Архимандрит Серафим (Алексиев)

НАШАТА ПРАВДА И БОЖИЯТА ПРАВДА
        (За самооправданието)

Слово, произнесено в Княжевския монастир “Покров на Пресвета Богородица” на 27 (14 ст. ст.) ноември 1984г.

       Възлюбени! Сигурно ви се е случвало да видите, как някой ваш близък, несправедливо обвинен, изведнъж пламва от гняв и започва разпалена самозащита, като напада ожесточено своите обвинители. Реагиращият така може да се счита за християнин, може дори да се стреми към духовен живот, но той все още не се е издигнал до оная степен на търпението, при която се спасяват душите (Лука 21:19). Бурното самооправдаване говори за липса на смирение у такъв човек и за наличие в него на гордост, на силни страсти и небогоугодни чувства, очакващи само външен повод, за да избухнат.
        В планинските поточета има вирчета, дето лежи на дъното чист, сребрист пясък. Ако хвърлите камък в такова вирче, то ще си остане бистро. Но в равнините има и наглед бистри вирчета, на чието дъно се е наслоила много тиня. Хвърлите ли камък в такова вирче, то силно се размътва.
        Така е и с човеците. Праведниците са като планинските вирчета ­ не се смущават, когато макар и несправедливо са обвинявани. Душата им остава чиста и спокойна, когато хвърлят камък срещу тях. А грешниците са като привидно бистрите вирчета ­ реагират гневно и издават по такъв начин тинята на страстите, наслоила се на дъното на душите им.
        При несправедливо обвинение праведниците или казват истината ­ че в случая не са виновни, с което помагат на обвинителите си да не изпаднат в греха на клеветата и осъждането, или, ако не им повярват, млъкват и възлагат на Бога упованието си, че Той ще ги защити и оправдае. Праведниците се надяват не на някаква своя правда, та да я защищават с всички средства ­ и позволени, и непозволени, а се надяват на Божията правда. Те затова са и праведници, защото са предпочели Божията правда пред човешката. Те нямат своя лична правда, а гладуват и жадуват за Божията правда, съгласно учението на Христа за блаженствата (Мат. 5:6).
        Грешниците, напротив, непознаващи и тъпчещи великата Божия правда, защищават разпалено всеки своята жалка “правда”. Затова при обвинение, особено ако то е неоснователно, те бурно и гордо излизат в защита на своята правда. Опитайте се да дадете на един самооправдаващ се грешник съвета: “Потърпи, братко, макар да си несправедливо обвиняван! Понеси безропотно извършената над тебе неправда и Бог ще те помилва за това твое търпение.” Той веднага ще ви възрази: “Как?! Да търпя ли?! Да бях виновен, нямаше толкова да се възмущавам. Но как да търпя, когато виждам, че ми приписват дела, които не съм извършил! Не, не мога да понасям несправедливи обвинения!” Такъв “правдолюбец” е всъщност не Боголюбец, а самолюбец.
        Подобни сцени срещаме твърде често в живота. Наблюдаваме ги не само между миряните, но за съжаление и между духовниците, и в монастирите. Всеки се самооправдава. Всеки обяснява раздразнението си с чуждата вина. И почти никой не е склонен да укори себе си.
        Отде произлиза това? ­ От грехопадението ни, началото на което поставиха нашите прародители в рая. След нарушаването на заповедта за въздържане от забранения плод Бог попита Адам: “Какво си сторил?” Адам отвърна: “Не съм аз, а жената!” След това Бог запита Ева: “Какво си направила?” Тя отговори: “Не съм аз, а змията.” Оттогава и до днес по света се шири самооправданието, търсещо вината все в другите.
        Въпреки християнското си възпитание, ние всъщност тънем в духовно невежество и затова, по думите на св. Марк Подвижник, “водим с хората война за онова, което ни е вредно, като за нещо полезно.” (1)
        Учейки ни на истинска духовност, този свети отец говори за три състояния на човешкия ум: естествено, свърхестествено и противоестествено.
        Когато умът е в своето естествено състояние, той винаги търси вината в самия себе си и изповядва смирено своите грехове. Когато пък е в противоестествено състояние, забравя Божията правда и воюва с хората, като с такива, които го оскърбяват несправедливо. А когато умът се издигне до свръхестественото състояние, тогава намира в себе си плодовете на Светия Дух, посочени от Апостола: любов, мир, радост, дълготърпение и пр. (Гал. 5:22)
        В живота много се говори за правда. Но правда няма, защото всеки се мисли за прав. Правдата не е у нас, грешните съдници, а у Бога ­ Безгрешния Съдия, за Когото Псалмопевецът говори: Праведен си Ти, Господи, и справедливи са Твоите съдби (Пс. 118:137). За нашата човешка “правда” пък в една от молитвите на св. тайнство Елеосвещение е казано: “Всичката наша правда е пред Тебе, Господи, като опетнена дреха.” (2) А с такава дреха не се влиза в рая. В една от Христовите притчи четем следното: На един пир царят влязъл да види насядалите на трапезата гости и съгледал там едного, който не бил облечен в сватбарска премяна (т.е. в благодатна праведност). Приятелю ­ запитал го той, ­ как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? И рекъл на слугите: Вържете му ръцете и нозете, вземете го и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби (Мат. 22:11-13).
        Възлюбени! Бог не иска да ни гледа в дрипите на нашата жалка “правда”. Той не ни одобрява, когато ни вижда да се хвалим със своята изправност и мнима добродетелност, защото с такава “правда” никой не може да устои пред Божия съд (Пс. 142:2). Знаейки това, светците са търсели не да изтъкват своята правда, а смирявайки се, повтаряли молитвено думите на Псалмопевеца: Ти, Боже, си прав в Твоята правда и чист в Твоя съд (Пс. 50:6).
        В житието на св. Максим Изповедник четем: Когато се развихрил ураганът на монотелитската ерес, когато цар и патриарси, клир и народ, се увлекли по нея, св. Максим, въпреки заплахите, останал твърд в светото Православие. Нито клевети, нито изтезания могли да го поклатят. И вместо да изтъкне с възмущение несправедливостта на страданията, на които бил подложен, той изрекъл пред мъчителите си следните бележити думи: “Благодаря на моя Бог, че съм предаден във вашите ръце и съм измъчван с несправедливи обвинения, та чрез тях да се очистят моите волни3 прегрешения и пороците на моя живот.” (4)
        С тези незабравими слова св. Максим ни е открил една извънредно важна истина: чрез понасянето на невинни страдания и на несправедливи обвинения се покриват нашите волни прегрешения и се лекуват застарели пороци в нашия живот. Ако ние бихме знаели и помнели непрестанно тази истина и ако винаги я следвахме на дело, това би било достатъчно за спасението на душите ни. Практически в нашите условия това означава следното. Да речем, една сестра оскърби друга, която няма вина. Тази трябва веднага да си помисли: “Бог допуска да страдам невинно заради извършени от мен грехове. Благодаря на моя Създател, че тъй много се грижи за очистването на душата ми от всички мои злини и беззакония, с които не ще мога да вляза в царството Небесно!” Щом оскърбената си помисли това, озлоблението ù срещу оскърбителката веднага ще премине и ще се забрави. И най-важното: незащитилата своята правда, ще получи от Бога венеца на Божията правдата.
        Възлюбени, ако искрено желаем да се очистим от греховете си и да се излекуваме от пороците си, нека се опитаме, с Божията помощ, никого и нищо да не обвиняваме за нашата раздразнителност и обидчивост, освен своето самолюбие, честолюбие и гордост. Страдаме ли “невинно”, обвинявани ли сме без причина, нека благодарим на Бога, тъй както му е благодарил св. Максим Изповедник, и нека помним, че както справедливите обвинения, така и несправедливите упреци, понесени търпеливо и без ропот, са ни безкрайно полезни, според казаното от Апостола: На ония, които любят Бога... всичко съдействува към добро (Рим. 8:28). Чрез справедливите обвинения, ако ги понасяме безропотно, ние побеждаваме гордостта си и изкупваме вината си. А чрез несправедливите упреци получаваме както прошка на неволните си грехове, за които не сме се покаяли, така и изцерение от пороците си, които не могат да бъдат изкоренени по друг начин.
        И тъй, когато сме несправедливо набеждавани и осъждани, нека не се самооправдаваме, а покайно да мълчим и тайно да се молим да ни прости Бог забравените от нас грехове. И тъкмо тогава от обвиненията срещу нас ще се роди нашата невинност, и ние от грешници, без да знаем как, ще станем праведници. Така чрез незаслужените си страдания ще угодим на Бога по думите на св. апостол Петър: Това е угодно Богу, ако някой от съзнание за Бога пренася скърби, като страда несправедливо (1 Петр. 2:19). Амин!

        1) Къ тѣмъ, которые думаютъ оправдаться дѣлами 226 главъ, §§ 83, 90. ­ Добротолюбiе. Т. I, СПб., 1877 г., с. 479-480.
        2) Требник, София, 1949 г., с. 204.
        3) Волни прегрешения са онези, които човек извършва съзнателно, с участие на свободната си воля.
        4) Св. Димитрiй Ростовскiй. Книга житiй святыхъ на мѣсяцъ iануарiй, 21 день, М., 1897, с. 472.

---

ЗА СПАСИТЕЛНОТО ПОКАЯНИЕ

Слово, произнесено в Княжевския монастир “Покров на Пресвета Богородица” на 13 август (31 юли ст. ст.) 1985 г.

“Господи, Боже мой, макар и да не съм направил нищо добро пред Тебе,
        но дай ми, по Твоята благодат, да положа добро начало!”

        Възлюбени! Св. Йоан Златоуст ни е научил да се молим с тези думи всяка вечер, преди да се отдадем на нощна почивка. Дивният Божий угодник е разбирал много добре човешката душа, виждал е променливостта на човешките сърца. Знаел е, че ние, вярващите, макар и да сме получили Божията благодат в светото Кръщение, не сме свободни от свойствените на човешката природа слабости. Давал си е сметка, че като християни ние жадуваме за Бога, копнеем да живеем в мир с Него и с ближните си, но поради своето непостоянство ту вземаме добри решения да водим праведен живот, ту ги нарушаваме; ту желаем доброто, ту пак се отклоняваме към злото.
        Златоустият Константинополски светител е познавал добре слабостите на хората. Но важното за нас в случая е: какъв извод е направил той от своите трезви и дълбоки наблюдения над човешкото непостоянство? Дали извода, че няма смисъл да се проповядва на един развратен и неверен човешки род (Мат. 17:17)? Не! Този велик проповедник на покаянието не се е уморявал да следва примера и съветите на св. ап. Павел, който пише до своя ученик Тимотей: Проповядвай словото, настоявай на време и не на време, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука (2 Тим. 4:2).
        Така е постъпвал св. Йоан Златоуст, насърчаван от примера на нашия Божествен Наставник Иисус Христос, Който е сеел и продължава да сее словото Божие не само на добра земя, но и край пътищата, дето семето бива тъпкано и птиците го изкълвават, и на каменисти места, дето има съвсем малко пръст, и между тръни, които го заглушават (Мат. 13:4-8).
        Бог е неизтощим в Своето дълготърпение. Той учи на такова дълготърпение и Своите верни служители. Ето, и Златоустият светител, пламнал от вяра в Божието милосърдие към нас, неизправните и непостоянните, не ни оставя в униние и отчаяние въпреки нашите ежедневно повтарящи се грехопадения, а ни учи всяка вечер с неотстъпно и твърдо постоянство да отправяме към Бога молитвата: “Господи, Боже мой, макар и да не съм направил нищо добро пред тебе, но дай ми по Твоята благодат да положа добро начало!”
        Някои могат да погледнат скептично на тази молитва и да кажат: “Да положим добро начало ли? Напразна надежда! Колкото може да се налее вода в една продънена стомна, толкова може да се очаква добро начало от един привикнал към греха човек!”
        Но, възлюбени, забележете следното: св. Йоан Златоуст не подхранва в нас празната надежда, че грешният човек може сам да положи добро начало. Не, напротив, според думите на светителя грешникът трябва да моли Бога да му даде Своята благодат, та с нейната помощ той да положи добро начало. А това е нещо съвсем друго. То предполага вяра в Бога, покаяние и надежда на всесилната Божия помощ. Човек не може сам да се промени. Но Бог е всемогъщ! Със Своята благодат Бог може да стори и невъзможното за нас: да ни направи от грешни праведни!
        Това изповядва и Псалмопевецът, като се моли на Бога с думите: Поръси ме (Ти, Господи,) с исоп и ще бъда чист; умий ме (Ти) и ще бъда по-бял от сняг. Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония (Пс. 50: 9-11). Грешникът трябва с голяма вяра и с постоянно подновяващо се покаяние да очаква Бог да създаде сърце чисто в гърдите му и Сам да го утвърди с властния Си Дух (Пс. 50:12-14). От нас, недостойните и изневеряващите на Бога, се иска само едно ­ да съкрушим покайно своето сърце и да смирим своя горд дух, след като виждаме колко сме грешни. Останалото ще извърши Той! Светите отци ни учат, че в делото на спасението си ние трябва да правим това, което е в нашата власт. И тогава Бог, от Своя страна, ще стори онова, що е невъзможно за нас, защото Сам Той е казал: Невъзможното за човеците е възможно за Бога (Лука 18:27).
        Но какво можем да правим ние? Ето какво: щом съгрешим, нека с искрено съкрушение да се обърнем с молитва към Бога, нека дълбоко да се каем! Поне това ни е дадено, поне това е по нашите сили. Чрез молитвата вярата ни ще се укрепва, сърцето ни все повече ще се смекчава и духът ни ще се смирява. Тогава Бог ще ни даде благодатни сили да скъсаме с греховните си навици и наистина да поставим добро начало.
        Но ако не се молим, ако не се каем и не се самопринуждаваме към сърдечно съкрушение, никога няма да стигнем до това богоугодно добро начало, а ще вървим към все по-лошо и по-лошо, ще падаме все по-надолу и по-надолу, докато накрая нашата неразкаяност ни срине във вечния ад.
        Веднъж при св. Сисой Велики дошъл млад монах и му казал:
        ­ Отче, какво да правя? Паднах в грях!
        ­ Стани ­ отговорил му старецът и ще се спасиш.
        ­ Аз станах, но пак паднах ­ съкрушено рекъл младият подвижник.
        ­ Щом си паднал, пак стани! Положи добро начало!
        ­ Но докога ще падам и ще ставам все така?
        ­ До края на живота си!
        Колко прав е бил авва Сисой! Ако свикнем при всяко свое грехопадение да ставаме чрез искрено покаяние, смъртта може да ни завари изправени. Тогава ще бъдем спасени! “Както те заваря, така ще те съдя!” ­ ни говори Господ чрез Свещ. Писание. Не се ли стараем обаче след всяко свое падане веднага да се изправяме, т.е. да полагаме добро начало, то ще свикнем да си лежим в калта и няма да се отърсим от нея. А в такъв случай гибелта ни е сигурна!
        Възлюбени! Нека помним молитвените слова от тайнството Елеосвещение: “Колкото пъти паднеш, стани и ще се спасиш!” И нека, съгласно увещанието на св. Йоан Златоуст, се трудим да вършим поне това ­ да се каем, дълбоко да се каем и с помощта на небесната благодат всеки ден да полагаме добро начало на душеспасението си. И Бог няма да ни отхвърли, като вижда, че пак се връщаме при Него със съкрушени сърца, като грешни, но верни Нему чеда. Амин!

Архимандрит Серафим в своята цветна градинка, лятото на 1978 г.

 

 

Съдържание