Архимандрит Серафим (Алексиев) ­
верен син и пазител на духовните завети на
светител Серафим (Соболев)

       Архимандрит Серафим (в света Стоян Георгиев Алексиев) е роден на 25 февруари (ст. ст.) 1912 г. в с. Горно Броди (Серско). Той е най-малкият син на бедни благочестиви родители. Под напора на трагичните събития по време на Междусъюзническата война (1913 г.) те напускат родния край и с многобройната си челяд се заселват в гр. София. Бащата ­ Георги Алексиев, е потомствен камбанолеяр и впоследствие завещава своя занаят на двамата си по-големи синове ­ Димитър и Атанас. Най-малкият син Стоянчо израства с крехко здраве и нежна, чувствителна душа. От дълбоко религиозната си майка Неделя той наследява искрена вяра в Бога и любов към Църквата. Подкрепян в духовните си стремежи от родители и близки, Стоян завършва Софийската духовна семинария като първенец на випуска и през 1934 г. постъпва в Богословския факултет на Софийския университет. Оттук той получава стипендия за следване в известния теологически факултет на университета в Берн (Швейцария). Обучението в инославно учебно заведение би могло да повлияе отрицателно на младежа. Но неговата вяра, любов към истината и смирение са добра почва, която в бъдеще принася богати плодове ­ придобитите знания за инославието Стоян Алексиев по-късно ще използува, за да напише критически трудове срещу протестантските и римокатолическите лъжеучения. В чуждата страна той живее бедно ­ стипендията стига само за университетските такси, а средствата за храна и квартира са оскъдни. Постоянният недоимък и усилената умствена работа го изтощават и Стоян се разболява от туберкулоза. По Божия милост той оздравява, но здравето му остава завинаги слабо. Въпреки сериозното изпитание, надареният студент завършва успешно Бернския университет и получава научната степен доктор на богословието, след като защитава дисертация на тема: “Смисълът на повелите на Иисуса Христа в проповедта на планината” (1). Придобитите знания и владеенето на няколко езика обаче не възгордяват младия надежден богослов. Той се стреми искрено към оделотворяване на евангелските идеали и проявява скромност, смирение, тихост и сърдечна чистота.
        През 1937 г. Стоян Алексиев се завръща в България с отлична атестация, ала с доста нестройни богословски разбирания. Но Божият промисъл бди над него. Скоро след пристигането си в родината той посещава Рилската света обител, за да се помоли на преподобни Иван в търсеж на по-нататъшния си жизнен път. Тук великият рилски пустинник и молитвеник за българската земя промислително го среща с архиепископ Серафим (Соболев) ­ архиерей, удостоен от Бога с богати благодатни дарования заради дивното си смирение и подвижническите си трудове. Владиката, управляващ тогава православните общини на руските емигранти в България, също е дошъл на поклонение при дълбоко почитания от него Божий угодник. За Стоян Алексиев срещата има съдбоносно значение. Той отдавна копнее да види жив светец и да му повери душата си. И ето ­ в проповед от амвона на монастирския храм праведният архиерей дава проникновени отговори на духовни въпроси, които отдавна вълнуват благочестивия младеж. Благодатните слова, светлият лик и прозорливостта на архиепископ Серафим в миг спечелват доверието на Стоян. Той чувствува, че тази среща е Божий отзвук на сърдечното му желание. Последвалите беседи със светителя укрепват в младия богослов отколешния му стремеж да тръгне по пътя на монашеството и събуждат решимост да усвои в пълнота духа на светоотеческото Православие. Впоследствие владика Серафим става негов наставник и незаменим духовен отец.
        Вероятно от своите най-ранни срещи със светителя, Стоян, бъдещият отец Серафим, е съхранил една негова снимка, която впоследствие винаги носи със себе си. На гърба ù той старателно е написал първите, може би, духовни наставления, получени от праведния владика. Това са кратките, но изпълнени с дълбоко съдържание думи: “По-добре смърт, отколкото грях!” ­ духовен завет за вярност към Христа, и архангеловото благовещенско приветствие към Преблагословената: “Богородице Дево, радвай се...”, което светителят горещо препоръчвал на своите чеда за изпросване на небесна помощ при беди и опасности.

        Скоро след срещата си с архиепископ Серафим Стоян Алексиев получава назначение за преподавател в Пловдивската духовна семинария, а не след дълго е преместен в Софийската. На 3 февруари 1940г. той приема монашество с името Серафим. Едва ли е случайност, че небесният покровител на владика Серафим ­ преп. Серафим Саровски, става и негов небесен закрилник. Три години по-късно, на Благовещение 1943 г., монах Серафим е удостоен с йерейски сан, което полага начало на неговата усърдна пастирска дейност, продължила почти половин век.
        Духовната връзка на младия йеромонах с архиепископ Серафим се задълбочава. Съчувствувайки на трудностите, които търпи изолираната заради схизмата Българска Православна Църква, владика Серафим се старае да помогне за оздравяването на религиозния живот в нея. На свои духовни чеда ­ млади български клирици ­ той благославя да се трудят за преодоляване на нездравата мистика и хилиастките уклони на добросамарянството, за възобновяване практиката на забравеното тайнство Изповед, за възраждане на богослужебния живот. Отец Серафим с открита душа усвоява от духоносния архиерей благодатни познания за истините на Православието, възприема любовта му към светите отци, несекващата устременост към молитвено богообщение и тънкия усет за духовен живот, които по-късно сам се стреми да предаде на духовните си чеда. Отеческите заръки и наставления на праведния владика той ще съхрани в сърцето си за цял живот и ръководейки се от тях, постепенно ще израсне като мъдър наставник, всеотдаен изповедник, ратуващ за истинното Православие богослов, църковен писател и вдъхновен поет.
        Още през 40-те години отец Серафим трудолюбиво развива дадения му от Бога писателски талант, като съставя редица материали по наболелите за тогавашния религиозен живот въпроси. Така се появяват неговите статии (2): “Православни ли са добросамарянските водачи?” (С., 1942), “Православие и инославие” (ПМ, 1943/кн. 3-4), “Достоверни ли са житията на светиите?” (ПМ, 1943/кн. 1-2), “Поведението на един еретик” (3) (ПМ, 1943/кн. 5-6), “Смисълът на страданията” (ПМ, 1944/кн. 1-2)”, “Един светец мисионер” (ПМ, 1944/кн. 1-2), “Гордост и смирение” (ПМ, 1944/кн. 3-6), “Ще има ли зад гроба вечни мъки?”(4) (ПМ, 1946/кн. 1), “Вражда и помирение” (ПМ, 1946/кн. 1), “Св. Иван Рилски и значението му за българския народ” (ПМ, 1946/кн. 2), “Егоистично ли е Христовото учение за себеспасяването?” (ПМ, 1947/кн. 2), “Божиите следи в природата” (ДК, 1947/кн. 6), “Спиритизъм, духовидство, врачуване” (ДК, 1949/кн. 9-10) и др. В тези свои скромни най-ранни творби отец Серафим разкрива достъпно началата на православния мироглед и евангелска нравственост, привлича към вярата с примера на светостта, посочва пагубността на ересите, подбужда към размисъл увличащите се от материализма, изобличава неправилните схващания за временност на адските мъки.
        Наред със споменатите творби йеромонах Серафим пише и прекрасни стихотворения (5), които издават скрития в него човек, красотата на една честна и нежна душа, обърната към Бога и ближния. Силата на тяхното въздействие е не по-малка от тази на духовната му проза ­ те говорят направо на сърцето и пленяват читателя със своята искреност и топлота.
        През 1945 г. йеромонах Серафим е изпратен в Сливен, където служи две години като протосингел при тамошната митрополия. Всеотдайната му и веща работа е оценена от църковните власти. През януари 1947 г. той е възведен в сан архимандрит и назначен за началник на Културно-просветния отдел при Св. Синод ­ длъжност, на която се труди до 1960 г. В настъпващите за България години на духовен мрак Господ поставя Своя верен служител там, където бликащата му енергия да работи на Божията нива ще е най-ползотворна за спасението на търсещите Го души. Една от първите задачи, която архимандрит Серафим подема на новото си поприще, е да напише насъщно потребното пособие за запознаване с православната вяра. В съавторство с архимандрит Николай (Кожухаров), той успява да подготви книгата в най-кратък срок. Под заглавие “Нашата вяра”, тя излиза от печат през 1950 г. и десетилетия наред е единственото пространно катехитично помагало в България, което открива пред взора на мнозина светлината на Христовата вяра.

Архиепископ Серафим (Соболев) с духовни чеда. йеромонах Серафим е отляво зад него. Рилски монастир, 1946 г.

        Но преместването на архимандрит Серафим в София през 1947 г. е за него от значение и в личен план ­ той отново получава възможност да общува постоянно с владика Серафим, до чиято кончина остават три години. Архимандрит Серафим често посещава скромната му квартира на ул. “Велико Търново” № 30, където се изповядва при светителя и дълго беседва с него.
        Наред с разговорите за съкровения духовен живот, архиепископ Серафим го запознава с някои църковни въпроси, будещи тревога за бъдещето на Православието, и му завещава в предстоящата си богословска и пастирска дейност да отстоява чистотата на вярата. Между обсъжданите теми от особена важност е темата за бързо развиващото се икуменическо движение. Още през 1938 г., на Втория всеобщ събор на Руската Православна Задгранична Църква, архиепископ Серафим е призовал църковния форум принципно да отхвърли участието на православните в междуконфесионалното движение. Десет години по-късно, този път на Всеправославното съвещание в Москва, светител Серафим отново издига авторитетен глас, за да разкрие антихристиянската същност на икуменическото движение и да настоява православните да не участвуват в него. В залеза на своя живот, вече физически подкосен от трудове и скърби, той завещава на духовните си чеда да нямат никакво общение с икуменическата ерес.
        Малко преди смъртта на светителя архимандрит Серафим съдействува на своя любим авва в една от сетните му пастирски грижи ­ защитата на каноническите устои на Българската Православна Църква. Това става при следните обстоятелства.
        В края на октомври 1949 г. в София е проведен свещенически “конгрес”, на който група ляво настроени клирици се опитват да поведат Църквата по пътя на обновленството. Те настояват за ограничаване ролята на Св. Синод, за второбрачие на бялото духовенство и за “демократични” промени в църковното управление. Такова “модернизиране” на Църквата е по същина равносилно на търсеното от комунистите нейно отслабване и унищожаване. Новата власт подхваща инициативата на размирните свещеници и тя се превръща в реална заплаха за българската висша йерархия. Архиепископ Серафим не може да остане безучастен към тревожните събития в страната, превърнала се за него във втора родина. Макар че е вече на смъртен одър, той намира сили не само молитвено да подкрепи Българската Православна Църква, но и да напише изложение в защита на каноническите ù устои. В него той изтъква значението на епископската власт и недопустимостта на второбрачие за клира, като се позовава на богооткровени свидетелства от Свещ. Писание и на св. канони.
        Архимандрит Серафим незабавно превежда статията на български език и тя е отпечатана на уводната страница на “Църковен вестник” (6). Скоро след публикуването ù тогавашният наместник на Св. Синод, Врачанският митрополит Паисий, открито признава, че подкрепата на архиепископ Серафим е била от решаващо значение за умиротворяването на пламналия вътрешноцърковен спор.
        В това свое последно обръщение към православния клир архиепископ Серафим отново напомня с болка за опасността, която заплашва Православието, и призовава към бдителност. “Свещеническият съюз ­ пише светителят, ­ не може да не знае каква страшна и ужасна сила се опълчва сега против Православната църква в лицето на икуменизма. Неговият пагубен пламък е обзел целия свят и вече е обхванал в своята орбита някои от православните църкви... Българската църква може да се бори с икуменизма, това голямо противоканоническо и противодогматическо зло, само с чистотата на вярата си, като пази строго своето каноническо и догматическо богатство.”
        За архимандрит Серафим трогателната пастирска грижа, подета от архиепископ Серафим на смъртния му одър, и неговото неотслабващо чувство на отговорност за бъдещето на Православието, са сетен урок за любов към Църквата и завет за свята борба в защита на вярата. Архимандрит Серафим синовно възприема този завет и го следва до края на живота си, както го е учел светителят ­ кротко, но твърдо, с цената на неизброими сърдечни скърби и трудове.

Архимандрит Серафим, архимандрит Пантелеймон и други духовни чеда на архиепископ Серафим се прощават с любимия си архипастир

        Не след дълго, на 26 (13 ст. ст.) февруари 1950 г. ­ празника Тържество на Православието, светител Серафим се преселва във вечността на 68-годишна възраст. Неговата кончина потапя в дълбока печал многобройните му руски и български духовни чеда. От името на всички тях архимандрит Серафим произнася надгробно слово, неволно разкриващо голямата любов и почит, с които се е ползувал сред паството си приснопаметният архиерей:
        “Скърбящи братя и сестри! ­ говори отец Серафим. ­ Ние сме потиснати от тежка скръб. Ние плачем не за владика Серафим, а за себе си, защото оставаме сираци. Но нека за нас бъде утешение това, че сега там, на небето, цари велика радост, защото един нов земен ангел се присъединява към небесните ангели и с това се увеличава благодатният сонм на небесните жители.
        Нека бъдат за нас утешение скъпите възпоменания за нашия любим авва Серафим! Нека се утешаваме с неговите безценни завети! Нека изпълняваме спасителните наставления, които той ни даваше в дивните си проповеди. Нека следваме неговия спасителен пример! И тогава смъртта, която днес физически го отделя от нас, няма да може духовно да ни раздели от него.
        Накрая нека да благодарим на Всеблагия Бог за това, че ни даде възможност да имаме сред нас такова съкровище и да му се радваме. И да се молим на Бога да упокои в небесните Си селения Своя изключителен избраник и любимец ­ Високопреосвещения архиепископ Серафим.”
        Отрадните дни, когато тревогите се разпръсват при една само среща със светлия лик на неговия авва, за отец Серафим са вече минало. Настъпват все по-трудни времена. След закрепването си комунистическата власт изоставя лицемерните похвати и разкрива същинската си безбожна грозота. Тежестта на пастирското бреме, което отец Серафим саможертвено ще носи половин столетие, се удвоява от условията на идеологическия гнет в страната. Но въпреки всевъзможните пречки и изпитания, които действителността зад “желязната завеса” ежедневно изправя пред православния духовник, архимандрит Серафим остава неуморим благовестител на евангелското слово. По природа кротък и мъдър, той вижда, че е безсмислено да спори със заслепените безбожници, и насочва усилията си към служение на Христовото словесно стадо, към запазване на светоевангелската светлина в сърцата на угнетяваните православни християни. А в тези години отстояването на вярата е равносилно на отказ от изкачване по йерархическата стълба, на готовност за понасяне на клевети и охулвания, готовност дори за саможертва. Укрепван от Божията благодат, архимандрит Серафим поема този кръст и с дълбоката си вяра и правдолюбие успява да постигне онова, което тогава се удава на малцина ­ трудейки се на Христовата нива в сложни условия, той опазва съвестта си чиста пред Бога и ближните.
        Като ръководител на Културно-просветния отдел при Св. Синод архимандрит Серафим съдействува да бъде преодоляно кризисното оскъдняване на българското свещенство, като взема дейно участие в организиране на пастирски курсове и сам със слово и перо наставлява и окуражава желаещите да приемат пастирското бреме. От този период са статиите му: “Пастирът като молитвеник” (ДК, 1954/кн. 2­3), “Духовният живот на пастиря” (ДК, 1956/кн. 3, 4), “Проповедникът. Белези на благодатния проповедник” (ДК, 1957/кн. 10). В тях той се стреми да разкрие идеала за истинския свещенослужител и да насърчи към жертвеност и молитвен подвиг православните пастири. В грижата си да бъде възродено практикуването на тайнството Изповед отец Серафим съставя прекрасната брошура “Забравеното лекарство” (ДК, 1953/кн. 1-2), а също подготвя и издава в съавторство с архимандрит Методий (Жерев) едно особено ценно за душепастира пособие ­ “Наръчник на изповедника” (С., 1955).
        В този тежък за вярващите период архимандрит Серафим поддържа духовна връзка с мнозина уважавани български свещенослужители и ги подкрепя в техните неволи. Особено обича отец Евстатий Янков от с. Чепеларе, с когото е в духовно общение. По-късно, за да вдъхнови младите свещеници, той пише спомени за неговия достоен за похвала живот (7). Когато обстоятелствата изискват, отец Серафим не се поколебава открито да застане на страната на преследвани от властта свещеници, като рискува сам да си навлече неприятности. Така, през 1958 г., по време на съдебната разправа с отец Михаил Апостолов, той се явява в съдебната зала в Станке Димитров (Дупница) и говори в защита на подсъдимия. По разбираеми причини усилията му предварително са осъдени на неуспех, но той изпълнява повелята на съвестта си, макар впоследствие да търпи мъмрене от “благоразумни” събратя.
        Въпреки всички пречки архимандрит Серафим с жар се труди за духовната просвета на вярващия народ, подложен на груба атеистична пропаганда. И днес по-възрастните църковни хора помнят трепета, с който са слушали поредицата негови беседи, произнасяни в столични и провинциални храмове през 50-те години ­ време на войнствуващо безбожие. Притихнал, полумрачен храм и множество жадни за божественото слово очи, вперени в благия лик на проповедника, в неговия топъл и светъл поглед. “Възлюбени!” ­ сякаш литва над хората вдъхновения, почти младежки глас на отец Серафим. И всички чувствуват със сърцето си, че в името на Христа те наистина са възлюбени от него и за тях ­ Христовите агънца, той е готов да положи душата си. Думите му се леят като поток, дълбоки и истинни, благодатни и искрени, изпълнени със светоотеческа мъдрост. Въз основа на тези свои устни беседи архимандрит Серафим за съвсем кратко време изготвя крайно необходимите за духовна просвета книги “Нашата надежда” (С., 1957) и “Нашата любов”(С., 1958), с които обогатява и утешава вярващите. В тях задълбочено и същевременно достъпно са изложени началата на духовния живот и православната нравственост, с пленяващо умение са разкрити възвишените светоевангелски идеали и Божиите заповеди.
        Когато говори или пише за вярата, кроткият и отстъпчив архимандрит Серафим проявява твърдост и мъжество. Той не допуска компромиси със съвестта си в угода на властвуващите или в тон с конюнктурните условия. Показателен за това е следният пример. Година-две след отпечатване на “Нашата надежда” отец Серафим е повикан в тогавашния Комитет по вероизповеданията. Там са забелязали, че в книгата му, при изясняване блаженството на миротворците, архимандрит Серафим подчертано е разграничил евангелския благодатен мир от земния мир, който може да бъде користен и дори небогоугоден. На тази тема той е посветил отделна глава ­ ”Небогоугодният мир с ближните”. А в ония времена по политически съображения комунистическата власт постоянно въвлича Църквата в своите “миротворчески” инициативи. Настояват архимандрит Серафим публично да поправи “грешката” си и да обясни “миротворството” в желаната за властта насока. Отец Серафим обаче не се съгласява. Тогава от Комитета се обръщат към патриарх Кирил ­ той да му нареди “отгоре” да стори това. Неподкупният отец Серафим обаче не скланя пред натиска, защото не желае нито на Йота да съгреши пред евангелската истина, нито пък да я изкриви в угода на властвуващите. Стига се дотам, че от Св. Синод публикуват изявление, с което се разграничават от “личното мнение” на архимандрит Серафим. То обаче се оказва учение на светите отци на Църквата.
        Приживе архиепископ Серафим насърчавал и благославял своите духовни чеда богослови да се трудят за създаване на житийни творби, чрез които идеалът на православната святост да се запечати дълбоко в сърцата на вярващите. Плод на такова благословение е книгата на архимандрит Серафим “Св. Серафим Саровски”, издадена през 1957 г. Тази книга скоро става любима на православните българи. Отпечатана в неголям тираж, тя е предавана за прочит от човек на човек и дори е преписвана на ръка от жадни за благодатна духовност християни. По-късно архимандрит Серафим ще продължи работата си над житийната тематика, за да възкреси в душите на вярващите светлите ликове на светите равноапостолни братя Кирил и Методий, светия равноапостолен княз покръстител Борис-Михаил, преподобния отец св. Иван Рилски ­ стълбовете на родната ни Църква. На тях отец Серафим посвещава студиите: “Св. Иван Рилски и неговия завет” (ДК, 1958/кн. 11), “Житие на св. цар Борис-Михаил, покръстител на българския народ” (С., 1965), “Църковно-мисионерското дело на Константин Философ ­ св. Кирил” (1969). Трудолюбив и добросъвестен, архимандрит Серафим не се задоволява с повърхностен разказ за събитията от живота на тези светци, а внимателно изучава достъпните исторически първоизвори и със светилника на вярата изважда от забвение техните свети завети.
        През 1960 г. архимандрит Серафим е назначен за преподавател в Софийската духовна академия “Св. Климент Охридски”. С това се изпълнява отколешното му сърдечно желание да се посвети на богословска работа и с преподавателската си дейност да сее в умовете и сърцата на младите богослови любов и преданост към светото Православие. С пространен хабилитационен труд ­ критическо изследване на римокатолическия догмат за непорочното зачатие на Пресвета Богородица, архимандрит Серафим е утвърден като доцент при катедрата по Догматическо богословие.
        В Академията лекциите му се радват на голям интерес, като привличат със своята задълбоченост, живост, ярки примери от църковната история и житията на светите отци. Често лекциите надхвърлят рамките на преподавания предмет и се превръщат в непринудени духовни беседи. Със скромното си поведение и богати богословски познания архимандрит Серафим спечелва обичта и уважението на студентите, като оставя у мнозина от тях незаличими спомени.
        През периода на преподавателската си дейност (1960-1969 г.) архимандрит Серафим работи върху различни богословски теми. Към някои от тях, като темата за първородния грях и изкуплението, са го насочили богословските трудове на архиепископ Серафим (Соболев); с други архимандрит Серафим се занимава по повод юбилейни чествувания или за да отговори на конкретно възникналите нужди за отстояване на вярата. Така той написва редица богословски студии и статии, между които: “Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица” (ГДА, 1962/63), “Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище” (ГДА, 1962/63), “Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда” (ГДА, 1963/64), “Франц фон Бадер ­ един римокатолически философ и богослов в търсеж на Православието и неговата съборност” (ГДА 1964/65), “Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на презвитер Козма и на православната догматика изобщо”(ГДА, 1965/66), “Единството на Христовата Църква според св. ап. Павел” (ДК, 1967/кн. 7-8) и др. Във всички тези свои творби отец Серафим осветлява разглежданите богословски теми честно и обективно, опирайки се изключително на светоотеческото учение. Той отхвърля модното размиване на богословските понятия и ясно чертае границата между истината и лъжата ­ между православната вероизповед и ереста. Повечето от студиите са отпечатани в Годишника на Духовната академия. Последната от тях ­ “Църковно-мисионерското дело на Константин Философ ­ св. Кирил”, е написана по повод чествуваната през 1969 г. 1100-годишнина от смъртта на този велик славянски равноапостол. След като обаче е набрана и подготвена за публикуване, в последния момент тя е снета от печат заради изповедническата позиция, която нейният автор заема срещу провежданата тогава църковно-календарна реформа.
        В тези години архимандрит Серафим се ползува с широка известност сред вярващите. Духовното му творчество оказва благотворно влияние върху не една човешка душа. Книгите му са търсени и четени от църковния народ. Стихотворенията му са преписвани и разпространявани от ръка на ръка, изпращани са дори в чужбина ­ на близки в изгнание. Обаче всеобщото признание, което жъне сред вярващите творчеството му, ни най-малко не променя духовната нагласа на отец Серафим. Скромен и смирен по сърце, той всячески бяга от славата. Когато чуе някоя похвала за себе си, само навежда глава и с въздишка проронва думите на любимия си оптински старец йеросхимонах Макарий: “Горко на онзи, чиято слава е по-голяма от делата му!”
        Но въпреки искрения му стремеж да остане скрит и незабелязан, хората го търсят за изповед, за съвет и утеха. Като добър Христов пастир архимандрит Серафим не отпраща обърналите се към него за духовна подкрепа. Отеческите си грижи той простира и върху своите роднини по плът ­ отрудени хора, преживели тежките бежански неволи. Отец Серафим се старае да ги насочи към духовното. Редовно посещава сестра си Марийка и другата ­ най-възрастната сред челядта ­ Дафинка. Към нея изпитва особена благодарност: нали тя сама го е носела на ръце като едногодишен младенец в ония страшни дни на 1913 г., когато родителите му направо от нивата побегнали на север, към свободните български земи, оставяйки зад гърба си опожареното родно село.
        В своя дом на софийската ул. “Пордим” братът на отец Серафим, Димитър, му е предоставил отделна стаичка. Тук при благия духовник в приемните дни се нижат посетители. Идват стари набожни жени, свещеници, студенти богослови, лутащи се интелигенти, скърбящи и изпаднали в беда хора... Милосърден и любвеобилен, отец Серафим е готов да се отзове на болката на всекиго ­ едни ще настави, други ще окуражи, трети ще смъмри и вразуми, на нуждаещите се ще отдели нещо от скромните си средства. Често за утешение на унилите ще прочете някое от новите си стихотворения и то ще легне като балсам върху посърналите от сивото ежедневие сърца. Понякога ще седне пред стария хармониум и под тихия му акомпанимент ще изпее с ясен глас псалом или църковна стихира. Но това е само за кратка отмора. Иначе разговорите му винаги са насочени към сърцевината на духовното ­ взаимното търпение в изпълнение на Христовия закон, борбата с помислите и страстите, очистването на сърцето, необходимостта от молитва, от постоянна устременост на сърдечните помисли към Бога.
        За тези неща отец Серафим говори естествено и просто, без каквато и да е приповдигнатост или маниерност. В него никога не усещаш разкъсващата немощния човек двойственост. С природната си духовитост той находчиво прикрива богатите си духовни знания ­ плод не толкова на външната му начетеност, колкото на дълбоко усвоената православна вяра, с която диша и живее цялото му същество.
        Ето, едва дочакали приемния ден, при него влизат група млади хора и, зажаднели за живото му слово, още от вратата го молят:
        ­ Отец Серафим, кажете ни нещо за духовно изправление.
        Архимандрит Серафим се усмихва ведро и без много да се кани начева:
        ­ Нищо не мога да кажа... ­ той за миг се спира, обгръща посетителите си с ласкав поглед и продължава ­ нищо не мога да кажа за свое оправдание!
        И започва с прости слова да говори за самоукорението, за сърдечното покаяние, за това как те да бъдат присаждани към душата чрез кратката митарева молитва: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”. Времето тече неусетно... Иска ти се потокът от словесно мляко да не спира никога, но... навън вече чакат други жадни не по-малко от теб Христови овце. Отец Серафим изпровожда своите слушатели до прага и там, усмихнат, обобщава в рима:
        ­ Който търси духовно изправление, нека приеме дух на самоукорение ­ изрича го просто и ясно, тъй че да го запомниш завинаги.

* * *

Архимандрит Серафим заедно с архимандрит Пантелеймон, юни 1967 г.

Годините, през които архимандрит Серафим преподава в Духовната академия, съвпадат с отрицателни промени в църковния живот на страната. През 1961 г. голяма част от поместните Православни църкви, между които и Българската, се присъединяват към Световния съвет на църквите. Светото Православие за пореден път е превърнато в разменна монета в ръцете на безсъвестни политици и движещите ги задкулисни сили на злото.
        Честната душа на архимандрит Серафим не може равнодушно да приеме надигащата се опасност, която застрашава да отклони от пътя на спасението изкупени от Христа души. Верен на завета на своя свят авва, архимандрит Серафим се старае с всички сили да защити и опази от подмяна истините на вярата, да всели любов към тях в сърцата на църковните люде, на студентите богослови, на духовните си чеда.
        Проикуменическият църковно-политически курс на Българската патриаршия скоро засяга и богослужебния ù живот. През декември 1968 г. църковният календар, осветен от многовековна молитвена употреба, противоканонично е заменен с нов ­ “поправен”. Както официално е заявено, подбудите за провеждане на реформата са икуменически. Българската Православна Църква отново търпи духовни щети ­ от една страна, тя е тласната по пътя на отстъплението, от друга ­ връзката ù с народа, и без това излиняла от дългогодишната атеистична пропаганда, още повече се разкъсва.
        Отец Серафим отказва да приеме календарната реформа и насаждания чрез нея икуменически дух. Пред близки нему духовници, заемащи отговорни места в църковната йерархия, той нееднократно излага сериозните си богословски доводи в полза на своето становище и търси тяхната подкрепа. Уви! ­ навсякъде среща непонятна за неговото честно сърце хладина и безучастност към тревогата му за Православието. Увещават го, че календарната реформа е нещо незначително и маловажно, че не бива “заради бълхата да бъде изгарян юрганът”. Като опитен духовник обаче отец Серафим добре разпознава порочната логика на грехопадението. Знае, че който направи първата, макар и “незначителна” крачка по пътя на отстъплението, ще бъде принуден да направи и следващата, защото веднъж отклонилият се от съвестта разум непременно ще съумее да ù представи достатъчно “логични” аргументи в полза на греховната си “правота”. Евангелски братолюбив и незлобив, отец Серафим е направо потресен от безпринципната позиция на свои близки събратя, сред които се оказват и такива, които са се ползували от любовта и отеческите грижи на светител Серафим.
        През 1969 г. архимандрит Серафим се оттегля от преподавателска дейност в Духовната академия и изобщо от официалния църковен живот, понеже не желае да става съучастник в отстъплението. Преди да напусне Академията, на тържествено събрание по случай патронния празник на богословите, той изнася забележителен доклад (8), в който за пореден път призовава преподавателския състав и студентите богослови да следват пътя на светоотеческото Православие.
        В този тежък за архимандрит Серафим момент той получава духовна подкрепа и утешение от пълното единомислие във вярата, което среща в лицето на монахините от девическия монастир “Покров на Пресвета Богородица” край Княжево, основан от светител Серафим, както и на своя духовен събрат ­ архимандрит Пантелеймон (Старицки), дългогодишен предан килийник на праведния владика, а след кончината му ­ духовник на Покровската обител. В Княжевския монастир архимандрит Серафим намира и сетния си пристан ­ след напускане на Академията той се преселва в обителта, където повече от две десетилетия ­ до самата си кончина през 1993 г., се подвизава в духовни трудове и писателска дейност.

Архимандрит Серафим заедно с архимандрит Сергий, лятото на 1978 г.

        За изповедническата му вярност към непорочната Христова Църква Божията благодат преумножава в него богати духовни плодове. Времето, прекарано в тежки скърби заради светото Православие, бележи най-зрелия период в творчеството му като богослов, писател и поет. Проявявайки голямо трудолюбие и изострено чувство за дълг пред зажаднелите за духовна просвета люде, архимандрит Серафим написва в тези години поредица творби с богословско и духовно-нравствено съдържание, в които разкрива и защищава истините на светоотеческото Православие. Печатани на пишеща машина или на циклостил, те още в онези години са разпространявани сред вярващите и за мнозина са били, а и днес са извор на духовно напътствие и утеха. Най-значителните му творби от този период са: “Живот след живота”, “Оптинските старци”, “Нашата молитва”, “За Господнята молитва”, “Молитвата на св. Ефрем Сирин в светлината на светоотеческото учение”, “Православният възглед върху стария и новия стил на календара” и капиталният му богословски труд “Православие и икуменизъм”, написан в съавторство с архимандрит Сергий (Язаджиев). Във всички тях архимандрит Серафим се изявява като незаменим духовен наставник по тесния и стръмен път на спасението. Многобройните им страници разкриват неговото дълбоко познаване на творенията на светите отци от първите векове на християнството до наши дни. Книгите му изобилствуват с техните мъдри наставления върху духовния живот, които авторът трудолюбиво е събрал от безценните им творби. С присъщата си скромност архимандрит Серафим на драго сърце им предоставя, според собствените си думи, честта те да бъдат учители, а сам с радост се нарежда в редицата на техните ученици. Но отец Серафим сияе и със своя светлина. Неговият богат духовен и житейски опит проличава както в личните му назидателни разсъждения, така и в многото ярки, запечатващи се в паметта примери, които той съумява да предаде по характерния за него начин ­ непринудено и достъпно. С тези свои качества творбите на архимандрит Серафим и днес са драгоценно духовно ръководство за всеки православен християнин, търсещ онова, което е единствено потребно (срв. Лука 10:42) ­ несекващата връзка с Бога, постигана с молитва и трезвение. Но животът и творчеството на архимандрит Серафим неоспоримо свидетелствуват и за друго: за живата приемственост, която той е осъществил, усвоявайки чрез личен подвиг преподаденото му от светител Серафим Софийски чудотворец духовно съкровище на Православието ­ живот в дух и истина.

* * *

На 26 (13 ст.ст.) януари 1993 г. в своята скромна монашеска килия, наследена от приснопаметния отец Пантелеймон, архимандрит Серафим тихо си отиде при Господа. Вече няколко години той бавно гаснеше, телесните му сили постепенно го напускаха, но от погледа му продължаваше да струи благодатна кротост и топлина. Неуморните пастирски трудове бяха сложили отпечатък върху немощното му старческо тяло, но те не бяха останали напразни. Срещата на много лутащи се и страдащи души с написаните от него духовни книги беше съдбовна. А колко повече това може да се каже за личните срещи с него! Мнозина той доведе до вярата, огласи в евангелските истини и подготви за свето Кръщение. Мнозина извлече от тинята на греха и порока, мнозина обърна от всевъзможни ереси и секти, за да ги присъедини към Православието. Други пък насочи към тесния монашески път, като ги ограждаше с духа на покаянието и смирението ­ най-сигурните пътеводни знаци по спасителния друм.
        В настъпилия час за жетва душата на отец Серафим, като обилна, чиста и зряла пшеница, очаква небесния Жътвар. Възжелала търпението на светиите и любовта на тия, които пазят заповедите Божии и вярата в Иисуса Христа, тя заедно с тях смирено носи в себе си и залога да чуе небесните слова: блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях (Откр. 14: 12-15).
        В четиридесетия ден от кончината на архимандрит Серафим, след отслужената за упокоение на душата му панихида, започна възкресното бдение в чест на настъпващия светъл и особено скъп за покойника празник ­ Тържество на Православието, деня в който бе преминал при Господа светител Серафим. В неспирния поток от молитвени песнословия, възхваляващи Въплътилия се непостижим Бог и Неговата свята и непорочна Църква, в сърцето непринудено расте надеждата, че там, сред сияйния сонм поборници за Православието, заедно със своя праведен авва, влиза в небесното веселие и неговия верен син и пазител на духовните му завети, архимандрит Серафим (Алексиев).

ПС

1) Дисертацията, с обем 173 страници, е публикувана на немски език в София през 1938 г. Друга студентска разработка на Стоян Алексиев, озаглавена “Пътят на човека към Бога у Паскал”, е отпечатана на български език в отделна брошура (С., 1941).
2) По-голямата част от споменатите статии са публикувани в списанието “Православен мисионер”, издавано в тези години с дейното участие на йеромонах Методий (Жерев), също ползуващ се тогава от духовното ръководство на владика Серафим.
3) Материалът запознава читателя с църковното осъждане на еретическото софийно учение на прот. Сергий Булгаков и с неговото неразкаяно поведение.
4) Статията е критика на неправилното мнение за временност на адските мъки, разпространявано по това време от богослова д-р Иван Панчовски, с когото архимандрит Серафим влиза в открит диспут, за да защити православното учение по този въпрос.
5) Ранните стихотворения на отец Серафим са публикувани в стихосбирките “Прозрения” (1940 г.) и “Песни за живота и смъртта” (1943 г.).
6) “Църковен вестник”, брой 45, 19 декември 1949 г.
7) Публикувани в “Православно слово”, бр. 3/2002, с. 2-6 и бр. 4/2002, с. 27-35.
8) Този доклад е публикуван в настоящия брой на “Православно слово”, стр. 14 и сл.
       

Списък на съкращенията:

        ГДА — Годишник на Духовната академия
        ДК — сп. “Духовна култура”
        ПМ — сп. “Православен мисионер”
        ЦВ — “Църковен вестник”

Съдържание