Светостта
е не просто праведност, заради която праведниците се удостояват да се наслаждават
на блаженство в Царството Божие, но такава висота на праведността, при
която праведните люде дотолкова се изпълват с Божията благодат, че тя изтича
от тях и се лее върху всекиго, който общува с тях. Велико е тяхното блаженство,
произлизащо от лицезрението на Божията слава. Бидейки преизпълнени с любов
и към хората, произтичаща от любовта им към Бога, те са отзивчиви на човешките
нужди и на техните молби, и са ходатаи и молители за тях пред Бога.
Такива
са били преди всичко старозаветните праведници, освободени
от Христа из ада и въведени в рая, и “най-големият сред родените
от жена” Иоан Кръстител. Такива после са станали апостолите
и техните най-близки приемници. Никой от християните не се
съмнявал в светостта им и след кончината им, в повечето случаи
мъченическа, веднага започвали да ги почитат и призовават в
молитвите си. През време на високия духовен подем в първите
векове при гоненията срещу християните се появили и мъчениците.
Сама мъченическата смърт е била врата към небесните обители
и християните начаса започвали да призовават мъчениците в молитва,
като свети угодници на Бога. Чудесата и знаменията потвърждавали
тази вяра на християните и били доказателство за тяхната святост.
По същия начин по-късно започнали да почитат великите подвижници.
Никой не е постановявал да се почитат за светии Антоний Велики,
Макарий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Николай
Чудотворец и много други подобни на тях, но и на Изток, и на
Запад еднакво ги почитат и светостта им могат да отричат само
онези, които изобщо не вярват, че има святост. Ликът на Божиите
угодници възраствал непрестанно; по всички места, където имало
християни, се появявали и се появяват нови подвижници. Но общият
живот на християните започнал да се снижава, духовният пламък
взел да гасне, нямало го вече онзи ясен усет за това какво
е правда Божия. Ето защо не винаги общото съзнание на вярващите
можело да определи кой е истински праведник и Божий угодник.
На някои места се появили съмнителни лица, които с мними подвизи
отвличали част от паството. Ето защо църковната власт започнала
да проверява почитането на светиите, като така тя проявявала
грижа да огради пасомите от разни суеверия. Започнали да изследват
живота на почитаните от вярващите подвижници и да проверяват
разказите за извършени от тях чудеса. Докъм времето на покръстването
на Русия вече било установено, че признаването на нов светец
се извършва от църковните власти. Онова, което църковните власти
постановявали, се разпространявало, разбира се, върху подведомствената
ù област, ала и по други места обикновено признавали извършеното
някъде прославление, макар и да не го внасяли в своите месецослови.
Та нали църковната власт просто свидетелствувала за нечия святост. Праведниците
ставали светии не чрез постановление на земната църковна власт,
а по Божия милост и благодат. Църковната власт просто
одобрявала църковната възхвала и молитвеното призоваване на
новия светия.
Каква
власт трябвало и можело да извърши такова прославление не било
точно определено, но при всички случаи това се извършвало от
епископ.
Имало
и прославления, извършени от висшата църковна власт на цяла
една поместна църква и тогава имената на новопрославените светци
се внасяли в църковните месецослови на цялата тая църква. Други
били прославяни в една или друга местност и постепенно почитането
им се разпространявало и по други места. Обикновено прославлението
се извършвало на това място, където е живял или страдал подвижникът.
Но било е и другояче. Например, пострадалият в София (Средец,
България) от турците в 1515 г. юноша от град Кратово Георги
бил прославен в Новгород само след 14 години. Независимо от
това, че и неговите съграждани го почитали като новомъченик
и духовният му отец дори съставил църковна служба в негова
чест, те не смеели открито да проявяват почитта си към новомъченика,
боейки се от турците; поради това в Новгород, който се намирал
в търговски отношения с тези места, по разпореждане на тамошния
архиепископ била съставена служба и било турено начало на църковното
почитане на мъченик Георги Нови, откъдето то се разпространило
по цяла Русия. Когато пък Сърбия и България се освободили от
турското робство, там започнали да използуват съставената в
Русия служба, а първоначално съставената в София служба и до
днес си остава достояние на библиотеката. През последните два
века, когато Русия живяла в слава и благоденствие, прославленията
на нови светци се извършвали обикновено по особено тържествен
чин с постановление на висшата власт, понякога (ала не винаги)
по цяла Русия, а най-вече по местата, гдето имало чудотворни
мощи. Но това не променя общия ред в Църквата и ако руският
народ под гнета на безбожната власт не може открито да възхвалява
и призовава прославения от Бога Божий угодник, то дълг на свободната
от безбожния гнет част на Руската църква е да почита всенародно
и да призовава Чудотвореца, подобен на светител Николай, почитан
днес по целия свят и да моли светия праведен Иоан [Кронщадски]
за изправлението на нашия живот и прекратяването на бедствията,
постигнали Отечеството ни по неговото пророчество.
Дай
Боже да настане този въжделен ден, когато от Карпатите до Тихия
океан прогърми: “Величаем те, праведни отче Иоане, и почитаме
светата твоя памет, понеже ти молиш за нас Христа, нашия Бог!”
© Превод от руски — «Православна беседа». Архиепископ Иоанн (Максимович). Архипастырь, молитвенник, подвижник. К 25-летию кончины 1966–1991. Издание Западно-Американской епархии Русской Православной Церкви заграницей. Сан Франциско, 1991 г., сс. 128–130