Учението за благодатта на Светия Дух в творенията на архиепископ Серафим

УЧЕНИЕТО ЗА БЛАГОДАТТА НА СВЕТИЯ ДУХ В ТВОРЕНИЯТА НА АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ

Юбилейно слово, произнесено от архим. Серафим (Алексиев), по случай 100-годишнината от рождението на архиепископ Серафим, 1981 г.

Виждал съм в живота си архиереи от два противоположни типа: едни — не така образовани, но смирени и сърдечни, а други — учени, но горди и студени.

Архиепископ Серафим представляваше едно рядко и щастливо съчетание на ученост и смирение, на простота и дълбоки богословски познания. Негова отличителна черта беше простото му и сърдечно, любвеобилно отношение към всички хора. У него нямаше никаква поза или показност, защото той беше молитвеник. А може ли човек, който винаги духом стои в молитва пред Божия престол, да бъде тщеславен и горд?

Архиепископ Серафим беше награден с едно от най-високите научни отличия. Заради неговите богословски трудове му бе присъдена титлата магистър на богословието. Тази научна степен не се дава лесно. За да я заслужиш, трябва да си показал големи научни познания. Нашият покоен Владика притежаваше такива познания — той беше прекрасен догматист, извънредно много начетен в светоотеческата литература.

Такава начетеност формално могат да постигнат и други. И все пак, рядко някой можеше да се сравнява с нашия скъп Владика в областта на богословието. Особеното, онова, което го отличаваше от другите, беше неговото благодатно, вътрешно, сърдечно познаване на божествената истина, неговото духовно ведение. А до такова ведение той бе достигнал по пътя на личната святост. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога — четем в светото Евангелие (Мат. 5:8).

Архиепископ Серафим ни остави следната мъдра мисъл: «Православното богословие е правопропорционално на целомъдрието.» Това означава: за да опознаеш православната истина, трябва да водиш целомъдрен, чист живот. Замърсена ли е душата ти от грехове, тя не ще бъде в състояние чисто да отразява чистите и светли богооткровени истини. Защото ересите се раждат в нечисти души и най-вече — в души, преизпълнени с гордост, водеща към духовна прелест (т. е. прелъстеност от дявола).

Архиепископ Серафим, този смирен и дълбоко нравствен архиерей, чувствуваше за свое призвание да държи високо знамето на православната истина в нашия блуден и всееретически ХХ-ти век. Той безкомпромисно въставаше срещу всяка погрешна или еретическа мисъл, промъкнала се дори в трудове, претендиращи да бъдат православни. Той не се спираше пред това, да изобличава и най-авторитетни според човешката преценка богослови, между които и архиереи от най-висок ранг, щом се касаеше за защита на спасителната божествена истина. Без да проявява лична неприязън към съгрешаващите против Православието, той никога не жертвуваше истината заради някаква криворазбрана любов, помнейки думите на св. ап. Павел: Ако бях още угаждал на човеци, не щях да бъда Христов раб (Гал. 1:10).

Архиепископ Серафим особено въставаше срещу модернизма в богословието, т. е. срещу новаторствата, пораждащи ереси и отклоняващи православните християни от спасението им. Той дълбоко тачеше древната светоотеческа мъдрост и изповядваше божествената истина като нещо вечно, абсолютно и съвършено, неподлежащо на развитие. Развитие може и трябва да има, но не в самата истина, а в несъвършения човек, стремящ се да достигне познаването на божествената истина. Смисълът на богословската наука е не в откриването на нови истини, а в систематизирането на откритите ни от Бога истини и в усвояването им от нас. Ето как говори по този въпрос самият владика Серафим:

«Не бива да мислим, че догматиката прилича на всяка друга наука. В другите науки може да се откриват нови истини, а в догматиката това не може да става. Тук всички истини са ни вече открити от нашия Спасител — Бога: Казах ви всичко, що съм чул от Отца Си (срв. Иоан. 15:15) — говори Господ на учениците Си.

Трябва да отбележим, че Господ е казал тези думи на учениците Си преди те да получат благодатта, т.е. когато още не напълно са разбирали учението на Христа. Затова на Тайната вечеря Спасителят им е казал: Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина... Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил (Иоан. 16:12-13; 14:26). И тъй, когато върху апостолите е слязла благодатта на Светия Дух, тогава именно всички открити им от Христа истини са станали за тях ясни и разбираеми. Благодатта на Светия Дух ги е обогатила с божествено ведение в такава пълнота, че св. ап. Павел от лицето на всички други апостоли е могъл да каже: Тая благодат Бог изобилно ни дарува във всяка премъдрост и разум (Еф.1:8). Защото кой е познал ума Господен, та да го обясни? А ние имаме ум Христов (1 Кор. 2:16).

По такъв начин Господ е открил на апостолите всички истини, на които е трябвало да бъдат научени те, а чрез тях и всички ние. А благодатта на Светия Дух само е възпроизвела тези истини в тяхната памет абсолютно правилно и им е изяснила цялото Божествено Откровение, донесено от Богочовека тук, на земята, като е въвела техния разум в самите глъбини на Божествения ум Христов. Ето защо дори за апостолите не може да се каже, че те са въвеждали нови догматически учения в сравнение с Христовото учение, което писмено са ни предали.

Водени от същия този Свети Дух, и светите отци на Църквата са насочвали цялото свое богословие не към това, да откриват на някакви нови догматически истини, но — за да съхранят неповредени от еретическите изопачения истините на нашата православна вяра, които са приели от апостолите — те са се стремели да ги систематизират за успешна борба с ересите, да ги облекат в общодостъпна, разбираема форма, та да могат вярващите не само разумно да изповядват своята вяра, но да бъдат готови да дадат отговор на всеки, който поиска от тях сметка за нашето упование (1 Петр. 3:15).

Затова да се говори за откриване на нови догматически истини, още повече от обикновени хора, е неуместно. Повече от онова, което се намира в Евангелието, не може да бъде открито. Всички наши догматически учения водят началото си от него...

И тъй, ако следваме горепосоченото направление на светоотеческото богословие, с това ние ще изпълняваме задачата си на богослови. Ако пък не следваме това светоотеческо направление в своите богословски мнения, тогава те ще бъдат не догматически, а само наши собствени мнения, които, както често се е случвало, могат да послужат за основа на пагубни ереси...

Затова в областта на догматическото мислене ние трябва да имаме предел, граница, за да не би тъй наричаната «свободна богословска мисъл», толкова превъзнасяна днес от модернизма, да ни отведе в еретическите дебри, сред които за нас се открива само пътят към вечните адски мъки.» [1]

В края на XIX и началото на XX в. руската богословска мисъл бе наводнена от много нови, модернистични идеи, разпространявани в угода на съвременния човек. Те предизвикваха у архиепископ Серафим силна и основателна тревога, защото свидетелствуваха за едно бурно нахлуващо в православните богословски среди гибелно отстъпление от истината, на което сме вече свидетели и което е най-сигурният белег за приближаването на измамното царство на антихриста (срв. 2 Сол. 2:3).

Ние, скромните ученици на архиепископ Серафим, се учехме от него да различаваме истината от лукаво подменящата я лъжа, опитваща се да я измести. Нашият наставник в православната вяра ни показа чрез проповедите си и чрез научните си богословски трудове истинското светоотеческо учение по редица основни въпроси на вярата. Такива са:

1. Догматът за Света Троица, изопачаван от парижкия руски богослов протойерей Сергий Булгаков чрез учението му за «София», като някакво въображаемо женствено начало в Божествената Троица;

2. Догматът за изкуплението, изкривяван от митрополит Антоний (Храповицки) чрез неправилния му възглед, че нашето изкупление е било извършено не толкова на Голгота, колкото в Гетсимания.

3. Догматът за спасението, неправилно изясняван от архимандрит Сергий (Страгородски — впоследствие митрополит и Всеруски патриарх), който преувеличава етическата страна на нашето спасение за сметка на правовата.

4. Догматът за Царството Божие (т. е. за Божията благодат), изясняван от известния модернист проф. протойерей Светлов в съвременно-хуманистичен, а не в благодатен светоотечески дух.

По случай 100-годишнината от рождението на нашия незабравим духовен отец и ръководител, ние бихме желали да разкрием по-пълно неговия образ на защитник на светата православна вяра, безкомпромисен изобличител на съвременните ереси и проповедник на спасителните богооткровени истини, толкова занемарявани в наше време. Всички тези отличителни черти на архиепископ Серафим се открояват ясно в неговите творения, разглеждащи учението за благодатта като спасителна Божия сила — учение, винаги проповядвано от светата Православна Църква като особено необходимо за нашето спасение.

Темата за благодатта владика Серафим разглежда в редица свои проповеди, а в прекрасния си сборник от догматико-полемически изследвания, озаглавен «Изопачаване на православната истина в руската богословска мисъл» [2], той подробно, в няколко глави под общ надслов «Богооткровеното и светоотеческо учение за Царството Божие», разкрива положителното православно учение по този въпрос в противовес на неправилното становище на протойерей Светлов.

Ще спрем вниманието си най-напред върху проповедите на архиепископ Серафим.

В своето учение за благодатта той тръгва от факта, че с грехопадението си човекът е изгубил този дивен Божий дар — благодатта, а заедно с него и райското блаженство. Оттогава грехът, проклятието и смъртта стават участ на хората. Впоследствие голяма част от човечеството изпада в езичество и идолопоклонство. Само у ветхозаветния богоизбран народ се запазва истинската вяра в Бога. На този народ Бог изпраща пророци и праведни мъже, които да го учат на истинското богопочитание. Въпреки това, до идването на Господ Иисус Христос на земята всички човеци — не само езичниците, но и юдеите, след смъртта си са отивали в ада [3], защото всички са ставали жертва на греха, проклятието и смъртта. От гибелните последици на грехопадението ни избавя нашият Изкупител Иисус Христос.

Това догматическо учение на Църквата, проповядвано от апостолите и горещо защитавано от светите отци, поддържа и архиепископ Серафим. Според неговите думи «ние трябва да възприемаме православното църковно учение и изобщо догматическото знание не само с ума си, но и с цялото си сърце, за да бъде това знание за нас твърдо убеждение, непоколебимо и спасително. А такова ще бъде то за нас, ако ние подчиним своя ум на Христовия ум, на ума на апостолите и на светите отци и не се смущаваме от неправилните човешки богословски умувания, които отдавна са се стремили и сега се стремят да разклатят една или друга истина на нашата Православна вяра» [4].

Пример на такова богословско умуване, разклащащо църковното и светоотеческо учение, е мнението на някои съвременни богослови, според които уж нямало нужда Христос да ни избавя чрез Своята смърт от проклятието, защото заради грехопадението под Божие проклятие попаднали не хората, а вместо тях — земята.

«За да изясним колко несъстоятелно е това богословско мнение — казва владика Серафим, — ние ще се обърнем пак към свидетелството на Божественото Писание и на светоотеческото учение. Въз основа на тези благодатни източници на нашето вероучение, ние трябва преди всичко да кажем, че на онова място от Свещеното Писание, където се разказва за проклеването на земята (Бит. 3:17), съвсем не се говори, че заради падението на човека вместо него е била прокълната земята. Ако вследствие на грехопадението е била прокълната земята — едно в нищо непровинено Божие творение, само заради връзката ù с живеещия на нея човек, то как може, от гледна точка на Божественото правосъдие, да се допусне, че самият човек, който е съгрешил и е виновникът за това проклятие, е могъл да остане вън от него? За това, че и човекът е попаднал под Божието проклятие, свидетелствуват неговото изгонване от рая, лишаването му от райската благодат, целият му следващ живот, изпълнен с тежки трудове и скърби и най-сетне, неговото тление и смърт.

Впрочем, в Свещеното Писание ние намираме пряко свидетелство, от което се вижда, че със Своята кръстна смърт Христос ни е изкупил от проклятието, под което са се намирали всички хора от момента на грехопадението на нашите прародители. В своето Послание до галатяните св. ап. Павел пише: Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва (Гал. 3:13). За това свидетелствува и учението на светите отци, изразено в частност в богослужебните песнопения на нашата Църква. Например във възкресната хвалитна стихира на 4-ти глас срещаме такива думи: «Христе, с Твоя кръст Ти си ни освободил от древното проклятие.» А в тропара на великия празник Рождество на Пресвета Богородица чуваме следните слова [към Божията Майка]: «... от Тебе възсия Слънцето на правдата, Христос, нашият Бог и като унищожи проклятието, даде благословение...»

Очевидно е, че това погрешно богословско мнение относно догмата за изкуплението почива върху едно неправилно разбиране за проклятието, (което не е някакво злостно, отмъстително чувство, каквото у Бога изобщо не може да има — в ск. м.), но отлъчване на човека от общението с Бога, заедно с всички произтичащи от това гибелни за човека последствия, както в тукашния временен живот, така и в бъдещия, задгробния.» [5]

Но нека се върнем пак към темата за благодатта. Без благодат няма спасение [6], проповядва архиепископ Серафим. Без нея никой не може да води спасителен, свят живот. При това, както казва той в своите проповеди, «според учението на преп. Йоан Касиан трябва да различаваме два вида благодат: благодатта на външния Божий промисъл, чрез която Господ действува в целия свят било непосредствено, било посредством ангелите, хората и дори чрез видимата природа; и благодатта като вътрешна Божествена сила... Тя е действувала в живота на първите хора в рая и е била извор на тяхното истинно богопознание, святост и блаженство. След грехопадението на нашите прародители тя ги е напуснала, тъй че било необходимо нашият Спасител да се въплъти, да пострада, да умре и да възкръсне, за да бъде тази благодат отново дарувана на човеците. Тази именно Божия милост се е изляла върху нас, когато, според обещанието на Христа, Светият Дух в Своята многообразна благодат е слязъл над апостолите като истина (1 Иоан. 5:6; Иоан. 15:26; 16:13), като сила (Деян. 1:8) и като утешение (Иоан. 14:16, 26; 15:26; 16:7), т. е. като божествена радост. От този момент вярващите са започнали да получават благодатта на Светия Дух в Църквата, чрез нейните тайнства Кръщение и Миропомазване, за възраждане на нашия ум, воля и сърце.

Като възраждаща божествена сила благодатта е започнала да царува вътре в нашето същество, в самото сърце на човека. До появяването на тази благодат, както учи великият между светите отци блажени Диадох, в сърцето на човека е царувал грехът, а благодатта е действувала отвън. А след явяването на благодатта грехът действува върху човека отвън, а благодатта — в сърцето му. Впрочем, в това се състои разликата между Стария и Новия Завет.

Разбира се, продължава архиепископ Серафим, ние никога не можем да определим що е Божията благодат по същество. Св. Макарий Велики учи, че както Бог е непостижим в Своята същност, така е непознаваема в своята същност и благодатта на Светия Дух, защото тя е неотделима от Бога Негова божествена сила. Ето защо Сам Господ, проповядвайки учението за благодатта като действие на Светия Дух, е използувал притчи. По думите на св. Симеон Нови Богослов, Господ е имал предвид нея, когато е казал: Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал! (Лука 12:49) Тази благодат на Светия Дух е имал Той предвид и когато в последния велик ден на празника е възгласил: Който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба... ще потекат реки от жива вода. Това Той каза, отбелязва евангелистът, за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него (Иоан. 7:37-39).

Ние обаче можем да опознаваме благодатта на Светия Дух опитно, духовно, когато изпитваме в сърцето си нейните спасителни действия, като възприемаме от нея истинно познание за Бога и за света и чувствуваме в себе си нейната сила за борба с греха и нейната неизказана радост. Едва тогава ние ще узнаем що е благодатта на Светия Дух, когато тя започне да царува над всички наши страсти и ние започнем да я усещаме като царство Божие, като правда, мир и радост в Светаго Духа (Рим. 14:17).

Такова именно опитно познание за благодатта са ни оставили в своите творения светите отци на Църквата: преп. Антоний Велики, преп. Макарий Велики, блажени Диадох, преп. Симеон Нови Богослов и великият богослов на Руската Църква еп. Теофан Затворник. Те са чувствували в себе си благодатта на Светия Дух като дар на божествено знание и премъдрост, и то в такава степен, че са можели и другите да озаряват със светлината на божествената истина. Те са усещали в себе си благодатта като божествена сила, защото чрез нея са извършвали дивни чудеса, чрез нея са предричали бъдещето. Те са преживявали тази благодат като вътрешна неизчерпаема божествена радост, която са изпитвали непрестанно и с която са утешавали скръбните сърца на вярващите.

Оттук става ясно какво велико благо е за нас благодатта на Светия Дух. За това, че тя е най-драгоценното наше съкровище, свидетелствува учението на Христа, на апостолите и светите отци. Според учението на Христа, благодатта на Светия Дух е такова най-велико за нас благо, че изпращането ù на хората е било целта на Неговите кръстни страдания и смърт. Това ясно се вижда от прощалната беседа на Спасителя с учениците Му (Иоан 16:7). Така гледали на благодатта и светите апостоли. Тяхното учение за спасението ни чрез благодатта, получена от нас заради кръстната смърт на Христа, заема централно място в благовестието им. За това особено ярко свидетелствуват посланията на св. ап. Павел. Не могли да гледат другояче на Божията благодат и светите отци на Църквата. Така св. Симеон Нови Богослов казва: «Тъкмо това е било целта и завършекът на цялото Христово домостроителство, щото вярващите да приемат в своите души Светия Дух...; и този Свети Дух да бъде като душа на нашата душа... та чрез Неговото действие ние да се претопяваме (т. е. да се очистваме като злато в горнило — в ск. м.), да се пресъздаваме, да се обновяваме и освещаваме в ума, в съвестта и във всичките си чувства.” А великият угодник на Руската Православна Църква св. Серафим Саровски е учел, че придобиването на благодатта на Светия Дух (т. е. нейното разкриване в нас) е целта на целия наш християнски живот [...]

Затова, продължава архиепископ Серафим, ние трябва да се радваме и да благодарим на Бога, че сме чеда на Православната Христова Църква, чрез която Господ ни дарува тази велика благодат, несравнима с никакви съкровища на света.» [7]

Но у мнозина от нас, православните християни, благодатта остава неразкрита поради нашето зло прoизволение [8]. Макар да я получаваме в светите Тайнства, тя тлее в нас като искра под пепелта на всевъзможните ни страсти. Защо това е така? Ето как архиепископ Серафим отговаря на този въпрос: «Защото в нас няма решимост да я възгряваме чрез неотклонно изпълняване на Божиите заповеди. Щом в нас няма такава решимост, благодатта на Светия Дух не може да ни научи на истините на вярата и на християнския живот, дори ако ние ден и нощ четем св. Евангелие... Такова непосредствено занимание с истините на Божественото Откровение, при отсъствие на сърдечна чистота, води до всевъзможни заблуди, ереси и секти. Защото, докато царуват в сърцето ни грехът и страстите, словото Божие за нас ще бъде подобно на ослепителната светлина на слънцето, към което не можем направо да гледаме, защото има опасност да повредим зрението си.

Какво тогава трябва да правим, за да бъдем научени на всичко спасително от благодатта на Светия Дух? Ние, грешните и немощни люде, можем да се учим и да се просвещаваме от светлината на възраждащата кръщенска благодат, като следваме благодатното учение на светите отци на Църквата. Със своя свят живот те са разкрили в себе си кръщенската благодат в цялата ù пълнота. Тя е станала за тях извор на истинско богопознание, което те са ни предали в творенията си... Само чрез благодатното богопознание, разкрито ни от светите отци, ние можем спасително да се просвещаваме с Божественото Откровение и правилно да възприемаме неговото учение с ума и сърцето си. Благодатта на Светия Дух е действувала в светите отци така, както и в апостолите. Тя им е разкрила в цялата дълбочина Божественото Откровение на Стария и Новия Завет и им е изяснила за вечни времена всички истини, необходими за нашето спасение, както в догматическата, така и в нравствената област.» [9]

Като казва това, архиепископ Серафим ни учи да обичаме светите отци като наши най-скъпи наставници в делото на спасението, да четем и изучаваме техните творения, които ни показват как трябва да живеем наистина по християнски. «Като имаме такова отношение към светите отци на Църквата, ние ще придобием най-драгоценната добродетел — смирението, защото онзи, който се обръща към авторитета на светите отци, отхвърля по този начин собственото си горделиво и самолюбиво мъдруване. И само заради едното смирение, дори ако нямаме никакви други подвизи, Господ не ще ни лиши от благодатта на Светия Дух, съгласно Своите думи: Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (1 Петр. 5:5). Тогава, заради нашето смирение, дадената ни в светото Кръщение благодат ще действува и ще се преумножава в нас, като ни просвещава и учи на истинната вяра и истинския християнски живот.» [10]

Под истинна вяра архиепископ Серафим разбира правилната в догматическо отношение вяра, каквато е само православната, а под истински християнски живот — евангелската богоугодна нравственост, основана на Православната вяра.

Разглеждайки благодатта в догматически смисъл, архиепископ Серафим сочи, че тя е извор на богопознание. Такъв извор на богопознание тя е била и за самите апостоли. При все че Сам Господ Иисус Христос ги е просвещавал в истините на вярата, те твърде дълго време не са могли да ги постигнат в съвършенство. «От Евангелието се вижда, че Христовите ученици не са можели да усвоят например учението за тайнството св. Евхаристия. До последните дни от земния живот на Иисус Христос те са били склонни да гледат на Него като на Месия (Помазаник), в смисъл на земен цар. За това свидетелствува и молбата на апостолите Яков и Йоан да им бъде позволено да седнат, единият от дясната, а другият от лявата страна на Христа в Неговото земно (според тяхното разбиране — в ск. м.) царство (срв. Мат. 20:20-22). Дори на Тайната вечеря учениците са спорели помежду си кой от тях да се смята за по-голям (Лука 22:24). А когато Господ започнал да им говори за приближаването на Своята кръстна смърт и споменал, че Сам ще им се яви след възкресението Си, те казали: Не знаем какво говори (Иоан. 16:18)…

Но щом на петдесетия ден след Христовото Възкресение над апостолите е слязла благодатта на Светия Дух, тя мигновено ги е преродила, просветила и им открила всички тайни на божественото домостроителство... Тя не е оставила в тях нито сянка от предишното неразбиране на Христовото учение, защото чрез действието на тази благодат техният ум в цялата пълнота и правилност е възприел всички истини, преподавани им от Христа. Затова св. ап. Павел от името на всички апостоли казва: Проповядваме Божията премъдрост, тайна, съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава, която никой от властниците на тоя век не е познал... А нам Бог откри това чрез Своя Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии (1 Кор. 2:7-8, 10)» [11].

Така благодатта се е превърнала в извор на богопознание, по-точно на православно, истинно познаване догматите на вярата.

В нравствен смисъл архиепископ Серафим посочва, че благодатта е средството за духовно обновяване на вярващите. В една своя проповед на Благовещение (1932 г.) той изтъква важната мисъл, че нашето спасение «се състои в достигане на първоначалната райска чистота и невинност и в нашето обожение [12]»[13]. Това сепостига с помощта на благодатта, която владика Серафим нарича «вътрешна възраждаща сила, дадена ни за нашето съединяване с Бога, т. е. за спасението ни... Ние трябва, казва архиепископ Серафим, от все сърце да се стремим към своето спасение, към своето нравствено обновяване и към обожението на нашето тяло и дух. И тъй като благодатта на Светия Дух, получавана в Тайнствата на Църквата, е най-главното средство за нашето спасение, то повече от всичко друго трябва да се грижим да не отпаднем от тази благодат, помнейки увещанието на св. ап. Павел в Посланието му до евреите: Гледайте да не би някой да се лиши от Божията благодат... Нека пазим благодатта (Евр. 12:15, 28). Оттук е ясно, тълкува горната мисъл архиепископ Серафим, че всички наши грижи трябва да са насочени към съхраняването на благодатта, защото в тази благодат е цялото наше щастие и спасение. Без нея душата е мъртва, защото «чрез Светия Дух всяка душа се оживотворява» [14]. Загубването на тази благодат представлява за нас най-голямото нещастие.

Ето защо ние трябва да знаем заради какви грехове най-вече можем да отпаднем от благодатта на Светия Дух и да загинем. От Свещеното Писание научаваме, че такива грехове са гордостта (срв. 1 Петр. 5:5),... плътският разврат (Бит. 6:3) и... немилосърдието (Лука 12:45-46)» [15].

В друга своя проповед, посветена на празника Света Троица, владика Серафим се спира на благодатта като средство за дивна промяна на нашата душа. Такава промяна се е извършила най-напред в душите на св. апостоли на празника Петдесетница при слизането на Светия Дух. «С Неговата благодат те са станали от грешни святи; от изпълнени със страх пред юдеите са се превърнали в техни мъжествени всенародни изобличители; от непознаващи Писанието — в безподобни богослови, обогатени с цялата висота и дълбочина на божественото познание и премъдрост; от печални са станали радостни, приемайки в сърцата си вечното блаженство на небесното Христово Царство. Най-сетне, чрез тази благодат на Светия Дух те са получили такава вяра, която със своите велики чудеса и знамения е победила и езическия, и юдейския свят и е станала основа за новия християнски живот на земята.

Това дивно изменение на ветхия човек в нов, това велико чудо на възкресението на нашата душа е продължило да се проявява и след апостолите по същия поразителен начин в живота на всички истински последователи на Христа. Свидетелство за това са житията на светите Божии угодници и многообразните дарования на Светия Дух, които те са получавали и с които са се уподобявали на апостолите.

Дивната промяна, извършвана от благодатта, е била особено поразителна в живота на онези от светите хора, които са се обръщали към Бога след големи и тежки пороци, а подир покаянието си са се удостоявали с най-висши благодатни дарования. Ярки примери за това са св. Мария Египетска, св. Мойсей Мурин, св. Варвар разбойник.» [16]

Такава благодатна промяна може да стане и с нас. «Тази промяна на нашата душа, като действие и проява на Светия Дух, е всъщност Царството Божие, за което Господ е казал: Царството Божие вътре във вас е (Лука 17:21)...

Обаче и дяволът много добре знае колко е ценно това изменение на човешката душа под въздействието на благодатта на Светия Дух. Знае също така, че то се извършва чрез Църквата. Затова вече две хиляди години той неистово се стреми да унищожи на земята Православната Църква. Това той се старае да постигне, като надига срещу нея всевъзможни бури на неверие от страна на безбожници и еретици. Повече от всякога, такова неверие заплашва кораба на Църквата днес. Сегашното положение на Православната Църква може да се уподоби на онова състояние, което някога са преживели апостолите по време на страшна буря в морето. Господ, уморен спял при корабното кормило. Когато вълните започнали да заливат кораба и всяка надежда за спасение изчезнала, учениците събудили Иисуса Христа и Му казали: Господи, спаси ни; загиваме! (Мат. 8:25). В един миг Господ укротил бурята и първоначалната Христова Църква, в лицето на Спасителя и апостолите, била спасена от гибел. Нека вярваме — продължава архиепископ Серафим, — че и в преживяното сега от Църквата страшно за нея време, когато изглежда, че тя съвсем погива от вражеските сили, Господ ще ù дарува Своята помощ и ще я спаси от гибел. [17]

В друга своя проповед владика Серафим говори за благодатта като за наше истинско блаженство. Ето неговите думи: «Благодатта на Светия Дух в нейните различни и дивни прояви ражда в нас блаженството на Царството Божие. Затова тя е нашето истинско християнско щастие. Не случайно нашият Господ и Спасител е нарекъл Светия Дух Утешител (Иоан. 14:16, 26; 15:26; 16:7). Това наименование ни говори, че само от Светия Дух ние можем да получим истинска утеха във всички наши скърби и чрез Неговата благодат можем да получим още тук (на земята — ск.м.) достъп до всички радости на божественото Царство.» [18]

Във всички свои проповеди на тази тема архиепископ Серафим подчертава, че «ние трябва да се стремим към благодатта на Светия Дух, като към най-драгоценно за нас съкровище и крайна цел на целия наш живот. Ако тази цел у нас липсва, то каквито и добри дела да извършваме, няма да се спасим. И може ли да бъде иначе? Та нали заради даруването на благодатта на Светия Дух Господ е пострадал и умрял на кръста: За вас е по-добре Аз да си замина — казва Той (в прощалната си беседа с апостолите — в ск. м.), — защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя (Иоан. 16:7). Та нали тази благодат на Светия Дух, според учението на преп. Антоний Велики, е онзи бисер, за който говори Господ, или онова съкровище, за придобиването на което ние трябва да пожертвуваме всичко останало. Тази благодат на Светия Дух, съгласно учението на св. Макарий Велики, е Царството Божие, което се разкрива в душата на християнина чрез дивните си прояви: правда, мир и радост (Рим. 14:17). Към тази благодат, като към Царство Божие, Господ ни повелява да се стремим преди всичко друго, когато говори: Първом търсете Царството на Бога и Неговата правда и всичко това ще ви се придаде (Мат. 6:33; срв. Лука 12:31)» [19]

Но що означава да приемем в себе си благодатта на Светия Дух? Това не означава само да се кръстим. Съвсем не! По думите на св. Симеон Нови Богослов «приемането на Светия Дух означава възгряването, или разкриването в нас, посредством изпълняване на Божиите заповеди, на благодатта, която ние получаваме в светите Тайнства... Говорейки, че целта на нашия живот се състои в благоугаждането на Христа Бога чрез приемане на Светия Дух, св. Симеон Нови Богослов ни призовава към голям подвиг, към тежък, трънлив и скръбен път, който води до разкриване в нас на благодатта на Светия Дух. А за същността на този път преп. Антоний Велики ни поучава така чрез словата си към своите ученици: «Аз се молих за вас, да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите така, че Той да пребъдва във вас, принесете най-напред телесни трудове и смирение на сърцето, и като издигате своите мисли към небето, денем и нощем търсете с правота на сърцето този огнен Дух, и Той ще ви бъде даден завинаги и навеки… И когато Го приемете в себе си, Той ще ви открие възвишени тайни, ще прогони от вас страха от хора и зверове; и вие ще имате непрестанна небесна радост ден и нощ и ще бъдете в това (тленно — в ск. м.) тяло, като онези, които вече се намират в царствот о Небесно».

Както се вижда от учението на този велик свети отец — пояснява владика Серафим, — не е лесно да бъде придобита благодатта на Светия Дух. От нас се иска голям подвиг за придобиване на непрестанна молитва и смирение. А знаем от собствен опит колко е трудно да се постигне неразсеяна и непрестанна молитва. Знаем също колко е трудно да се смиряваме и да не се тщеславим, когато ни хвалят; колко е трудно да не се огорчаваме и да мълчим, когато ни оскърбяват; колко е трудно да обичаме ония, които ни ненавиждат; колко е трудно да благославяме ония, които ни проклинат. Наистина, тук се иска да умрем за всички страсти и за целия свят, лежащ в зло. Ето защо блажени Диадох казва: «Ако някой успее още в този живот да умре посредством подвижнически трудове, то накрая той целият ще стане дом на Светия Дух, защото такъв още преди смъртта си е вече възкръснал.»

Този е пътят, който ни води към благодатта на Светия Дух. Сочейки ни го, светите отци не искат да ни смутят с тежестта му и да ни отблъснат от него. Напротив, те ни призовават да го следваме, защото друг път за придобиване на благодатта, за достигане на Царството Божие, не съществува. Не случайно Господ е казал: Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират (Мат. 7:14).

Светите отци ни призовават да вървим по този път за придобиване на благодатта и поради това, че ако ние сами доброволно не се обречем на страдания заради светия живот, то Господ тежко ще ни наказва с нещастия, за да ни вразуми и за да ни постави на спасителния път. А ако ние не се вразумим от наказанията и отхвърлим посочения път за придобиване на благодатта, то тогава ще се провиним срещу Христовата кръв, която е била пролята на кръста само за това — да ни бъде дарувана Божията благодат. Ако сторим този голям грях, Господ ще ни отхвърли на Своя Страшен съд и ние не ще влезем за вечно блаженство в брачния Христов чертог. Та и как ще можем да влезем в него, когато ще се окажем лишени от брачна одежда, която, според учението на св. Симеон Нови Богослов, не е нищо друго, освен благодатта на Светия Дух...

Нека се стремим към придобиване на Божията благодат като към цел на нашия живот чрез кръстния път на самоумъртвяване на своите страсти и чрез изпълняване на Божиите заповеди. Тогава наш жребий ще бъдат не само скърбите, но и великите радости, подобни на онези, които са преживявали св. апостоли и всички Божии угодници. Много скърби са претърпели св. апостоли, но ето какво ни говорят те чрез думите на св. ап. Павел: Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса... Защото ние, живите, непрестанно се предаваме на смърт заради Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът... Затова ние не падаме духом; макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява (2 Кор. 4:10, 11, 16). Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа (2 Кор. 1:5). Много са страдали св. Андрей юродив заради Христа и св. Серафим Саровски, но и единият, и другият са били утешавани от Бога чрез много видения и откровения и накрая Господ ги удостоил с такова неизказано блаженство, че те още през земния си живот били възнесени до третото небе. Тежко е страдал през живота си и праведният Прокопий Устюжки, също юродив заради Христа, но и той получил големи утехи от Бога, поради което обичал да казва: «Люта е зимата, но сладък е раят!»

Ако ние се стремим към придобиване на благодатта на Светия Дух като към цел на нашия живот, Господ няма да ни лиши и от земно благополучие и щастие. Той Сам ще изпълни над нас Своите божествени слова: Първом търсете Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде (Мат. 6:33)» [20].

Много важна страна в делото на нашето спасение е сътрудничеството между благодатта на Светия Дух и нашата лична свободна воля (т. е. тяхното неотделимо съвместно действие) за достигане на Царството Божие. Архиепископ Серафим разработва този въпрос в своето съчинение «По повод книгата на проф. прот. П. Я. Светлов «Идеята за Царството Божие», насочено срещу неправилните възгледи относно Царството Божие, което споменатият професор тълкува в земно-социален смисъл, като някакъв «земен рай» [21]. Този ценен труд на архиепископ Серафим се намира в споменатия вече сборник «Изопачаване на православната истина в руската богословска мисъл». Ето какво четем там: «Възниква въпросът: какво е участието на нашата свободна воля в достигането на Царството Божие от нас? В отговор на това ще посочим следните думи на Господа: Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят (Мат. 11:12) Следователно, според учението на Спасителя, ние трябва да проявим големи усилия на нашата свободна воля, големи трудове и подвизи, за да грабнем Царството Божие, т. е. да станем негови притежатели. Царството Божие, това е Божествената благодат, или Божественото семе. Но за да отгледаме това семе в себе си, за да разгорим, разкрием тази благодат до нейните дивни прояви, от нас се изисква решително и неотклонно изпълняване на Божествените заповеди, за което ние трябва да встъпим в тежка борба със страстите си и да вървим по тесния и трънлив път...

Така са гледали на това и св. апостоли[...] Така са учели и св. отци на Църквата. По думите на монасите Калист и Игнатий: «в Божествената утроба, т.е. в свещения купел на кръщението, ние приемаме даром съвършената Божествена благодат. Ако пък след това по някакъв начин, било поради злоупотреба с временните неща, било поради увличане в суетата на житейските дела, ние закрием тази благодат с мъглата на страстите, то можем и след това чрез покаяние и изпълнение на богодействените заповеди пак да приемем и отново да придобием нейната свръхестествена светлост и с най-пълна яснота да видим нейното проявяване. А тя се открива у всекиго според мярката на неговата ревност да бъде верен на вярата»...

В своето слово за търпението и разсъдителността преп. Макарий Велики казва: «Много вяра, много търпение, бдителност и подвизи са ни необходими; освен това трябва да гладуваме и жадуваме за доброто (т. е. да се стремим към него — в ск. м.) с голямо благоразумие и голяма разсъдителност... Защото мнозина... искат да получат Царството без трудове и без пот. Те облажават светите мъже, желаят да имат тяхната слава и дарования, но не искат да споделят техните скърби, трудове и страдания»» [22].

Привеждайки в този дух и други светоотечески мисли, архиепископ Серафим прави следното важно напомняне: «Като употребяваме големи усилия на волята си за придобиване на Царството Божие, ние обаче не бива да се осланяме на своите трудове. Не бива да забравяме нито за миг, че процесът на разкриването в нас на Царството Божие, или кръщенската благодат, е невъзможен и немислим без Божията помощ, т. е. без същата тази благодат на Светия Дух. Ние трябва винаги да помним думите на Господа: Без Мене не можете да вършите нищо (Иоан. 15:5). Тази Божествена мисъл е изразена и в думите на св. ап. Павел: По благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас — Божий дар е (Еф. 2:8).

По думите на св. Симеон Нови Богослов, «както е невъзможно един дом да стои здраво на земята без основи, така е невъзможно и душата, вярваща в Христа, да живее богоугоден живот, ако в нея не бъде заложена като основа благодатта на Светия Дух... Защото Светият Дух оживотворява душата, както душата оживотворява тялото.»

«Както тялото без душа е мъртво и не може да прави нищо — казва св. Макарий Велики, — така и без небесната душа, без Божия Дух, душата е мъртва за Царството и без Духа не може да върши нищо, което е Божие.»

Благодатта Божия, като божествена сила — продължава архиепископ Серафим, — ни е необходима не само за придобиване на Царството небесно чрез борба със страстите и изпълняване на Божиите заповеди. Тя ни е необходима и когато достигаме това Царство и изпитваме в себе си дивните, съвършени прояви на възраждащата благодат. Може дори да се каже, че тогава помощта на тази благодат ни е още по-нужна. Защото известно е, че крадците насочват усилията на своята престъпна воля най-вече там, където се намират най-скъпоценните съкровища. По същия начин и бесовете нападат най-вече онези, които притежават най-големите духовни съкровища — съвършените прояви на благодатта на Светия Дух, за даруването на която нашият Спасител проля на кръста Своята безценна кръв. В този случай нечистите духове се стараят да погубят благодатното съвършенство на праведниците, като им внушават тщеславни помисли. Така те са изкушавали преп. Антоний Велики, преп. Макарий Велики, св. Симеон Стълпник, св. Тихон Задонски и великия Божий угодник преп. Серафим Саровски.

Поради тези дяволски изкушения Божиите угодници са полагали особена грижа да придобият смирение. То е било тяхната най-отличителна черта. И колкото повече благодатни плодове е имало в живота им, с толкова по-голямо смирение са се украсявали те...

Това чувство на благоговение и страх — да не би да загубят полученото благодатно съвършенство, е било винаги присъщо на светите хора, защото те са знаели, че именно поради гордост денница (сатаната) се е лишил от благодатното си съвършенство и поради гордост са паднали първите хора. Ето защо преп. Макарий Египетски, като има предвид хората, достигнали благодатта в нейните съвършени прояви, казва: «И онези, които са вкусили Божията благодат и са станали вече причастници на Светия Дух, ако не бъдат бдителни, угасват и стават по-лоши, отколкото са били, когато са живеели в света.» [23]

В заключение ще приведем следните обобщаващи мисли на архиепископ Серафим: «Видяхме, че възраждащата кръщенска благодат в своите дивни прояви е присъща единствено на Православната Църква. Поради това тази благодат, или иначе казано, Царството Божие, е най-главният, съществен признак, по който се отличават православните християни...» [24]

«Трябва щателно да пазим своята православна вяра от смесването [25] ù с инославните изповедания, и в частност, с римокатоличеството и протестантството — пише другаде владика Серафим. — При такова смесване благодатта вече няма да бъде с нас, а без нея, както учат светите отци, ние никога не ще достигнем, истинска праведност, или християнски живот, и не ще влезем във вечния небесен чертог.» [26]

Но владика Серафим не спира мисълта си дотук. За да запазим в себе си благодатта на Светия Дух, праведният архиерей ни призовава към открита, изповедническа вяра. Той пише: «Това висше благо — благодатта на Светия Дух, като вътрешна възраждаща сила, може да пребивава само в Православната Църква. Затова ние трябва най-грижливо да пазим православната си вяра; да я направим, подобно на своите предци, основа на целия си живот; открито да я изповядваме, като всячески отхвърлим лъжливото и пагубно срамуване заради нея. Чрез такава изповедническа вяра Господ ще царува в сърцата ни със Своята благодат, с присъщите ù святост и блаженство...» [27]

Накрая архиепископ Серафим прави и едно важно разграничаване сред самите православни християни, които не бива да смятат, че външното изповядване на православната вяра, без живот според нейните изисквания, е достатъчно само по себе си, за да бъдат те спасени. Владика Серафим разсъждава по този въпрос така: «Благодатта на Светия Дух, или Царството Божие, е онзи най-главен, най-съществен признак, по който се отличават и тези православни християни, които я разкриват в себе си чрез изпълняване на спасителните Божии заповеди, от онези, които не я разкриват чрез живот, съобразен със заповедите. Затова първите, като притежаващи Царството Божие още през земния си живот, ще получат след смъртта си и след Страшния Христов съд спасение и ще влязат във вечното Царство на славата. Вторите пък, понеже не са разкрили в себе си кръщенската благодат чрез изпълняване на Божиите заповеди, чрез покаяние и смирение на сърцето, не ще влязат в Царството на славата и навеки ще погинат.» [28]

УЧЕНИЕТО ЗА БЛАГОДАТТА НА СВЕТИЯ ДУХ В ТВОРЕНИЯТА НА АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ

Юбилейно слово, произнесено от архим. Серафим (Алексиев), по случай 100-годишнината от рождението на архиепископ Серафим, 1981 г.

БЕЛЕЖКИ:

© Православно издателство „Св. апостол и евангелист Лука“, монастир „Покров на Пресвета Богородица“, Княжево – София. Всички права запазени