Триадицкий епископ Фотий

Светител Серафим и православното ни наследие


Днес, възлюбени, се навършват четиридесет и пет години от кончината на Архиепископ Серафим. Владика Серафим, възлюбени, е чудно Божие благословение за нас. По неизповедимите Господни пътища, той се оказа този евангелски «квас», който закваси страдащо-тържествуващата истина на светото Православие в България. Четиридесет и пет години след неговата кончина ние се стараем да продължим това дело, което той начена, но ние в никакъв случай не можем да твърдим, че сме достойни продължители на делото на Владика Серафим. Тази констатация ни навежда на размисъл — на размисъл, който е радостно-печален, тъжно-утешителен. Радостен е, защото, по милост Божия, ние вървим, или по-точно стараем се, стремим се да вървим по този път, който той прокара. Размисълът е тъжен, защото по този път ние често падаме, може би не рядко се и отклоняваме от него. Разбира се, отклоняват ни нашите собствени страсти, защото, макар и да се стремим да пазим завета, който той ни остави — вярност към светата Православна вяра, ние често скверним тази вярност със собствените си страсти. Мъчим се да пазим Православието в сърцата си, и в същото време сърцата ни се чуждеят от Православието дотолкова, доколкото те са свърталище на страсти и на грях. И тъкмо поради това, може би нерядко, ние не можем да свидетелствуваме за тази истина на светото Православие така, както бихме желали. И може би, нерядко, поради живеещите в нас страсти, поради царуващия в сърцата ни грях, ние и себе си отдалечаваме от тази истина, и другите отблъскваме от нея.

Но ние, възлюбени, имаме блага надежда. И тази надежда е в цялостната ни, във всецялата вярност към заветите на Владика Серафим. Когато четем неговите духовни наставления, тогава ние чувстваме колко, колко далече е сърцето ни от всичко това, което Владика Серафим говори. Може би тогава съвестта ни се отрезвява, може би тогава ние чувствуваме как трябва да живеем и какво трябва да вършим, и в следващия миг, ние се оказваме на практика, на дело твърде, твърде далече от всичко това.

Ние, възлюбени, не се хвалим с това, че сме следовници на Владика Серафим. Тъкмо обратното — ние трябва със страх и трепет да вървим по този път, който той ни е завещал, защото за жалост сме твърде, твърде негодни раби. Ние получихме от дядо Владика скъпоценната истина на Православието, истина не просто формулирана, не просто изразена с категориите на разума, но истина изживяна, истина изстрадана, истина въплътена в живота. Владика Серафим е казал: «Моите книги са моята кръв». Ето какво е било Православието в неговата душа — въплътена, животрептяща истина.

А какво е Православието за нас? Просто някакво абстрактно убеждение, просто някаква система от истини, които ние възприемаме, с което понякога се гордеем, склонни сме да спорим за всичко това, да правим тези свещени истини най-обикновени понятия, с които често ние злоупотребяваме, с които подхранваме, уви, и собственото си тщеславие. Драгоценният съд на светата православна истина ни бе предаден от сияйните ръце на един наистина свят човек. А с какви ръце ние я поемаме? И с какви ръце ние ще я предадем на тия, които идат след нас? Ето върху какво си струва да се замислим.

Аз вярвам, че всички ние обичаме дядо Владика. Ще ви припомня словата на Господа от Евангелието: «Който Ме люби, той ще спази заповедите Ми». Следователно, ако ние истински обичаме дядо Владика, трябва да се стремим да спазим, да приложим на дело неговите духовни завети.

От Владика Серафим изобилно е струяло смирение, кротост и една чудна, неизразима с думи, любов към ближния. Има ли у нас смирение? Има ли у нас кротост? Има ли у нас любов към ближния? Или ние само спрягаме тия понятия, четем за тях, а в ежедневието, в сърцето си, там дълбоко, сме твърде, твърде далече от всичко това. Ако ние истински обичаме Владика Серафим, ние ще спазим заветите му. И това ще бъде мерилото — обичаме ли го истински, от цялото си сърце, или не.

Днес св. Църква ни напомня, че всички ние, без изключение, от Адам до последния появил се на земята човек, ще застанем пред Страшния Христов съд. Чудни са богослужебните песнопения, които бяха изпълнени тук — снощи по време на вечернята и утренята на всенощното бдение. От тях блика зов за милост, за пощада от името на каещия се грешник. Но в акатиста към Сладчайшия Иисус се среща такава една фраза: «Иисусе, мое утешение на Твоя съд». Малцина, твърде малцина са, възлюбени, тези, които от сърце могат да изрекат тези слова. От нашите окаменели, вкоравени от греха сърца много, много рядко се изтръгва «помилуй, пощади, смили се». Владика Серафим е несъмнено един от тези, който може да каже: «Иисусе, мое утешение на Твоя съд».

Нека, възлюбени, всички да се постараем, и то не само да се постараем, просто да решим да заживеем така, че да имаме дръзновение в часа на Страшния съд да се обърнем към дядо Владика, да се почувстваме в този миг поне с нещичко родствени на него, та да може той, който има дръзновение, да изрече тези чудни слова: «Иисусе, мое утешение на Твоя съд», да застане пред Спасителя, и ние около него със страх и трепет, и той да изрече словата на Пророка: «Ето ме, Господи, мене и децата, които ми даде». Амин.


От редакцията на ПБ: Проповедите се поместват така, както са записани върху аудиолента. Заглавията са дадени от «Православна беседа». В редактиран вид проповедите ще бъдат отпечатани в следващите томове на поредицата «С перо и слово».

Бележки

* Проповед, произнесена в катедралния храм «Успение на Пресвета Богородица», София, на 26 февруари (13 февруари, ст. ст.) 1995 г. — Неделя на Страшния съд.

Допълнителни четива и препратки


Към главната страница | Съдържание

. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, регистрирайте се в нашия Открит каталог! Вашите отзиви можете да оставите тук.