1550 години от IV Вселенски събор в Халкидон

За догматическото учение на Църквата

Господ Иисус Христос основа на земята Своята света Православна Църква, за да бъде тя пътеводителка към Небесното царство. Облече я с непобедимата сила на Божията благодат, с която да просвещава и утвърждава Божия народ в истината и любовта. Но още в първите векове на нейното съществуване завистникът дявол, изконен враг на човешкия род, се залавя да сее ереси с цел да откъсне от Църквата  изкупените от Христа души и да ги лиши от спасение. Тогава светата Църква, за да опази своите чеда от вечна гибел, започва ясно и точно да формулира учението на своя Небесен Глава — Господ Иисус Христос.

Както пише приснопаметният архиепископ Серафим (Соболев), “Господ е открил на апостолите всички истини, на които е трябвало да ги научи, а чрез тях — и всички нас. Впоследствие благодатта на Светия Дух само е възпроизвела  тези истини в тяхната памет и им е изяснила с абсолютна правилност цялото Божествено Откровение, донесено на земята от Богочовека, въвеждайки техния разум до самите глъбини на Божествения ум Христов. Затова, дори по отношение на апостолите, не може да се говори, че те са въвеждали нови догматически учения в сравнение с това Христово учение, което са записали или устно преподали.

Движени от същия този Свети Дух и светите отци на Църквата са насочвали цялото свое богословие не към откриване на нови догматически истини, а към това — да съхранят неповредени от еретически изкривявания истините на нашата православна вяра, които те са получили от апостолите; да ги систематизират за успешна борба с ересите; да ги облекат в общодостъпна за разбиране форма, за да могат вярващите не само разумно да изповядват вярата си, но винаги да са готови да дадат отговор за нашата надежда на всеки, който поиска това (срв. 1 Петр. 3:15)” [1].

Връх на тази дейност за опазване на Христовото учение са Вселенските събори на Православната Църква. Техен плод са божествените догмати, в които светите отци, ръководени от Светия Дух, дават словесен израз на богооткровените и вечни истини на вярата.

Христологическите спорове

През IV в. Първият и Вторият Вселенски събор изясняват триадологическите въпроси, като разкриват непостижимото единство на Божествената Троица.

Пред светите отци от V в. предстои нова трудна задача. Те трябва да формулират христологическото учение на Църквата, осветляващо тайната на Боговъплъщението: начина на съединение и единството на Божествената и човешката природа в Лицето на Господа Иисуса Христа. Това учение е особено важно, поради пряката му връзка с въпроса за човешкото спасение. Христологическите спорове са били едни от най-продължителните и драматичните в историята на Църквата.

Тяхното начало положило несторианството. То неправилно обяснявало отношението между двете естества в Христа — Божественото и човешкото, и ги разделяло, приписвайки им две отделни лица. Несторианството било осъдено през 431 г. на Третия Вселенски събор в Ефес. Обаче крайната реакция срещу него породила нова, противоположна ерес — монофизитството.

Монофизитството, от своя страна, така съединявало двете естества в Христа, че всъщност ги сливало: Божествената природа поглъщала човешката. Логичният извод бил, че Господ Иисус Христос е не Богочовек, а само Бог. Но Бог не може да страда, следователно кръстните Христови страдания, понесени за нашето изкупление, били, по логиката на монофизитството, само призрачни, тъй като в тях не участвувала пълноценно човешката природа. А именно тя се нуждаела от изцеление и изкупление. Оттук монофизитството, както и несторианството, водело до отричане изкуплението на човешкия род, извършено от Спасителя.

Изразител на монофизитските възгледи станал цариградският архимандрит Евтихий. Макар и осъден през 448 г. на поместен събор в Цариград, той не се покаял, а потърсил подкрепа в Римската, Александрийската и йерусалимската Църква. Император Теодосий Младши и Александрийският патриарх Диоскор приели Евтихиевото учение за православно, а вероизповедта на Съборната Църква обявили за несторианска. За утвърждаване на неправилното учение, през 449 г. императорът свикал в Ефес нов събор, останал в историята с позорното название “разбойнически”. На него православните епископи били подложени на побой и заплахи и принудени да подпишат бели листове, на които  еретиците после написали своето зловерно изповедание. Жертва на еретическата злоба тогава станал Константинополският патриарх Флавиан, твърд защитник на православната вяра. Четири дни след нанесения му от еретиците жесток побой, той се поминал. Така, с открито насилие лъжесъборът провъзгласил монофизитското учение за православно.

IV Вселенски събор

   На следващата година обаче, император Теодосий Младши починал и на престола се възкачила неговата сестра Пулхерия, която била православна. Мъдра и благочестива, тя побързала да пресече еретическата зараза, като през май 451 г., заедно със своя съпруг, благоверния император Маркиан, свикала Четвъртия Вселенски събор.

В него участвували 630 отци под председателството на Константинополския патриарх Анатолий. Заседанията се провеждали в Халкидон[2], в храма на особено почитаната св. великомъченица Евфимия Всехвална. След дълги спорове и безплодни разисквания между еретиците и православните патриарх Анатолий предложил за разрешаване на въпроса да се обърнат с молитва към светата великомъченица, чиито мощи почивали в храма и били извор на много чудеса. Православните и монофизитите написали на отделни свитъци своите изповедания и ги положили в раката с мощите, след което тя била запечатана с царските печати. Три дни и три нощи всички се молели и постели. Когато на четвъртия ден счупили печатите и отворили раката, намерили монофизитския свитък стъпкан в нозете на светицата, а свитъка с изповеданието на православните в нейните ръце. Но чудото не свършило дотук — щом патриарх Анатолий се доближил до раката, за да вземе утвърдения от мъченицата свитък, тя сама протегнала ръка и му го подала. Така св. Евфимия засвидетелствувала истинността на православната вяра, за която  положила живота си, и чрез  дивното си чудо върнала в Църквата мнозина от заблудилите се.

Четвъртият Вселенски събор осъдил монофизитството и дал следната изключително важна догматическа формулировка на Православното вероучение:

“Следвайки светите отци, всички съгласно учим да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха, роден преди всички векове от Отца по Божествена природа, а в последните дни, заради нас и заради нашето спасение, (роден) от Дева Мария Богородица по човешка природа, един и същият Христос, Син, Господ, Единороден, познаван в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно, не на две лица разсичан или разделян, но един и същият Син и Единороден, Бог Слово, Господ Иисус Христос.”

Така съборът изяснил тайната на Боговъплъщението: Единородният Син Божий се въплътил, станал човек, при което в Неговата Божествена Ипостас (Лице) непостижимо се съединяват и пребъдват неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно две природи — всецялата Божествена природа и всецялата човешка природа. Формулираният от Четвъртия Вселенски събор догмат има изключително важно сотириологическо [3] значение. “Без ипостасното съединяване на всецялата Божествена природа с всецялата човешка природа в Лицето на Спасителя, не би могло да се извърши изкуплението. Защото човекът Иисус не би могъл да спаси света. А Бог не би могъл да пострада за човечеството. Ако Иисус беше само човек, не би могъл да покаже Божията любов във всичкото ù смайващо величие, както в действителност я изяви на Голгота Богочовекът Христос. А ако Спасителят беше само Бог, не би могъл чрез страдания и смърт да удовлетвори вечната правда. Затова Спасителят се е явил като въплътен в човешка плът Бог, като Богочовек” [4].

Монофизитството след IV Вселенски събор

След събора обаче, монофизитството не изчезнало, а останало вероизповед на големи общности сирийци, копти, етиопци и арменци в източната част на Византийската империя. Причините за това били няколко. От една страна, тази ерес привидно възвеличавала Христа като Бог и привличала с измамна възвишеност. Монофизитите смятали, че продължават делото на св. Кирил Александрийски и с това успели да привлекат на своя страна мнозина, включително и самия император. Еретиците си послужили и с лъжа, като навсякъде разпространявали клеветата, че Халкидонският събор е възстановил осъденото вече несторианство. Това накарало мнозина без всякакво изследване да отхвърлят решенията на събора. Но за устойчивостта на монофизитството спомогнали и някои външни фактори — стремежът на източните народности към политическо и национално обособяване от Византия. Поредният тъжен пример за това, колко пагубно е, когато вярата се обвързва с чуждите ù по същество политически интереси на този свят.

Отпадането от Православната Църква на милиони християни от Изтока било скръбно събитие. Впоследствие редица византийски императори (Зенон, Анастасий, Юстиниан, Ираклий, Констанс) се опитвали по пътя на компромисни вероопределения да възсъединят монофизитите с Църквата. Компромисите обаче не водели до успех. Напротив, от една страна, те угнетявали православните, внасяйки между тях смут и раздори, от друга — укрепвали еретиците в  тяхното упорство.

След отпадането на монофизитството от Православната Църква то постепенно се разединило. В началото на VII в. съществували вече 12-13 монофизитски общности, твърде разнородни по своето догматическо учение. Единственото, което всъщност ги сближавало, била неукротимата им омраза към осъдилия ги Халкидонски събор. Но тази омраза се обръщала срещу самите тях: като отхвърляли ясните и боговдъхновени формулировки на събора, те затъвали все по-дълбоко в дебрите на ереста. Проф. Болотов дава генеалогическо дърво на различните монофизитски клонове, като изброява 16 взаимно отричащи се разновидности на тази ерес [5]. Неправилностите в техните вероопределения и терминология водели до все нови и нови вътрешни противоречия. Например монофизитите отъждествявали понятията природа (physis) и ипостас (hypostasis), поради което сред тях се появили нови триадологически спорове, а впоследствие — триадологически ереси. Погрешната им христология внесла изкривявания и в учението им относно обожението на човека, и относно иконопочитането.

През изминалия вече ХХ в. голяма част от монофизитите се обединили около ереста на Севир[6]. Този факт обаче не свидетелствува за постигната еднородност в догматическите им схващания, а по-скоро за това, че духът на икуменическия релативизъм по въпросите на вярата е проникнал дълбоко сред тях.

Икуменическите диалози между православни и противохалкидонци

През последните 40 години, с развитието на икуменическите отношения бяха организирани активни богословски диалози между представители на поместните Православни църкви и на противохалкидонските общности. След неофициални срещи през 1964, 1967, 1970 и 1971 г., бе създадена официална работна група, именувана “Смесена комисия за диалог между Православната Църква и ориенталските Православни църкви”. Комисията проведе срещи през 1985, 1989, 1990 и 1993 г. В резултат се появиха Първата (1989 г.), Втората (1990 г.) и Третата (1993 г.) съвместни декларации — официални документи с откровено неправославен характер. В тях бяха допуснати “изрази, поддаващи се на монофизитско тълкуване, близки до учението на Севир: “една съставна богочовешка природа” (I Съвместна декларация) и “природите се различават само мислено” (II Съвместна декларация)” [7].

Съвсем накратко смисълът на постигнатото в документите споразумение е следният: “ние ясно разбрахме, заявяват участниците в диалога, че нашите две семейства винаги вярно са пазили една и съща истинска православна христологическа вяра и непрекъснато апостолско предание, макар да са ползували по различен начин христологическите термини[8].” “Двете страни са съгласни, че снемането на анатемите и запрещенията ще бъде основано на твърдението, че съборите и лицата, които по-рано са били предадени на анатема или осъдени, не са били еретически”[9].

С оглед на това Комисията разгледа “процедурата по възстановяване на пълното общение между двете семейства православни Църкви”[10] и прие документ, указващ начина за взаимното снемане на анатемите.

В рамките на този популярен материал е невъзможно да бъдат обхванати всички недопустими за православното съзнание мисли, залегнали в споменатите документи. Ще отбележим само най-основните.

Въпроси без отговор

  Самото наименование на комисията вече говори за противоправославния характер на нейната дейност. На еретически общности, които повече от 1500 години се противят на православната христология, е присвоено наименованието “ориенталски (=източни) православни църкви”! Какво основание са имали православните (?!) икуменисти да се съгласят с такова название, потъпквайки по този начин светоотеческата еклезиология, която винаги е изповядвала и днес изповядва, че Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква е именно Православната Църква, стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15)?

Как участвувалите в диалозите православни икуменисти, между които немалко архиереи и богослови, са си позволили да поставят под съмнение постановления на Вселенски събори, постановления които имат непререкаем всеправославен авторитет и са плодове на особеното действие на Светия Дух, Който е ръководел участвуващите в тях боговдъхновени свети отци?

Някои могат да кажат: в случая не става дума за догматите, а само за тяхната словесна формулировка.

Но в светата Църква са непогрешими както богооткровеното учение, така и неговите слова. По този въпрос приснопаметният архиепископ Серафим (Соболев) пише следното: “Щом Господ разкрива на човека Своето Откровение, нима Той не ще прояви грижа при запечатването му с човешки слова то да не бъде изопачено чрез несъвършена форма? Господ проявява в този случай Своята грижа чрез благодатно просветляване на човешкия разум. Затова цялото богооткровено учение (на Православната Църква) — и в своята същност, и в своята обвивка, произлиза от Светия Дух, от просветлението, което идва от Него. По тази причина Вселенските събори са гледали на думите на своите догматически определения, като на думи божествено-непогрешими, абсолютно истинни, и са ги предпазвали от изменение чрез анатема.”[11]

В Православната Църква не съществува авторитет, който да може да снеме анатемите на Вселенските събори. Тази истинска православна позиция заяви и приснопаметният йерусалимски патриарх Диодор. Ето какво пише той по повод предложението за снемане на анатемите, направено от въпросната богословска комисия: “Що се отнася до споменатото снемане на анатемите, ние смирено мислим, че анатемите, изречени от св. Вселенски събори и отците на Църквата против неразкаялите се еретици, при това умрели в ерес, какъвто е даденият случай, не само че не могат канонически да бъдат снети, но, съгласно постановленията на Седмия Вселенски събор, и онези, които предприемат тяхното снемане, също биват наказвани и се подлагат на анатема: Анатема на този, който защищава изповядващия християнохулна ерес или завършилия в нея живота си. Анатемите пък на еретиците срещу православните са несъществуващи, а както е известно, немислимо е снемането на нещо, което не съществува! Затова православното отеческо слово смята за “варварско безумие” и “църковно беззаконие” такива “анатеми”, които носят на попадналия под тях православен християнин “вместо наказание — неувяхващи венци и безсмъртна слава”.”Защото всеки от благочестивите и свети люде хиляди пъти ще предпочете да бъде опозорен и предаден на анатема от еретиците, отколкото с блестяща слава да се приобщи към техните христоненавистни и богомерзки лукавства (Св. патр. Фотий, J. P. Migne. PG, t. 102, col. 833). Защото анатемосаните от тях са достойни за добра похвала (Деяния на VII Вселенски събор)... Както е известно..., при тези обстоятелства е необходимо еретиците, след като признаят заблудата, в която са пребивавали, да дадат покайна либела[12] и да приемат не частично, но всецяло Православното догматическо учение и Свещеното Предание и не само това, но и всички свещени постановления, и самите тези свети Вселенски и поместни събори на православните християни.”[13]

Но за такова нещо представителите на “ориенталските православни църкви” не искат и да чуят. Те открито отказват да приемат последните четири Вселенски събора, свидетелствуващи за тяхното отпадане от Църквата. Нещо повече: коптският патриарх Шенуда III е изказал следната претенция: в Общата декларация от 1990 г. “определено да не се споменава за IV Вселенски събор и името на св. Лъв[14]..., та да не бъде възпрепятствуван по-нататъшният ход на диалога”[15]. “Ние приемаме първите три събора — е заявил той. — Отхвърляме събора в Халкидон... Никой ориенталец не може да приеме Халкидонския събор... Вие имате Седем Вселенски Събора. Ако загубите един, няма да претърпите голяма загуба” [16]. Явно е, че съвременните монофизити нямат никакво намерение да се отричат от учението на своя ересеначалник Севир, почитан от тях за светец.

И въпреки този факт, участниците в диалога твърдят: “Ние ясно разбрахме, че нашите две семейства винаги вярно са пазили една и съща истинска православна христологическа вяра...” [17] Излиза, че онова, което светите отци на Православната Църква векове наред не са разбирали, сега с удивителна лекота се е открило пред очите на православните икуменически деятели! Но нима те могат да допуснат, че такива богопросветени отци като св. Максим Изповедник, св. Йоан Дамаскин и редица други, които са посочвали неправилности в учението на Севир [18], са бъркали, изобличавайки неговата неправославност! Или пък православните икуменисти така са охладнели към истината, че онова, което им служи за гибел, те считат за своя придобивка?

Но в своето заслепение, може би без сами да съзнават, те изрекоха открита хула срещу светите отци. В официално решение, с което Синодът на Румънската Православна Църква одобри резултатите от диалога с монофизитите, бе заявено, че “анатемите са били наложени на еретиците от Вселенските събори в дух на недостиг на любов”! [19]

Икуменическите споразумения в действие

Първата крачка в изпълнение на подписаното споразумение направи Антиохийският патриарх Игнатий IV. През 1991 г. с послание до клира и народа, той обяви за установяване на общение в тайнствата с противохалкидонската “църква” на сирояковитите [20]. В енцикликата се изисква и отказ членове на едната църква да бъдат приемани в другата, независимо от мотивировката.

През 1992 г., в  интронизационната си реч, новоизбраният Цариградски патриарх Вартоломей обеща да придвижи обединението с противохалкидонците. С окръжно послание от 12.08.с.г. той уведоми всички предстоятели на поместните Православни църкви за свикване на Междуправославна комисия, която да  осъществи решенията на “Общата декларация”. Според официален източник “Александрийската, Антиохийската и Румънската патриаршия официално са изразили своето съгласие и задоволство от резултатите на диалога и са заявили, че очакват с доверие развитието, което ще направи възможно пълното общение между двете семейства църкви. Преценките на другите поместни Православни църкви са също  положителни.” [21]

Но за чест на йерусалимската Православна Църква, тогавашният ù предстоятел, приснопаметният патриарх Диодор, официално издигна глас срещу  такива неприемливи за православното съзнание действия и изрази своето несъгласие в открито писмо [22] до Цариградския патриарх Вартоломей. С отрезвяващ “Меморандум относно диалога между православните и нехалкидонските църкви” излезе и Свещеният Кинотис на Света гора.

Протестите на църковния народ и вярната на Преданието част от редовото духовенство попречиха на водачите на Московската патриаршия официално да осъществят решенията на Смесената комисия. Въпреки това обаче в общението си с монофизитите те проявяват особена активност, а на Юбилейния архиерейски събор през 2000 г. официално потвърдиха своя курс на сближение с тях. Патриарх Алексий II нееднократно съмолитствува с арменския католикос по най-различни поводи, участвува в освещаване на монофизитски храмове и техни празненства.

Тази година още една официална поместна църква направи крачка към пагубното лъжеобединение с монофизитите. На 5 април т. г. между Александрийския патриарх Петър VII и коптския патриарх Шенуда III бе подписано съглашение за взаимно признаване на тайнството Брак.

Но такъв един процес на външно обединяване носи всички пороци на икуменическата всеерес. Привидно той съединява и помирява, а всъщност разделя, отчуждава от спасителната истина, внася все нови и нови тежки съблазни сред православния народ.

Великата тайна на благочестието

Днес често чуваме пренебрежителни изказвания за догматите на светата ни Църква. Някои ги считат ненужни, остарели, закостенели, чужди на съвремените търсения на хората. Но колко неправилни са подобни мисли! Те говорят за дълбоко неразбиране значението на православните догмати.

Ясно и кратко това значение е разкрито в кондака на службата, посветена на светите отци на Вселенските събори:

Проповедта на апостолите и догматите на отците запечатаха едната вяра на Църквата, която, облечена в хитона на истината, изтъкан от богословие, разкрито свише, право  изповядва и слави великата тайна на благочестието [23].

Учението на апостолите и  догматите на светите отци са истинното богопознание, дарувано на Църквата свише — от Самия Бог. Облечена в тази дреха на истината, Църквата право изповядва и право слави великата тайна на благочестието: Бог се е въплътил, приел е човешко естество, за да обожи човека, за да го направи подобен на Себе Си по благодат[24] (срв. 1 Тим. 3:16). Но пътят  на обожението, пътят на спасението е невъзможен без изповядване на истината, разкрита ни чрез богопросветените апостоли и отци на Църквата. И именно затова борбата за запазване истинността на едната (= eдинствената) богооткровена вяра — православната вяра, е свят дълг на всички верни Христови чеда.

Почитайки светлата памет на светите отци от IV Вселенски събор, нека се преклоним пред великата ревност, с която те са защитили и предали на верните великата тайна на благочестието. Чрез техния подвиг пътят към вечното спасение и днес остава открит за всеки, който го търси с искреност и простота.

Бележки:

1. Архiепископъ Серафимъ (Соболевъ). Новое ученiе о Софiи Премудрости Божiей. С., 1935, с. 20-21. [обратно]
2. Халкидон — град в Мала Азия, на брега на Дарданелите. В него през 304 г. пострадала за Христа св. великомъченица Евфимия Всехвална. [обратно]
3. Сотириология — учение за спасението на човека. [обратно]
4. Архим. Серафим (Алексиев). Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда. С., 1999, с. 79-80. [обратно]
5. В. В. Болотов. Лекции по истории древней Церкви. Т. IV. М., 1994, с. 356-358. [обратно]
6. Севир — Антиохийски патриарх от 512 до 535 г. На 16 юли 518 г., в навечерието на паметта на IV Вселенски събор, константинополският православен народ отхвърлил компромисния Енотикон — документ с вероучителен характер на император Зенон и настоял монофизитът Севир да бъде осъден. Свиканият поместен събор предал Севир на анатема и го отстранил от престола. Тогава той отишъл в  Египет, където оглавил коптите и сирийските яковити. По-късно успял временно да се върне на Антиохийския престол, но през 535 г. отново избягал в Египет, където умрял през 538г. Севир е представител на по-умерен клон на монофизитската ерес. Отъждествява понятията ипостас и природа. Говори за “една съставна природа” (mia physis synthetos), в която естествата (природите) могат да се различават само мислено (moni theoria, te phantasia nou). Тези два характерни за Севировата ерес момента присъствуват в Първата и Втората съвместна декларация на Смесената комисия. [обратно]
7. Меморандум на Свещ. Кинотис на Света гора относно диалога между православните и нехалкидонските църкви, т. V. [обратно]
8. Из т. 9. от II съвместна Декларация на Смесената комисия за диалог между Православната Църква и ориенталските православни църкви, подписана в Шамбези, 1990 г. [обратно]
9. Из Официалното комюнике на IV среща на Смесената комисия. Цитирано по: Episkepsis, бр. 498, 30.10.1993. [обратно]
10. Пак там. [обратно]
11. Архiепископъ Серафимъ (Соболевъ), О нравственой основе софiанства. В: Искаженiе православной истины въ русской богословской мысли. С., 1943, с. 312. [обратно]
12. Либела — документ, който задължително трябва да представят връщащите се в лоното на Православната Църква еретици, в уверение на това, че са се отрекли от еретическите заблуди. [обратно]
13. Из писмото на  йерусалимския патриарх Диодор до Вселенския патриарх Вартоломей, цитирано по Orthodoxos Typos, бр. 995, 23. 10. 1992, с. 4, кол. 4-6. [обратно]
14. Св. Лъв I Велики — Римски папа от 440 до 461 г. Заема православна позиция срещу монофизитството и подкрепя осъждането на Евтихий на Константинополския събор (448). Изпраща до патриарх Флавиан Томос на православната вероизповед, чиято формулировка заляга в основата на христологическия догмат, постановен от IV Вселенски събор. [обратно]
15. Никополски митрополит Мелетий, “Изложение до Св. Синод на Еладската Църква относно срещата на Смесената комисия по диалога между Православната Църква и ориенталските православни църкви”. [обратно]
16. Мирски митрополит Хризостом (Констатинидес). Диалогът на Православната Църква с древните ориенталски църкви. — В: сп. Theologia, Атина, 1980, том 51, № 1, с. 229-230. [обратно]
17. Виж. Бел. 8. [обратно]
18. Интересни подробности относно Севировата ерес съдържа документът “Принос към диалога за “православността” на  противохалкидонците”, публикуван през 1994 г. от монасите на светогорската обител “Преп. Григорий”. Като достоверен източник за учението на Севир те ползуват изследванията на видния противохалкидонски професор В. С. Самуел (V. C. Samuel. The Christology of Severus of Antioch. Abba Salama, 1973). Последният говори за значителни догматически  различия между Севир и св. Йоан Дамаскин. Според проф. Самуел Севир се стреми да схване тайната на въплъщението, като си служи със средствата на аристотелевата философия. ... Севир прави разлика между същност (ousia) и природа (physis), уеднаквява природата с ипостаста, разбира ипостасното единение различно от св. отци, прави разлика между ипостас и лице, приписва желанието и действието на лицето, а не на природата, и накрая, не разбира православно начина на обожението на човешкото естество.
    Тук цитираме отделни моменти от изследването на атонските отци:
    “Севир не е първият, който използува терминологията на своята епоха със съдържание, което ù придава Аристотеловата философия. Арий и другите еретици са правели същото в стремежа си логически да разберат тайната. Св. отци са изпозували същата терминология, но са ù придавали съдържание, можещо да изрази всичко онова, което самите те от личен опит са знаели за Бога по просвещение свише...
    Противохалкидонците и до днес настояват, че в богословието — т. е. в догмата за Св. Троица — отците са правели разграничение между природа и ипостас, докато в домостроителството — т. е. в христологическото учение — са уеднаквявали термините. Обаче този възглед не е в съгласие с мнението на св. отци. Св. Максим Изповедник вижда лукавство в това ново изобретение на противохалкидонците. Св. Йоан Дамаскин пък пита по коя причина трябва да се отъждествяват термините при домостроителството...
    Св. Йоан Дамаскин казва: “Още Диоскор и Севир, и многобройните им съучастници са приемали някаква една и съща ипостас, като са твърдели обаче, че и природата била една, без да знаят какво говорят, понеже не са разбирали онова, което утвърждават. Тяхната болест и заблудата на мисълта им била в това — те мислели, че природата и ипостаста са едно и също нещо.”(Е.П.Е., т. 4, с. 346) И св. Максим Изповедник пише: “Севир злодейски твърди, че ипостаста е едно с природата” (PG, 91, 40 A). [обратно]
19. Цит. по Меморандума на Свещ. Кинотис на Света гора относно диалога между православните и нехалкидонските църкви. [обратно]
20. Вж. по-подробно “Православно слово”, бр. 3-4, 1999, с. 30-33. [обратно]
21. Из речта на Швейцарския митрополит Дамаскин при откриване на III среща на смесената комисия, състояла се от 1-6 ноември 1993 г. в православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези — Женева. — Episkepsis, бр. 498, 30.10.1993. [обратно]
22. Писмото e публикувано с незначителни съкращения в книгата на архим. Серафим (Алексиев) и архим. Сергий (Язаджиев) “Православие и икуменизъм”. Ч. I. С., 1993 г., с. 294-297. [обратно]
23. Миней за месец юли, кондак на св. отци от шестте вселенски събора. Апостол проповедание и отец догматы, Церкве едину Веру запечатлеша, яже и ризу носящи Истины, исткану от еже свыше богословия, исправляет и славит благочестия великое таинство. [обратно]
24. Сравни в службата на Благовещение, Слава и ныне на хвалитните стихири: Еже от века таинство открывается днес... Человек бывает Бог, да бога Адама соделает. [обратно]

---