Слово, произнесено от архимандрит Серафим (Соболев), ректор на Симферополската духовна семинария, при наречението му за Лубенски епископ
Произнесено на 30.IХ./13.Х.1920 г. в катедралния храм “Свети Александър Невски” в гр. Симферопол.
По волята Божия, с благословението на Ваше Високопреосвещенство, мой
възлюблени духовен отец, и по решението на висшата църковна власт, днес
аз съм призован към епископско служение. С трепет и радост съм готов да
приема от вас, богомъдри отци и архипастири, благодатта на архиерейството
и не възразявам против това.
За едно само скърби сега сърцето ми. Винаги, дори и в близкото минало, епископското служение е било мъченическо. А в днешните времена, при жестоките гонения срещу Православната Църква, то по преимущество е такова. Не без основание може да се мисли, че в наше време се сбъдва онова видение, което е било показано в откровение на св. Йоан Богослов, след като Агнецът свалил шестия печат от тайнствената книга: Стана голям трус…, звездитe… небесни паднаха на земята... и всяка планина и остров се отместиха от местата си (Откр. 6:12-14).
Може би чрез този апокалиптичен образ Господ е открил на Своя възлюбен ученик, че в последните времена преди идването на антихриста животът на Православната Христова Църква ще протича в такива угнетяващи условия, че дори архипастирите, предназначени да бъдат благодатна светлина за света и твърда опора за всички православни християни, не ще издържат тежестта на своето високо призвание и ще изменят на Христа. И това време настъпва, ако не е вече настъпило.
Естествено оттук в душата ми възниква опасението — ще мога ли да понеса на раменете си архиерейския омофор, толкова тежък в днешно време? Наистина аз ще получа утре, ако допусне Бог, благодатта на архиерейството. Зная, че чрез благодатта се спасяваме и с нея можем да превъзмогнем всички непреодолими прегради, за да изпълним своите добри намерения. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява (Филип. 4:13), казва св. ап. Павел.
Но зная и това, че Божията благодат действува в нас, обновява ни и ни спасява само тогава, когато и ние проявяваме спасително усърдие, без което благодатният огън не ще се разгори в сърцата ни със своето възраждащо действие. Та нали и разумните, и неразумните девици от евангелската притча са притежавали в еднаква степен божествения дар на благодатта. Но у последните, вместо усърдие, е имало нерадение и огънят на техните светилници е угаснал, заедно с това те са се лишили от наследство в Небесното Христово царство. Ето защо св. ап. Павел в Първото си послание до Тимотей го предпазва от нерадение с думите: Не занемарявай дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството (1 Тим. 4:14). А в другото свое послание до него той казва: Напомням ти да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане (2 Тим. 1:6). Самият св. ап. Павел е бил най-великият между апостолите. Но той е бил такъв поради своята изключителна ревност за Христа, за която свидетелствуват апостолските му трудове и страдания, а най-добре е да кажем — неговата пламенна любов към Христа, която го е вдъхновявала да извършва поразителни подвизи за Христовото благовестие. Та нали той е рекъл: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли или меч? Както е писано: «заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клани». Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни ангели, ни власти, нито сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (Рим. 8:35-39). Ето, тази ревност е направила апостол Павел най-велик измежду апостолите в служението на Христовата Църква.
Именно от това се боя — дали изобщо, или поне в желателната за мен мяра, ще имам такава ревност в себе си. Чрез вас, богомъдри отци и архипастири, сега аз чувам гласа на Спасителя, Който ме призовава към архиерейско служение и ми говори: Паси моите овци (Иоан. 21:17). Тези думи някога са били казани от възкръсналия Господ на ап. Петър след неговото отричане. Тогава на трикратния въпрос на Христа: Симоне Ионин, обичаш ли Ме?, апостолът трикратно засвидетелствувал своята любов към Него, изричайки: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам (Иоан. 21:15-17), след което отново бил призван в числото на божествените ученици.
И ето, на отправения днес към мен призив на Христа бих искал заедно със св. ап. Петър да кажа: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. С получаването от Господа на архиерейската благодат, аз бих искал така да възлюбя нашия Спасител, моя Благодетел от деня на рождението ми, истинското щастие и радост на целия ми живот, че всецяло да се отдам на служение Нему и да пребивавам в такова неразлъчно единение с Него, за което е говорел Господ на Своите ученици, като е сравнявал Себе Си с лоза, а тях — с клонките на тази лоза (Иоан. 15:1-6), та вече никой и нищо в този свят да не може да ме откъсне от Христа.
Но и друго желание има в мен. Аз съзнавам, че без любов към Христа не мога да бъда пастир, а още повече архипастир на Църквата. Ала същото може да се каже и за любовта към ближните, която по свидетелството на Самия Господ е отличителен белег на истинското пастирско служение (Иоан. 10:1). И как бих искал заедно с любовта към Христа моето сърце да бъде изпълнено и с любов към моите ближни, за да мога винаги с дръзновение да се моля за тях, да изцелявам душевните им рани, да бъда утешител в скърбите им, да им служа като последен раб и да ги водя със словото и с примера на своя живот единствено към Бога, нашия Спасител, в Неговото изпълнено с неизказано блажество Царство на благодатта и славата!
Ето желанията, към осъществяването на които се стреми моето сърце. Опасението, че няма да мога да ги изпълня в предстоящото ми служение, сега ме плаши. Ще има ли у мен достатъчно ревност, за да осъществя желанията на сърцето си, аз не зная. Добре зная само своята немощ и своите грехове, които са винаги пред мен. Затова прося и ви моля вас, богомъдри отци и архипастири, да се помолите на Бога за мен, особено утре, по време на моята хиротония, та да не бъде напразно приета от мен благодатта на архиерейството, но да бъде наистина за мое спасение и за спасение на паството, което чрез вас ми се поверява за духовно ръководство от нашия общ Пастиреначалник, Господ Иисус Христос. В Него е изворът на всяко добро. От Него произлизат всички наши добри желания и в Неговата благодатна помощ е залогът за успешното им осъществяване. Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля, е казал Апостолът (Филип. 2:13).
И нека вашата архипастирска молитва към Бога за мен, недостойния, се съедини с моята молитва, която в този момент на живота ми трябва да бъде най-вече такава: Боже... не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене. Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди. Беззаконните ще науча на Твоите пътища и нечестивите към Тебе ще се обърнат (Пс. 50:12-15). Амин.
