ВЪЗПОМЕНАТЕЛНО СЛОВО НА АРХИМАНДРИТ ПАНТЕЛЕЙМОН (СТАРИЦКИ)*
в първата годишнина след кончината на архиепископ Серафим (Соболев)
По велика Божия милост от 1926 г. аз неотлъчно се намирах при архиепископ Серафим. През това време от самия него и от негови близки узнах за множество забележителни събития в живота му, някои от които искам днес да споделя с вас.
На гроба на архиепископ Серафим четем думите на Псалмопевеца: От чрева матере моея Ты еси мой Покровитель — От утробата на майка ми Ти си мой Покровител (Пс. 70:6 — по слав. прев.). Тези думи са се оправдали в живота на владика Серафим още от самото му раждане. Божията закрила е била над него от началото до края на неговия живот. Вечният враг на нашето спасение, сякаш предусещайки какъв силен и неумолим противник ще има в лицето на архиепископ Серафим, се опитал да го погуби още в утробата на майка му. В страшни страдания тя не можела да роди детето си и на моменти изпадала в безсъзнание. Лекарите решили спешно да пристъпят към наложителна според тях операция, при която младенецът трябвало да бъде пожертвуван, за да се спаси животът на родилката. Но в тоя момент майката, Мария Николаевна, дошла в съзнание и като разбрала решението на лекарите, заклела своя мъж да не допуска убиването на тяхната рожба. След една нощ, която тя прекарала в страшни мъки, младенецът се родил сам, без каквато и да е странична помощ, при първия удар на църковната камбана, в 5 часа сутринта на 1 декември 1881г. Тогава майката помолила: “Покажете ми моето чедо, от което едва не умрях.” И когато донесли детето, тя казала: “Ах, какъв сериозен мухтар се роди!”
След този случай домашните често наричали малкия Николай “мухтар”, което никак не му харесвало. Много години по-късно, когато архиепископ Серафим вече живееше в България, епископът на Манджурия Нестор посети София. Той подари на владика Серафим книга със свои спомени, в която между другото описваше посещението си в йерусалим и споменаваше, че на арабски думата “мухтар” означава епископ. Така, без сама да разбира това, майката казала: “Ах, какъв сериозен епископ се роди!” и с неизвестната за нея дума предсказала съдбата на новородения.
От детството на владика Серафим ще ви разкажа само един случай. Когато бил на 12 години, той се учел в 4-то отделение на църковното енорийско училище. Веднъж учителят по аритметика обяснявал на децата една много трудна задача. Като завършил разяснението, той ги попитал: “Разбрахте ли, деца?” В отговор последвало мълчание. “Ах, какви сте несъобразителни! — казал учителят. — Слушайте, ще ви обясня всичко още веднъж.” След повторно обяснение той отново попитал: “Е, сега разбрахте ли?” И отново последвало мълчание. “Какви сте глупави, нищо не разбирате! Ще ви обясня трети път.” След поредното обяснение учителят трети път попитал: “Разбрахте ли?” И за трети път вместо отговор последвало мълчание. Тогава учителят много се ядосал и раздразнено извикал: “Хайде, който от вас е глупак, да излезе напред!”
Николай Соболев веднага станал от мястото си и отишъл пред него.
— Как! Нима ти, Соболев, си глупак? — извикал изумен учителят.
— Да, глупак съм.
— Какъв глупак си ти, ти си умно, добро момче. Седни си на мястото!
Учителят се трогнал от простодушното смирение на Николай, развеселил се, престанал да обяснява задачата и започнал да чете на децата някакъв разказ. Постъпката на Николай Соболев много го удивила, защото Коля се учел отлично и завършил училището първи по успех. Така нашият Владика още в детските си години проявявал онова дивно смирение, което притежаваше през целия си живот. Затова над него се сбъднаха любимите му апостолски думи, които той обичаше да напомня на своите духовни чеда: Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (1 Петр. 5:5).
Отличителна черта на архиепископ Серафим беше и любовта му към ближните, която той също проявявал от най-ранната си възраст. За това свидетелствува следният случай от ученическите му години. Николай бил в шести клас на семинарията. Веднъж всички момчета от класа се събрали, за да разобличат своя съученик М., който крадял. Председателят на събранието започнал от катедрата обвинителна реч. М., разбирайки накъде върви работата, бързо станал от мястото си, минал през класа и като седнал до Николай Соболев, навел глава. Николай тихо започнал да го успокоява: “Не се бой!”
— Съученици — казал председателят, — Николай Борисович Соболев взе крадеца М. под свое покровителство, но не знае, че преди две седмици М. му открадна новите галоши!
М. още по-ниско навел глава и започнал да шепне: “Ах, защо направих това, защо направих това!” Соболев пак го подкрепил: “Не се бой! Кой не греши?” Тогава председателят още по-високо извикал:
— Съученици, Николай Борисович Соболев продължава да утешава М., но не знае, че преди три дни М. му открадна ръкавиците!
Въпреки всичко Николай не престанал да успокоява съгрешилия си съученик. А когато класът решил да настоява пред учителския съвет за изключване на М. с “вълчи паспорт”, т. е. като крадец, Николай най-горещо се застъпил за него. Той преодолял съпротивата на целия клас и издействувал М. да напусне училището с чист паспорт, сякаш по собствено желание. Така той спасил съгрешилия от позор за цял живот [1].
Когато Николай се учел в предпоследния клас на семинарията, в неговото сърце пламнало желание да посвети на Господа всичките си сили. Това свое желание той излял в гореща молитва пред Спасителя, като дал пред Него такъв обет: “Спасителю мой, помогни ми да пиша добре съчиненията си, а аз Ти обещавам да стана монах и да Ти принадлежа с всички атоми на своето същество.” Забележителното е, че от този момент съчиненията на Николай Соболев станали най-добрите в класа, а другарите му започнали да го наричат “монах”.
Владика Серафим говореше винаги с особена любов за своята майка, смирена молитвеница, която притежавала дара на сълзите и във всички свои скърби прибягвала с гореща молитва към Бога. Николай бил нейният любимец и утеха.
Когато той завършил семинарията, Мария Николаевна, считайки, че здравето на нейния син е твърде слабо, за да следва в Духовната академия, положила всичките си усилия, за да устрои съдбата му, като го направи свещеник. За тази цел обаче трябвало първо да му намери невеста. Тъй като Николай много обичал майка си и никога не ù противоречал, той се подчинил на нейната воля и премълчал за своето обещание да стане монах. Без да подозира нищо, Мария Николаевна започнала да му търси подходяща годеница и за едно лято обиколила с него няколко градове и села. Но волята Божия не била такава. Всеки път сватосването се разваляло, често по съвсем необясними причини.
Особено характерен е следният случай. Поредната кандидат-невеста била една прекрасна и умна девойка на име Настя. Докато родителите се сговаряли, младежът, за да не присъствува на техния разговор, предложил на Настя и на двете ù сестри да се разходят по близката железопътна линия. По време на разходката Настя го попитала защо не завърши първо Академията, а след това да се ожени. Той отговорил, че постъпва според желанието на майка си. Тогава девойката казала: “А нима Вие не искате да се ожените?” Николай откровено признал, че не желае. “Защо?” — запитала тя. “Защото искам да стана монах” — отговорил той.
Веднага щом се върнали от разходката, най-малката сестра побързала да разкаже всичко на майка си, а тя гневно започнала да упреква Мария Николаевна, че е довела да сватосва син, който иска да става монах. Така пропаднало и това сватосване.
На връщане Мария Николаевна попитала сина си: “Наистина ли, Коля, ти си казал на момичето, че искаш да приемеш монашество?” — “Да, мамо, каквото чувствувах, това и казах” — отговорил той.
Но въпреки всичко майката продължавала своите опити да го задоми. Най-сетне, в средата на месец август 1904 г., тя казала на сина си: “Всички мои опити да те оженя, за да можеш да станеш свещеник, излязоха напразни. Сега ти сам уреждай своята съдба.”
На това нейният син кротко отговорил: “Щом е така, да отидем в катедралния храм при Майката Царица Небесна, да се поклоним на нейната чудотворна Боголюбска икона [2] и да Я помолим Тя Сама да ни посочи моя жизнен път.”
Мария Николаевна с готовност се съгласила. За съжаление те не заварили в храма чудотворната икона — тя била вече отнесена обратно в с. Зимарово, където обикновено се намирала. Но на път за храма срещнали приятеля на Коля — семинариста Миша Смирнов. Николай споделил с него своята грижа, а Миша Смирнов му казал: “Ти така добре се учеше! Нима всичко това беше само за да станеш църковен певец? Ти трябва непременно да постъпиш в Академията!” Николай възразил, че вече е късно — приемните изпити били минали, а и той съвсем не се бил готвил за тях. Тогава Миша го насочил към Петербургската духовна академия — там тази година изпитите били отложени за края на месец август поради ремонт на сградата. “Ти си дълбоко вярващ! — казал му твърдо Миша. — Уповавай се на Бога! Сам Спасителят ще ти помогне! Заминавай, въпреки че не си се готвил!”
Николай Соболев приел тези неочаквани думи като даден му от Пречистата Божия Майка отговор, който ясно и определено му посочвал неговия жизнен път. В този момент той усетил в сърцето си необикновена радост. Когато споделил това с майка си, тя му казала, че също чувствува голяма радост, и добавила: “Изглежда такава е волята Божия за тебе! Сигурно това е твоят път!”
След срещата с Миша Николай веднага отишъл в семинарската библиотека, взел оттам пълна торба с книги и започнал да се готви за изпитите. За подготовка имал десет дни, през които успял само да прегледа заглавията на книгите и да прелисти стотиците и хиляди страници на огромните учебници по богословие. От това в главата му настъпил пълен хаос.
Когато дошло време, Николай заминал за Петербург с трогателното благословение на майка си, която му дала за път последните си пари.
Започнали писмените изпити. Най-труден бил първият изпит — по логика. На него задали следната тема: “Как да се обясни от логическа гледна точка това, че във философските спорове по един и същи въпрос, аргументациите на двете страни биват диаметрално противоположни една на друга?” Тази трудна тема била дадена с цел още при първия изпит, да се направи подбор измежду най-добрите семинаристи, пристигнали от всички краища на Русия. Като чули темата, кандидат-студентите започнали да въздишат. Ту едни, ту други ставали от местата си, подавали бели листове и вземали обратно документите си, за да си заминат по домовете. В своята мъка Николай се обърнал с гореща молитва към Бога: “Господи, научи ме какво да пиша по тази трудна тема!” И изведнъж в сърцето си той получил отговор: “Не пиши от логическа, а от психологическа гледна точка!” Николай веднага започнал да пише. Като отбелязал, че от логическа гледна точка диаметрално противоположните аргументации са необясними, защото законите на логиката са еднакви, той развил темата от психологическа гледна точка, основавайки се на словата на Спасителя: От сърцето излизат помислите (срв. Мат. 15:19). Затова, написал той, от гордото сърце на Лев Толстой произлязло лъжливо учение, а от благодатното сърце на о. Йоан Кронщадски се изливала истината.
След като завършил и предал съчинението си, Николай започнал да се безпокои дали самоволно не е променил темата. Но за своя най-голяма радост и учудване той получил за работата си оценка 4.50 (по петобалната система — бел. ред.). Тя била най-високата и се откроявала сред многото двойки, тройки и дори единици, получени от други кандидат-студенти.
Следвали устните изпити. Първият бил по Догматическо богословие. До него оставали само два дни. Николай ги прекарал на тавана на Академията, където прелиствал страниците на огромния учебник. В навечерието на изпита, в 12 часа през нощта, той седял на стълбата, водеща към тавана, замислен и тъжен. За тези дни успял да се увери, че от всичките 150 билета знае добре само един: “История на догмата за Света Троица” — този въпрос му се бил падал вече на изпит в семинарията. Николай през сълзи се молел на Спасителя: “Господи, Спасителю мой! Ти си Милосърден и Всемогъщ, направи така, че утре да ми се падне този въпрос. Иначе ще се проваля, ще се върна с голяма скръб вкъщи и ще огорча моята майчица.”
На другата сутрин той отишъл рано в църквата на Академията, направил земен поклон пред иконата на Спасителя и като повторил молбата си, се запътил към изпитната зала. Кандидат-студентите били изпитвани по половин час и дори повече. Мнозина от тях отговаряли много добре след усърдната лятна подготовка. Николай силно се вълнувал и усърдно се молел на Спасителя. Най-сетне, към три часа следобед, дошъл и неговият ред. Той разгънал с трепет изтегления билет и прочел: “История на догмата за Света Троица”. Господ точно изпълнил молитвата му. Николай отговорил отлично и получил оценка 4.75. Радостта му от съзнанието за дивната помощ, която му оказал Спасителят, нямала граници.
Следвал изпитът по Църковна история. Учебният материал по предмета бил два пъти по-обширен от този по Догматика, а въпросите — 250. Преглеждайки ги, Николай видял за голямо свое огорчение, че пак знае добре само един от тях: “История на арианската ерес след Никейския събор”. И сега, както при подготовката по Догматика, той се уединил за молитва. В полунощ пак стоял до таванската врата и отново горещо, със сълзи на очи, молел Спасителя да му дарува Своята дивна помощ: “Спасителю мой! Радост моя! — казвал той. — Ти си Милосърден и Всемогъщ. Изпълни още веднъж моята молба. Ти виждаш, че аз зная само един въпрос. Нека да ми се падне той. Иначе ще се проваля на изпита и като се върна вкъщи, ще огорча майка си.”
На сутринта преди изпита сърцето му пак се свивало пред неизвестността и той само повтарял: “Господи, спаси ме! Радост моя, Благодетелю мой, помогни ми!”
Когато бил извикан пред комисията, едва държейки се на крака от вълнение, той изтеглил билет и го разгънал. Каква била неговата радост, когато там прочел: “История на арианската ерес след Никейския събор”. Николай едва дошъл на себе си от обзелото го силно чувство на благодарност към Спасителя, Който за втори път тъй дивно му показвал Своето покровителство.
Соболев отговорил така прекрасно, че професорите решили да изпратят похвално писмо до Рязанската семинария за блестящо подготвения студент. Връщайки се на своето място, Николай чувал как другите кандидат-студенти одобрително шепнат: “Браво, рязанец! Браво, рязанец!”
За останалите изпити Николай не дръзнал повече да безпокои Господа, но и те минали благополучно. Така той, с явната помощ на Спасителя, постъпил в Петербургската духовна академия.
Докато следвал в Академията, Николай Соболев всеки ден ходел на ранна литургия в Александро-Невската лавра, четял творенията на светите отци и житията на светиите. С особено старание той пишел и своите студентски съчинения, които винаги били прекрасни.
През неделните дни, когато повечето студенти се разотивали — едни на театър, други на гости, трети на гуляи, Соболев оставал сам в Академията, отивал в огромната учебна зала и там, свирейки на пианото, пеел една малка песен-молитвичка, която сам си съчинил. Нейните думи са много прости: “Радост моя! Радост моя! Радост моя! Ах, Спасител мой!” В тези няколко думи той изливал цялата си гореща любов към Спасителя, Когото винаги наричал истинско щастие и радост на целия си живот.
Със своята любов и приветливост Николай привличал към себе си всички сърца. Студентите често злоупотребявали с кротостта му, като почти никога не оставяли за него полагащите му се порция чай и захар, с които те безпрепятствено разполагали.
През лятната ваканция, преди да постъпи във втори курс на Академията, Николай заедно с майка си и брат си Михаил гостувал на своята по-голяма сестра Варвара, омъжена за началника на ж.п. станция Политово. Един ден, когато Николай лежал на красива полянка в края на гората и се любувал на небето, при него изплашен дотичал брат му Михаил и му съобщил, че сестра им Варя умира. От носа ù изведнъж започнало силно кръвотечение. Вече се напълнил с кръв един голям тас, сега се пълни втори, а тя лежи като мъртва. Когато Николай дотичал вкъщи, майка му, обляна в сълзи, казала: “Коля, сега цялата ни надежда е на твоите молитви. Нашата станция е много далече от града и да се извика спешно лекар е невъзможно.” Тогава Николай с молитва се доближил до Варя и я прекръстил. В същия миг кръвотечението спряло. Така Господ чрез кръстното знамение проявил Своята велика милост. Владика Серафим си спомняше този случай с дълбоко смирение и благодарност към Бога.
Докато следвал в Академията, Николай няколко пъти посещавал отец Йоан Кронщадски и по-късно с благоговение разказваше за него. Особено знаменателно било посещението през пролетта на 1907 г., когато Николай със своя другар — студента Виктор Раев, присъствувал на богослужението на о. Йоан в Кронщадския катедрален храм “Св. ап. Андрей Първозвани”. В спомените си за това посещение архиепископ Серафим разказваше: “Сбогувайки се с нас, о. Йоан отначало благослови Витя Раев, а след това и мен. Витя, като заобиколи светия престол, вече си отиваше към арката между южния и централния олтар, а аз се приближавах към горното място [3] зад светия престол. Изведнъж о. Йоан като мълния се спусна към мен. Бях точно пред горното място, когато великият праведник възложи кръстообразно ръцете си на главата ми, вдигна очи към небето и с трогателен глас произнесе: “Да пребъде над Вас Божието благословение!” Веднага усетих как като че ли някаква огнена искра се спуска върху главата ми и преминава по цялото ми същество. Почувствувах се като опиянен и започнах да залитам. Струваше ми се, че ще падна. После през целия ден изпитвах тази благодатна радост, сякаш бях окрилен и се носех по въздуха.”
Когато Николай преминал в 4-ти курс, инспекторът на Академията архимандрит Теофан [4] му поставил пряко въпроса дали той ще става монах. Поради своето смирение Николай смятал, че е недостоен за монашеския подвиг и поставеният въпрос много го измъчвал, понеже не знаел каква е Божията воля за него. За да разреши недоумението си, той изпратил писмо до отец Йоан Кронщадски, ала не получил отговор. Тогава се обърнал към оптинския старец Анатолий (Потапов), но старецът му написал, че задочно не може да реши съдбата му.
Когато прочел писмото на о. Анатолий, Николай се натъжил още повече — отникъде не получавал отговор, който ясно да му открие Божията воля за него. По това време той четял житието на наскоро прославения св. Серафим Саровски. Разтворената книга лежала на масата му. В тъжен размисъл Николай започнал да ходи из стаята. Изведнъж го озарила мисълта: “Колко е слаба вярата ми! Та нали св. Серафим Саровски и сега е жив! Той стои пред Престола на Света Троица. И сега той може да ни даде решение на всички наши недоумения и въпроси, стига само с вяра да потърсим помощта му в молитвата си. Ще се обърна към него като към жив, ще падна на колене и ще го помоля да реши моя жизнен въпрос: дали да се оженя и да стана свещеник, или да приема монашество.”
Николай така и направил. След като се поклонил до земята, с молитва разтворил книгата и прочел мястото, на което попаднал погледът му. Ето какво било написано там: “През 1830 г. един послушник от Глинската обител, който много се колебаел, търсейки своето призвание, отишъл в Саров, за да поиска съвет от о. Серафим. Като паднал в нозете на преподобния, той го молел да реши измъчващия го жизнен въпрос — дали е воля Божия да постъпи той с брат си в монастир. Светият старец отговорил на послушника: “Спасявай себе си, спасявай и брат си!” Тези думи на преп. Серафим Саровски Николай Соболев приел като явно откровение от Бога, че той трябва да приеме монашество, което и отговаряло на дълбокото му вътрешно желание. От този момент той започнал да мисли, че монашеството е не само негов, определен му от Бога жизнен път, но път и на родния му брат Михаил (впоследствие — архимандрит Сергий).
Когато наближило времето на пострижението му, попитали Николай какво монашеско име би искал да получи. Той отговорил, че монахът трябва от самото начало да се отрече от своята воля и затова е готов да приеме всяко име, което му дадат. “Гледайте тогава — казал му архимандрит Теофан, — да не Ви бъде неприятно после, ако получите някое некрасиво име.” По-късно се разбрало, че първоначалното решено било да го нарекат Доситей.
Но не станало така. Ректорът на Академията, епископ Сергий [5], който трябвало да постриже Николай, в деня преди пострижението отишъл на вечеря у настоятеля на академическия храм, търговеца Рубахин. Двете малки дъщери на Рубахин запитали ректора какво име ще даде на новия монах и като чули, че името му ще бъде Доситей, започнали настойчиво да го уговарят да избере друго име, което да бъде при това най-хубавото.
Когато след вечерята епископ Сергий се прибирал с кабриолета си вкъщи, изведнъж си спомнил, че през 1903 г., като ректор на Петербургската духовна семинария той присъствувал на прославянето на св. Серафим Саровски и там дал обет пред преподобния, че ако стане ректор на Петербургската духовна академия, първия студент, когото постриже, ще нарече в негова чест Серафим. Желанието му скоро се сбъднало, но той забравил за обещанието си пред преподобния. Затова сега епископ Сергий решил да даде на Николай Соболев това име в памет на новопрославения Божий угодник. И когато по време на пострижението Николай чул думите: “Братъ нашъ Серафимъ постригаетъ власы главы своея”, той изтръпнал от изумление и преизпълнен с неизказана благодарност и любов към преподобния, си помислил: “Свети Серафим не само ми откри волята Божия да стана монах, но и благоволи да ме вземе под своето благодатно ръководство!”
Младият монах Серафим се предал на строг пост и непрестанна молитва. От деня на своето пострижение до самата си смърт той не вкусваше месо, а в продължение на много години приемаше храна само веднъж на ден. Той завършил Академията като един от най-добрите студенти, със степен магистрант, и скоро след това бил назначен за преподавател в Пастирското училище в гр. Житомир заедно със своя приятел Витя Раев, който, вдъхновен от неговия пример, също приел монашество с името Йоан.
Началникът на Пастирското училище, архимандрит Гавриил [6], вече възрастен човек, дълбоко уважавал младия, 27-годишен йеромонах Серафим и с обич го наричал “аввочка” [7].
Отец Йоан, следвайки в строгия пост своя приятел, от изтощение се разболял от туберкулоза. Тогава йеромонах Серафим взел и неговите часове, т. е. сам започнал да преподава почти всички предмети в Пастирското училище. Този непосилен труд, както и плевритът, преболедуван от него там, подкопали здравето му. Наложило се да бъде преместен в по-добри условия. Назначили го за помощник-възпитател в Духовното училище в гр. Калуга.
Тамошните възпитаници много обикнали младия йеромонах, особено момчетата от началните класове, които за първи път се разделяли с родителите си и горчиво скърбели заради тази раздяла. С любещото си сърце йеромонах Серафим отгатнал детската им мъка и започнал да ги утешава. Всеки ден през свободните си часове, и най-вече през празниците, той отивал в първите класове и ги занимавал с душеспасителни беседи, главно из житията на светиите. Децата силно се привързали към добрия и ласкав наставник, който така добре ги разбирал. Той станал съдия в детските им спорове, пръв другар и дори нещо повече — грижел се за тях като любеща майка.
Случвало се през свободните часове отец Серафим да минава по училищния коридор. Тогава от класните стаи изтичвали малките ученици и всеки бързал да го покани в своя клас. “При нас, батюшка, при нас елате!” — един през друг викали те и йеромонах Серафим се стараел всички да посети и да зарадва. А когато след две години и половина той бил преместен в гр. Кострома, мъката на децата била неутешима. Те проливали горещи сълзи. В деня на заминаването му някои от тях дори отказали да ядат и многократно ходели при него, за да се прощават, при което той им раздавал за спомен и утешение иконки, кръстчета и други неща, които имал у себе си.
Докато учителствувал в Калуга, о. Серафим често ходел в Оптинската св. обител, където посещавал известните духовни старци отец Анатолий (Потапов), отец Варсануфий и отец Йосиф. С особена любов се отнасял към него йеросхимонах Анатолий, при когото отец Серафим се изповядвал.
През 1910 г. йеромонах Серафим решил да прекара Коледната ваканция при майка си в гр. Перемишл. Мария Николаевна много се зарадвала, но в същото време се безпокояла с какво ще храни любимия си син — през зимата в този град било невъзможно да се намери риба. Като майка тя винаги се тревожела за слабото му здраве и много искала сега да го подкрепи с по-силна храна. С гореща молитва тя се обърнала към св. Николай Чудотворец, прекръстила се пред неговата икона, после облякла кожухчето си и излязла на улицата. Скоро насреща ù се задал забързан селянин. “Кормилец, кормилец!” [8] — повикала го майката. Селянинът се приближил до нея.
— Ти рибар ли си? — попитала го тя.
— Да, рибар съм. И какво?
— При мен тия дни пристига моят син. Той е монах и не яде месо, а само риба. Моля ти се, иди на реката и налови рибка за сина ми, а аз ще ти платя колкото поискаш.
— Та кой лови сега риба?! Сега всичката риба е на дъното, минус 25 градуса е!
Но Мария Николаевна продължавала да настоява, казвайки: “Синът ми ще се помоли за тебе на Бога!” Накрая рибарят се съгласил. Отишъл на река Ока, цял час разбивал леда, дебел почти 70 см, прекръстил се и пуснал мрежата в дупката, като се помолил както го научила майката: “Господи, заради отец Серафим, Твоя раб, изпрати риба!” И щом мрежата се спуснала в дълбочината, веднага се раздвижила. Селянинът бързо изтеглил огромна сребриста риба и без да се бави я отнесъл на Мария Николаевна. Зарадвана, тя му предложила пари, но той решително отказал:
— Какво говориш, майко, нищо не ми трябва. Та това е истинско чудо! Кажи само на твоя син да се помоли за Божия раб Петър — и си отишъл.
През 1911 г. йеромонах Серафим бил назначен за инспектор на Духовната семинария в гр. Кострома. След като прекарал на тази длъжност една година, той бил удостоен със сан архимандрит и получил ново, по-високо назначение — ректор на Воронежката духовна семинария. Когато поел своята нова длъжност, дисциплината в тази семинария била много разхлабена. Архимандрит Серафим положил големи усилия и за една година преобразил семинарията, като я направил, според свидетелството на синодалния инспектор [9], първа и най-добра в Русия.
Какви възпитателни методи е използувал младият ректор, може да се разбере най-добре от следния случай. В самото начало на своето ректорство, когато събрал всички семинаристи, за да се запознае с тях, той забелязал, че някои разпуснати ученици дръзко му се подиграват с непристойни жестове. Там присъствувал и инспекторът на семинарията, който още същата вечер му донесъл списък с имената на най-виновните, като предложил всички те незабавно да бъдат изключени. Ректорът задържал списъка при себе си, но казал, че сам ще се заеме с провинилите се. През свободното си време той започнал да ги вика един по един и ласкаво беседвал с тях, като ги уговарял към добро. С това той успял да събуди у тях искрено покаяние и те обещали да променят поведението си. Така постепенно, със своята любов, мъдрост и безкрайно търпение новият ректор възродил и поправил семинарията, издигайки я на изключителна нравствена висота.
През 1920 г., на 1/14 октомври — празника Покров на Пресвета Богородица, в катедралния храм на гр. Симферопол, архимандрит Серафим бил удостоен с ръкоположение в епископски сан. Голямо утешение за него било това, че при хиротонията му по неведомите Божии съдби в храма се намирала великата руска светиня, Курско-Коренната чудотворна икона на Пресвета Богородица “Знамение”.
Скоро след това епископ Серафим с мъка на сърце напуска родината си. Първо той попада в Константинопол, а през август 1921 г. е назначен за управляващ руските православни общини в България. Като пастир владика Серафим осъществи на дело онова заветно желание, което бе изказал при хиротонията си — до края на своя живот да бъде проникнат от безгранична любов към Спасителя и с пълна самоотверженост да служи на своите пасоми.
През тези години, живеейки в непрестанен духовен подвиг, в голямо въздържание и при трудни житейски условия, владика Серафим се разболя от туберкулоза. Независимо от тежката си болест обаче, той с истинска пастирска ревност се грижеше за своето страдащо паство. Извършваше често архиерейски богослужения, по три пъти седмично произнасяше проповеди, в които призоваваше всички към покаяние, към благодатна промяна на живота и към най-съвършената добродетел — християнското смирение. Особено разтърсващи бяха проповедите му на Прощалната неделя преди Великия пост, когато след призива на владика Серафим мнозина от пасомите му, които бяха враждували дълги години помежду си, със сълзи на очи измолваха един от друг прошка.
Епископ Серафим се грижеше не само за софийското си паство. Той посещаваше и руските енории в провинцията, като със своите богослужения, проповеди и беседи разливаше навсякъде любов и утешение, оставяйки за дълго благодатни следи в сърцата.
Като архиерей владика Серафим посещаваше и руските учебни заведения в България. А на руската Кръсто-въздвиженска гимназия в Пещера той беше попечител и участвуваше в събирането на средства за нейното съществуване. И досега много руски хора, вече възрастни, си спомнят как владика Серафим е посещавал техните училища, оказвал е на децата бащинска любов, утешавал ги е, лично е изповядвал желаещите. Изобщо, дните на посещения на високопоставения попечител са били за децата истински празник.
Живеейки сам в твърде тежки материални условия, дори в лишения, епископ Серафим с любов се грижеше за бедните и за болните руски емигранти. Някои настаняваше безплатно в болница, други устройваше в домове за инвалиди, на трети изходатайствуваше материална помощ, на някои даваше храна в дома си [10], други приютяваше в своя руски мъжки монастир.
Владика Серафим не забрави и гладуващите руски монаси [11] от Света Гора. Той създаде комитет за събиране на помощи за тях, като в проповедите си призоваваше християните от своите енории да участвуват в това свято дело.
През 1934 г. епископ Серафим бе възведен в сан архиепископ.
В своя личен живот владика Серафим също имаше тежък кръст. Години наред той се грижеше за своя брат — архимандрит Сергий, който почти постоянно страдаше от много, и при това мъчителни болести. Този и другите тежки кръстове, които архиепископ Серафим носеше с ангелско търпение и истинско християнско смирение, все повече и повече обогатяваха неговата душа с велики добродетели.
Кой от нас не е изпитвал върху себе си необикновената любов на нашия владика? Онези, които идваха при него със своите скърби, си отиваха окрилени от неговото ласкаво съчувствие и утвърдени в упованието на Божията милост. И тяхната вяра не биваше посрамена. Дръзновената молитва на светия наш владика към Спасителя и към Пречистата Божия Майка много пъти вършеше чудеса и връщаше към живота даже безнадеждно болни хора. Със своята любов архиепископ Серафим покоряваше всички, дори своите недоброжелатели и врагове.
Владика Серафим имаше от Господа и дар на прозорливост. Особено силно чувствуваха това неговите духовни чеда, които често ставаха свидетели на поразителни случаи на необикновената му прозорливост.
По природа богато духовно надарен, владика Серафим разви дарбите си с личен подвиг в огнена борба със страстите и още твърде млад достигна голяма духовна висота. Между многото му добродетели особено се открояваха неговата ангелска чистота и целомъдрие. Те му даваха възможност да прониква в дълбочините на духовното знание и на богословието. Заради своята чистота архиепископ Серафим получи от Господа дар да долавя и най-тънките отклонения от православната истина. Той следеше живота на Православието и беше сякаш негова съвест. Когато забележеше нещо неправилно, веднага безкомпромисно го изобличаваше, без да се бои, че ще пострада за истината. Така се появиха неговите безценни богословски творения. Най-големият му труд бе опровержението на софийната ерес на парижкия богослов прот. Сергей Булгаков, за което през 1937 г. беше удостоен със званието магистър на богословието [12]. Когато владика Серафим бързаше да завърши в определения срок този огромен труд, в разгара на работата си той се простуди, разболя се и вдигна висока температура. Като не можеше повече да работи, той се обърна към Божията Майка, на чието молитвено застъпничество възлагаше своето упование през целия си живот, и Я помоли, ако ù е угоден неговият труд, да го изцели. И какво стана? В същия час температурата му спадна на 36,6° и той успя да завърши навреме книгата си, за да я представи на Архиерейския събор през 1935 г.
В своите богословски съчинения архиепископ Серафим изля цялата си любов към Спасителя, ревностно защитавайки истините на Православието. Той казваше: “Моите книги са моята кръв”. И наистина, той полагаше душата си за Христа в борбата с еретиците, без ни най-малко да щади силите си. Пишеше постоянно, пишеше дори и през нощите. От това се тревожехме ние, намиращите се около него, особено неговият брат архимандрит Сергий и аз, неговият килийник, имайки предвид слабото му, вече разклатено здраве. Като знаеше това, владика Серафим работеше тайно. Лягаше вечер за сън и когато всички заспиваха, ставаше и продължаваше да пише, възползувайки се от нощната тишина, защото считаше за свой неотменен пастирски дълг да защищава истината. Така гледаше архиепископ Серафим на своето призвание до самата си смърт. За този велик подвиг Бог явно го увенча, като знаменателно отреди неговата праведна кончина да бъде в Неделята на Православието, т.е. в деня, когато светата Църква празнува тържеството на Православието и паметта на неговите поборници.
В заключение ще припомня, че преди самата си смърт архиепископ Серафим казваше на своите духовни чеда: “Ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя”. А на един свой духовен син — монах, който много плакал през нощта след погребението, владиката се явил насън и му казал: “Защо плачеш? Аз не съм умрял, аз съм жив!”
И ние вярваме, че в райските селения, “където всички праведници намират покой”, той се моли за нас. Като към жив ние можем да се обръщаме към него със своите скърби и той винаги ще ни чуе и винаги ще ни помогне. Накрая ще си позволя още веднъж да припомня думите, излели се от любещото сърце на нашия владика, който полагаше душата си за повереното му от Бога паство: “Аз съм не само ваш баща, но и ваша родна майка”.
Да запазим тези утешителни думи на нашия незабравим архипастир в сърцата си навеки! Амин.
Бележки:
* За архимандрит Пантелеймон (Старицки)
1) Впоследствие М. се поправил и станал добър свещеник — бел. ред.
2) Чудотворната Боголюбска-Зимаровска икона на Божията Майка — древно копие на чудотворната Боголюбска икона на Пресвета Богородица, прославило се с много чудеса. От втората половина на ХVIII в. това копие пребивавало в с. Зимарово, Рязанска област. Всяка година тази икона била носена с литийно шествие до гр. Рязан, където оставала няколко дни — бел. ред.
3) Издигнато място в олтара зад светия престол, където се намира архиерейският трон — бел. ред.
4) Архим. Теофан (Бистров) — по-късно Полтавски архиепископ (1873-1940). От 1901 до 1909 г. е инспектор на Санкт-Петербургската духовна академия, а от 1909 до 1910 — неин ректор — бел. ред.
5) Ямбургски епископ Сергий (Тихомиров) (1871 — 1945 г.) — ректор на Санкт-Петербургската духовна академия от 1905 г. През 1908г. е назначен в Руската духовна мисия в Япония за помощник на първоапостола на Японската Православна Църква св. Николай (Касаткин), след чиято смърт, през 1912 г., до края на живота си той е неин предстоятел — бел. ред.
6) Архимандрит Гавриил (Воеводин), впоследствие свещеномъченик, убит през 1937 г. Принадлежал е към привържениците на митрополит Йосиф Петроградски — бел. ред.
7) Умалително от ‘авва’ — (сир.) отец, духовен ръководител — бел. ред.
8) Ласкаво народно обръщение — бел. ред.
9) Пьотър Фьодорович Полянски (1862 — 1937) — дългогодишен член на Учебния комитет при Св. Синод. По настояване на патриарх Тихон той приема епископски сан през 1920 г. с назначение митрополит Крутицки и Коломенски. След смъртта на патриарха през 1925 г., в изпълнение на завещанието му, става местопазител на патриаршеския престол. Арестуван и отстранен от църковното управление, той прекарва 3 години на заточение в Сибир и 8 години в единична затворническа килия. Разстрелян в гр. Магнитогорск, Челябинска област, през 1937 г. — бел. ред.
10) До края на живота си архиеп. Серафим не е имал собствено жилище, а е обитавал под наем скромна квартира — бел. ред.
11) Болшевишката революция през 1917 г. прекъсва потока от руски поклонници на Атон, които обезпечавали материално тамошните руски обители. Настъпилият глад, както и враждебната спрямо славянските братства местна политика, предизвиква бедствено положение в многобройните руски монашески центрове на Атон: монастира “Св. Пантелеймон”, скитовете “Св. Андрей” и “Св. Илия”, килиите (31) и отшелническите колиби (183), където се подвизавали общо близо 5000 монаси. Поради това през 1944 г. на Света Гора вече имало не повече от 700 руски иноци — бел. ред.
12) Научна степен, която се е присъждала за дисертационна разработка или богословски труд с особени научни достойнства — бел. ред.