така, нищо не направихме!“ — пак там, с. 309.
102. Пак там , с. 309.
103. Сборник Афонскаго русскаго Св.-Ильинскаго скита „Учение Православной Церкви о Священномь Предании и отношение ея к новому стилю“, Изд. Св.-Троицкий монастырь, Джорданвилль, Н. I., США, 1989 г., с. 39.
104. Виж И. П. Еремин „Литературное наследие Феодосия
Печерского“
- ТОДРЛ, 1947, т. V, ee. 171-172.
105. Пак там, сс. 171-172.
106. „Църковен вестник“, София, 23.03.1992 г., с.2, кол. 1.
107. Пак там, с.1, кол. 2
108. Пак там.
109. Прот. Михаил Помазанский, „О жизни, о Вере, о Церкви, Сборник Статей“, Вып. второй, Джорданвилль, 1976, с. 149.
110. „Църковен вестник“, с. 2, кол. 1
111. Пак там.
112. Пак там, с. 3.
113. Пак там, с. 3.
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.