Триадицкий епископ Фотий

Без да осъдим себе си — не можем да простим


Възлюбени, изпълнихме чина на вечерното богослужение, което непосредствено ни въвежда към светия и Велик пост, изпълнихме и малкото повечерие, на което по древен монашески обичай от Палестина бяха изпълнени пасхалните стихири, ирмосите на пасхалния канон и светилния на Пасха. Това е било установено от дълбока древност, може би към IV-тото столетие в Палестина, защото както е известно, монасите от тамошните монастири, след изпълване на това богослужение, са се отдалечавали в пустинята и всеки се е подвизавал сам до Лазарова събота, когато отново са се събирали в монастира всички братя. И е било установено да се изпълнят тези пасхални песнопения в случай, че някой умре в пустинята преди Възкресение Христово, все пак да чуе радостната, блага вест за Възкресението.

Сега ни предстои да изпълним умилителния чин на всеопрощението. Вярвам, че всички вие имате готовност от сърце да простите всекиму, с каквото той е прегрешил пред вас. Това не бива да бъде еднократна готовност. Ще изпълним сега чина, а от утре в сърцата ни отново ще започне да се наслоява жлъчта на осъждането, на неприязненото отношение към ближния. А тъкмо това не бива да допускаме. Готовността ни да простим трябва да бъде постоянно, всегдашно разположение на нашето сърце. Всички ние с вас от опит добре знаем, че много ни пречи осъждането. То много пречи да прощаваме от сърце на ближния, то много пречи да имаме тази готовност, това разположение на сърцето да простим. И неслучайно св. Църква днес ни напомни на Литургията с апостолските слова: «Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада» (Рим. 14:4). Според светите отци, по-точно според св. Нил Синайски, самоосъждането е начало на спасението. Следователно упоритото осъждане е начало на погибелта. Св. Нил също съветва: «Не осъждай, не осъждай никого, защото в тебе, в самия тебе има много от онова, което ти осъждаш в своя ближен». Също така отците казват, че ако осъждаме някого, то нашата молитва е гнусна пред Бога — това са думи на св. Антоний Велики. А блажени Диадох казва, че ние не можем искрено нито да обичаме, нито да вярваме, ако не осъждаме самите себе си.

Не бива да осъждаме никого. Този, който не яде, не бива да осъжда този, който яде. Ще ви разкажа един случай от Синайския патерик.

В една света обител живеел прочут старец, който преди да приеме монашество бил виден сановник в Рим. Един друг старец — египетски монах — чул за този прозорливец, за този римлянин, чиято слава се носела вредом, и решил да го посети. Този старец (римлянинът) имал килийник, имал одър, носил на нозете си сандали, заради немощта игуменът благославял той да вкусва и варена храна, да вкусва и малко вино. Когато египтянинът пристигнал и влязъл при този старец, видял всичко това, силно се смутил и си рекъл: «Напразно бих толкова път». Защото старецът казал на килийника си да предложи вариво, да предложи вино, сетне изпълнили общоприетото монашеско правило — чинопоследованието на 12-те псалми, отморили се, отдъхнали, наспали се и на сутринта пак прочели същото това правило. Повтарям, това силно смутило египтянина и той си тръгнал. Но римлянинът, бившият сановник, бил достигнал наистина висини на духовното съвършенство — бил прозорлив, и изпратил ученика си да повика обратно стареца-египтянин. И когато той се върнал, старецът от Рим го запитал:

— Какъв беше ти преди да постъпиш в монастир? От кой град си?

— А — рекъл египтянинът — аз не живеех в град, живеех на село и се занимавах с тежък физически труд.

—А каква беше храната ти?

— Хляб и вода.

— Одър имаше ли?

— Не. Спях на открито, по полето. Където бях, работих като ратай.

— Пък аз — рекъл старецът от Рим — бях сановник, имах несметни богатства, а сега освен този одър, няколко книги и една кана нямам нищо друго. Къпех се в разкошни бани, сега само поливам малко вода на нозете си и поради немощта си нося и сандали. Всеки ден ядях разкошни ястия, а сега вкусвам малко вариво, понякога — вино. Спях на разкошни постели, сега спя на този одър.

И тогава старецът-египтянин се умилил и рекъл: «Да, аз от трудния живот в света намерих в обителта покой, а ти от богатство и преизобилие си дошъл тук, за да се трудиш».

Ето защо, възлюбени, никога, никога не трябва мигновено с нашия страстен, опипващ ум да преценяваме нашия ближен и да го осъждаме. Защото, както пише св. Амвросий Оптински до една своя духовна дъщеря, «Небесният Отец не съди никого. Целият съд предаде на Своя Син». А Синът Божий в св. Евангелие какво ни казва? «Не съдете, за да не бъдете съдени.»

Когато съдим ние наистина узурпираме Божие право без, разбира се, да съзнаваме това и когато съдим другите, ние, по думите на св. Йоан Лествичник, осъждаме собствената си преокаяна душа.

Затова, да се борим безпощадно със склонността си непрекъснато да преценяваме и съдим другите — тогава ние много по-леко ще прощаваме. Да се научим строго да съдим себе си и да бъдем снизходителни и любвеобилни към другите — тогава наистина всеки ден и всеки миг от нашия живот ще бъде Прощална неделя. Тогава винаги ще бъдем готови със същата искреност и със същото разположение, което имаме сега, в момента, да простим на нашите братя съгрешенията ни, за да прости и Небесният Отец нашите. Амин.

 


От редакцията на ПБ: Проповедите се поместват така, както са записани върху аудиолента. Заглавията са дадени от «Православна беседа». В редактиран вид проповедите ще бъдат отпечатани в следващите томове на поредицата «С перо и слово».

Бележки

* Проповед, произнесена в катедралния храм «Успение на Пресвета Богородица», София, на 5 март (20 февруари, ст. ст.) 1995 г. — Неделя сиропустна, преди чина на всеопрощението, вечерта.

Допълнителни четива и препратки

От същия автор: Пред дверите на покаянието // Покаянието — тайна на спасението


Към главната страница | Съдържание

. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, регистрирайте се в нашия Открит каталог.! Вашите отзиви можете да оставите тук.