1/14 ноември 1920 г. От Севастополското пристанище бавно се отделя и се насочва в открито море комендантският параход «Херсонес» — последният, който отплува от града, преди в него да нахлуят болшевиките. С кораба завинаги напускат родината си повече от 600 юнкери, начело с ген. Илчанинов и ген. Стогов — коменданта на Севастопол. От пристанищния кей множество хора махали към отдалечаващия се кораб, сбогувайки се с близките си. Пътниците на палубата гледали с тъжен поглед бледнеещата ивица родна земя, с която чезнели човешките им надежди. Прикована мъченически на своята Голгота, Русия оставала все по-назад. На десния севастополски бряг, сред облаци прах, вече се виждала навлизащата в града червена конница.
Сред пътниците на палубата стоял млад, среден на ръст архиерей с измъчено, бледо лице.
— Владико, благословете Русия! — обърнал се към него някой измежду стоящите.
Скривайки вълнението си, владиката замислено вдигнал ръце и няколко минути бавно и тържествено благославял отдалечаващата се земя и хората, които продължавали да махат оттам.
Това бил 39-годишният епископ Серафим (Соболев), който само преди месец, на 1/14 октомври, в деня на Покрова на Божията Майка, бил хиротонисан за архиерей в катедралния храм на град Симферопол. Във влажния и мрачен есенен ден започвал неговият скръбен емигрантски живот.
Не метежът и убийствата, не гладът и епидемиите, които бушували в обхванатата от революционно безумие страна, го карали сега да поеме пътя на изгнаничеството. Той знаел добре, че Руската Църква преживява период на гонения, че мнозина епископи, свещеници и монаси гинат по затворите, че хиляди от тях вече срещат смъртта. Сам чул стоновете на заровените живи в земята монаси от Воронежкия Митрофанов монастир; известия за мъченически пострадали събратя пристигали отвсякъде. Неговото сърце било изпълнено с гореща любов към Христа и той бил готов да пострада за вярата. Но смиреният и кротък Божий избраник не дръзвал сам да поеме пътя на мъченичеството, защото във всичко търсел не своята, а Божията воля.
Още в началото на кървавия метеж в страната той отишъл при праведния и прозорлив старец йеромонах Аарон, който се подвизавал в Задонския монастир, близо до Воронеж, и го запитал дали да остане в Русия, където мъченическата смърт би била най-вероятната участ за него, или да замине, изпълнявайки евангелските слова: Когато ви гонят от един град, бягайте в друг (Мат. 10:23). Благодатният старец Аарон загадъчно му отговорил: «Дай Бог чтобы ты попал в хорошую сторонушку» («Дай Боже да попаднеш в хубава малка страна»). «Как да разбирам Вашите думи?» — запитал о. Серафим, тогава още архимандрит. «Самият живот ще ти покаже» — усмихнато отговорил старецът.
Когато на 29 октомври (ст. ст.) 1920 г. червената армия се оказала само на 30 километра от Симферопол, пред епископ Серафим отново изникнал неотложно въпросът за неговата бъдеща съдба. Той отишъл в Берновското подворие на Кримския мъжки монастир, където в момента се намирала Курско-Коренната чудотворна икона на Божията Майка. С пламенна молитва младият архиерей се обърнал към Царицата Небесна, изповядвайки готовността си да пострада за Христа, и просел от Нея да му посочи определения от Бога път. От храма на подворието той отишъл направо при местния архиепископ Димитрий Таврически и го помолил като епархийски архиерей и помазаник Божий да благослови неговото оставане в Русия.
— Не — отговорил владика Димитрий, — аз не мога да сторя това! Ако с Вас се случи нещо лошо, ще страдам, задето съм Ви дал своето благословение.
След кратък разговор решили да бъде хвърлен жребий. На едно листче написали: «да замине», а на друго: «да не замине». Побелелият архиепископ слязъл в малкия домашен параклис, който се намирал на долния етаж в архиерейския дом. След дълга молитва пред иконата на Божията Майка, той изтеглил едно от листчетата. На жребия, който младият духовник приел като от Божията ръка, пишело: «да замине».
Така била решена съдбата на бъдещия архиепископ Серафим. Волята Божия сочела, че изпълненият с благодатни дарования и духовна мъдрост млад архиерей трябва още да послужи на светата Църква, носейки кръста на епископското служение. А в тези години то, по думите на самия архиепископ Серафим, било равнозначно на безкръвно мъченичество. И той поел пътя, посочен му от Царицата Небесна.
Николай Борисович Соболев (светското име на архиепископ Серафим) е роден в Рязан на 1/14 декември 1881 г. Бил е 11-то дете в семейството. Още от ранните му години върху него лежал печатът на Божието избраничество. Тих, ласкав и отзивчив към околните, той бил необикновено сериозен за възрастта си. Учил се в Рязанската семинария, а сетне в Петербургската духовна академия, която завършил през 1908 г. В последната година на своето следване приел монашество с името Серафим, в чест на дълбоко почитания и неотдавна (в 1903 г.) прославен Саровски подвижник. Наскоро след това бил ръкоположен в дяконски и йерейски сан. След завършване на Академията младият йеромонах бил назначен за учител в пастирското училище в Житомир, а по-късно — за инспектор в Калужкото духовно училище. В 1912 г. станал инспектор на Костромската духовна семинария, а в 1913 г. — ректор на Воронежката духовна семинария. Навсякъде благодатната му личност оставяла светла следа на благотворно влияние.
За Русия тези години били тежки и съдбоносни. Семинаристите и студентите често ставали жертва на усилената революционна пропаганда и анархистичните брожения. Изригналият вулкан на революцията не бил случайно явление — вече цяло столетие тъмните сили на злото работели подмолно за разложението на руското общество, като повсеместно насаждали анархизъм, разюздано свободомислие, безбожие, кощунство, открито богоборчество и всякакъв род вредоносни учения. Адовите сили употребили цялата си вероломност и лукавство, за да унищожат православната империя, която преграждала пътя на скрито действуващата тайна на беззаконието. За съжаление руската интелигенция се оказала особено податлива на тези влияния. Пленена от свободомислие и сантиментално бълнуване, тя отстъпила от вярата на своите отци и сама допринесла за разорението на Светата Русь.
Духовно просветен и умъдрен, владика Серафим бил напълно чужд на тези нови веяния; ясно разбирал безумието на бушуващата революция и трагизма на събитията, които апокалиптично променяли хода на историята. Той бил откърмен с духовното мляко на православната святост, сред която растял, със светоотеческата премъдрост, с благоуханния опит на православната аскетика. От своята дълбоко вярваща майка страдалка той още в най-ранните си години възприел молитвения дух на Светата Рус. Поради тежкото заболяване на своя съпруг майка му сама се грижела за многобройната си челяд. Малкият Коля бил постоянен свидетел на горещите ù молитви пред светите икони от домашния молитвен кът, където тя със сълзи търсела помощ в ежедневните си скърби и неволи. Примери за благочестие боголюбивият юноша черпел богато и от житията на светиите, които многократно препрочитал с ненаситна любов и преклонение към подвига на Божиите угодници. В дореволюционна Русия имало и немалко живи образци за праведен, свят живот. Владика Серафим познавал мнозина от съвременните нему благодатни светилници. В студентските си години той се ползувал с любовта на знаменития Кронщадски чудотворец, протойерей Йоан Сергиев. При едно от своите посещения в Кронщад той получил от него многознаменателно благословение, което осезателно го изпълнило с благодатното озарение на Светия Дух. При това св. Йоан Крондщадски пророчески благословил бъдещия архиерей точно на горното място в олтара на Андреевския катедрален храм. По-късно, като инспектор в Калужкото духовно училище, намиращо се в близост до Оптинския монастир, младият йеромонах Серафим често посещавал богомъдрите оптински старци Йосиф (Литовкин), Варсануфий (Плиханков), Анатолий (Потапов), изповядвал се при тях и се обогатявал с духовния опит на това ярко огнище на светостта. Владика Серафим познавал и някои от известните тогава в Русия юродиви и по-късно ни разказваше интересни случаи за дивното им смирение, с което те неизменно прикривали своя безмерно тежък подвиг.
Скритият живот в Христа, който Божият избраник от най-млади години разгарял в христолюбивото си сърце, изпълвал душата му с пламъка на благодатта и нейните духовни дарования. И това не останало незабелязано за околните. Още в Духовната академия бъдещият първойерарх на Руската Задгранична Църква митрополит Антоний (Храповицки) следял духовното развитие на младия богослов, който с авторитета и решителността си на два пъти провалял размирни събрания на своите заразени от либерално-революционни настроения състуденти. През 1920 г. митрополит Антоний го възвел в епископски сан, а по-късно, през 1934 г. — в архиепископско достойнство. А директорът на пастирското училище в Житомир, архимандрит Гавриил (Воеводин), който по-късно станал мъченик, ласкаво наричал младия йеромонах «аввочка», съзирайки духовната му зрялост.
Вълната на емиграцията отвела епископ Серафим първо в Цариград, а после, само за няколко месеца, в Богословското училище на о-в Халки. През май 1921 г. той бил назначен от Задграничното църковно управление за настоятел на храма «Св. Николай Мирликийски чудотворец» при руското посолство в София и на руския монастир «Св. Александър Невски» в Ямбол, а три месеца по-късно ? за управляващ руските църковни общини в България.
На 6/19 май, в деня, когато се празнува паметта на св. Иов Многострадални, епископ Серафим пристигна в България. Тази «хорошая сторонушка», за която му бе предрекъл прозорливият старец Аарон, се оказа определен от Бога негов жребий, където той трябваше да понесе архипастирските си трудове и скърби. Дълбоко усвоената от него наука на науките — живот в благочестие и святост, тук даде своите богати плодове.
Владика Серафим беше по природа с мек и кротък характер. Отличаваше се с дълбоко смирение и искрена любов към ближните. От всичките му слова и действия лъхаше благодатна простота и мир Христов. Неговото чисто, достигнало безстрастие сърце беше чуждо на каквато и да е метежност — тази неизменна рожба на гордостта и себелюбието. Дори блед намек на осъждане и недоброжелателство никога не излизаше от облагодатените му уста. Молитвата му често биваше чудодейна, а словата му — прозорливи и проникновени. Любовта към враговете и пастирската му жертвеност — тези висши прояви на живеещия в Христа човек, бяха за него естествени като дихание.
Духовните наставления на владика Серафим бяха изпълнени със светоотеческа мъдрост — той сам бе преживял и усвоил аскетическия опит на православното подвижничество. Праведният архиерей отхвърляше болезнените прояви в духовния живот, замяната му с всякакъв род опасни за душата лъжедуховни изживявания и нездраво търсене на външни чудеса, лъжевидения и лъжеоткровения. Той подчертаваше, че най-дивното Божие чудо е благодатното обновление на душата, духовният труд по съзиждане в себе си на нов човек в Христа. Като богомъдър духовен старец той насочваше вниманието към вътрешния живот, към невидимата бран с помислите, всявани от врага на спасението. «Не съизволявай на бесовете!» ? гласеше едно от основните му старчески наставления. Владика Серафим учеше на смирение, простота и послушание, на искрена любов към ближния, на непрестанно помнене на Бога и сърдечна молитва към Него. «В брата си трябва да виждаме ангел, а на греха му да гледаме като на болест»? често повтаряше той. Изпълнен с благодатта на Утешителя, той сам имаше изключителна дарба да утешава. «Люта е зимата, но сладък е раят — обичаше да казва на униващите. — Краят е близко, животът бързо минава. На земята ние сме само гости, прелетни птици.»
Архиепископ Серафим прекара 29 години от живота си в България и обикна тази «хорошая сторонушка» като свое второ отечество. Тук той написа богословските си трудове. Тук наставляваше и възпитаваше духовни чеда, които според скромната си мяра трябваше да съхранят и предадат искрици от неговата светоотеческа духовност, за да остане ненарушена живата верига на православната приемственост. В края на живота си архиепископ Серафим успя да оделотвори и едно отколешно желание на монахолюбивата си душа — да основе девически монастир, в който да остави отеческите си завети.
В нашето апостасийно време архиепископ Серафим беше рядък пример на свят, благодатен йерарх с кристално чиста пастирска съвест. Духовния живот в Христа, добродетелите, благочестието той смяташе за неотделими от твърдото изповядване на вечните истини на вярата, от дълга те да бъдат неизменно съхранени. За него опазването и изповядването на истината беше част от живота в Христа, Който Сам е Живот и Истина. И всичко това той правеше с непоколебима твърдост, но кротко, без следа и от най-тънкия страстен порив. Със своя личен пример и с наставленията си владика Серафим учеше, че послушанието не е самоцел, а е любов към Господа, любов, която се проявява в изпълнение на Христовите заповеди и на всичко онова, което веднъж завинаги е постановила светата Христова Църква. Гласът, който архиепископ Серафим издигна против икуменизма и против каквото и да е изкривяване на божествените догмати на вярата, и до днес е страж на Православието. И Бог прослави верността му като призова светлата му душа именно в Неделята на светото Православие, на 13/26 февруари 1950 г.
След неговата смърт верните му духовни чеда, между които покойните вече архимандрит Пантелеймон (Старицки, † 1980) и архимандрит Серафим (Алексиев, † 1993), изпълниха отеческия му завет да нямат нищо общо с ереста на икуменизма и с църковния модернизъм — завет и отговорност, които днес лягат върху Българската Старостилна Православна Църква.
Разказвайки за живота на архиепископ Серафим, неволно си спомняме думите на Саровския чудотворец: «Радост моя, придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят». Архиепископ Серафим бе наистина Божие благословение за българската земя. Пребиваването му в нея бе духовна сеитба, която дава своите плодове в Христа. Придобил приживе Христовия мир, той и днес насочва към спасение хиляди човешки души.