Из живота на Българската Старостилна Православна Църква

На 4/17 януари 2003 г. параклисът, посветен на св. преподобномъченик Онуфрий в Габрово, събра енориаши и богомолци от страната за своя престолен празник. Гост на енорията и тази година беше Негово Преосвещенство Триадицкият епископ Фотий. Тържеството беше двойно ­ на този ден се навършиха и десет години от архиерейската хиротония на предстоятеля на Българската Старостилна Православна Църква. От името на цялото габровско паство отец Константин Дженков, настоятел на параклиса, приветствува топло владика Фотий. Той сподели, че до 1992 г. е имал голяма скръб ­ това, че е лишен от възможността да съслужи с архиерей, с когото наистина “единеми усты и единем сердцем” да слави Бога. Но ето вече десет години Господ му дава тази радост. След св. Литургия се състоя беседа на владиката с тамошните енориаши.
        Същия ден привечер епископ Фотий посети Княжевския девически монастир “Покров Богородичен” по покана на сестрите. Тук той произнесе кратко слово, в което изтъкна, че юбилеят е време за равносметка. Като измоли прошка за онова, което като човек е съгрешил или пропуснал през време на десетгодишното си архиерейско служение, владиката каза: “Най-важното е човек искрено, с цялото си сърце да търси само едно ­ служението на Бога и на ближните. Тогава дори да сгрешим, Господ ще поправи грешките и няма да ни изостави. Трябва да гледаме не грешките на другите, а греха в своето сърце, своите немощи и страсти. Да се борим с всички сили не с ближните, а с греха в себе си... В тропара на предпразненството на Богоявление се казва, че във водите на Йордан Господ е стъпкал главата на змията, т.е. на дявола. И оттогава дяволът няма никаква сила. Ние самите му даваме сила, когато съизволяваме на неговите внушения. Когато доброволно, съзнателно грешим, ние му даваме власт над себе си. Най-важното е да имаме любов и снизхождение към ближните. Ние трябва да сме винаги готови да простим на ближните, тогава Господ ще прости и нашите прегрешения. Трябва да бъдем снизходителни към слабостите на другите. Целта на дявола е да руши. А ако ние искаме да градим, трябва нашите отношения да са основани на милосърдие, снизхождение, състрадателност и всеопрощение. Тогава ще можем да градим в тези времена, когато всичко се руши и всичко е насочено към смазване на Православието. Тогава дяволът няма да има сила над нас, защото Сам Спасителят ще бъде в нас и с нас”, завърши владиката.
        След това епископ Фотий извърши чина на полагане основния камък на параклиса “Св. Серафим, Софийски чудотворец”, чието изграждане започва в основания от светителя монастир.

        * * *

        Светлият празник Богоявление изпълни катедралния храм “Успение Богородично” с богомолци от цялата страна. Тържественото всенощно бдение и светата Литургия отслужи предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква, Триадицкият епископ Фотий. “Днешният празник ни разкрива смисъла на човешкия живот ­ каза той в словото си. ­ Човекът е сътворен, за да явява чрез себе си Бога ­ човешкият живот в Божия план е едно непрестанно Богоявление. Над всеки, приемащ светото Кръщение, се отварят небесата и незримо, но напълно реално над него слиза Светият Дух с всички Свои дарове. Излизайки от светия Купел, ние притежаваме това, което е притежавал Богочовекът ­ притежаваме всъщност Самия Него, и то всецяло. И ако чрез своя живот не явяваме Христа ­ а това става поради нашите грехове, то неизбежно ние вършим обратното: затулваме Бога, отричаме Бога. Всеки път, когато съзнателно извършваме грях ­ подчерта владиката, ­ ние се отричаме от Господа и ако грехът се превърне в навик, тогава животът ни става не Богоявление, а едно смрадно и ужасяващо бесоявление. Няма по-силно оръжие в ръцете на Христовите противници от нашите грехове ­ продължи той. ­ Ние, християните, със своя недостоен живот сме причина да се хули името Божие, да се позори Църквата.
        Човек явява чрез себе си Бога, като живее в Него, като явява чрез себе си Христовата истина, Христовата правда, милосърдие и любов, с една реч ­ като води светоевангелски живот ­ каза накрая владика Фотий. ­ Прославеният в Троица Бог да ни ръководи със Своята свята истина и правда, да ни въведе във вечния живот, в царството Небесно, където сияят всички Божествени истини, преливащи от неизказано прекрасната Личност на нашия Господ Иисус Христос”, завърши той.

        * * *

        На 6/19 февруари в катедралния храм “Успение Богородично” бе чествувана паметта на св. патриарх Фотий ­ родоначалника на Българската Църква, небесен закрилник на нашия предстоятел. След отслужения от владика Фотий молебен към светеца, той получи много поздравления и цветя от богомолците. Със сърдечно приветствие от името на паството и клира към него се обърна йеромонах Ефрем. Владиката благодари за поздравленията и в словото си отново говори за любовта, чието наличие, недостиг или липса ще бъде пробният камък за нашето оцеляване като общност и като православни християни. “Верността към Въплътената Истина, към нашия Спасител неизбежно минава през любовта. Когато окачествяваме един човек, когато осъзнаваме някакъв негов недостатък и споделяме това с други, ние поемаме незрима, но смазваща отговорност. Защото там, където има неприемане, съдене, критикуване, уж в името на правдата и истината, а по същество ­ родено от нашите собствени страсти ­ там няма любов. Често говорим за това, но уви, нашето слово не е въплътено в живот ­ каза по-нататък владика Фотий. ­ За нас, духовните пастири, които трябва да говорим по дълг, това може да бъде много дълбок подтик за покаяние. Когато виждаме несъответствието на туй, що говорим, с онова, което имаме в себе си като живот ­ каква по-дълбока причина за себеокайване! Но Господ вижда, че въпреки цялата ни проказа, нашите намерения са искрени и чисти. Всеки е дошъл тук не от интерес, а от жажда по Бога и точно това трябва да ни споява, да бъде тънката, но здрава нишка, над която да надзиждаме любовта. Живеем в изключително тежко, съдбовно време ­ завърши предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква ­ и от нас, колкото и да сме негодни, зависи много ­ дали ще съумеем да съхраним това, което ни е предадено и да го предадем неопетнено на идващите след нас.”

        * * *

        Изминаха десет години от деня, в който паството и клирът на Българската Старостилна Православна Църква извършиха първото си богослужение в малкия параклис “Възнесение Господне” в столицата. От една година този ден ­ 26 февруари, е нова празнична дата в църковния ни календар. На нея чествуваме паметта на светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец, когото нашата общност тържествено прослави. Тези две годишнини припомни в словото си след всенощното бдение Триадицкият епископ Фотий. “От съдбовно значение за всекиго и за всички ни е това, дали ще останем жива тъкан в Тялото Христово ­ каза той, цитирайки древнохристиянската мисъл, че неверният във вярата е мъртъв човек в живо тяло. ­ Ние имаме не просто заветите и наследието на светител Серафим ­ ние имаме живото му достояние и затова сме съдбовно отговорни. За нас е спасително дори съзнанието, че сме напукани глинени съдове, в които се излива безценна небесна течност.”
        И тържествената св. Литургия бе отслужена от предстоятеля на Българската Старостилна Православна Църква. В словото си той приведе духовни наставления на светителя, откъси от негови писма и бележки, както и редица примери, които донякъде приоткриват и за нас чудното му общение с Бога, с Пресвета Богородица и светиите, тайната на неговата боголика личност. “Колкото повече скърби е имал св. Серафим Софийски ­ а той е живял цял живот в скърби, ­ толкова повече любов се е изливала от сърцето му върху околните. Това, което трябва да е осмислена цел на съществуването ни поотделно и като съборна общност, би следвало да е стремежът ни да опазим живото достояние, съкровището, небесното миро, което светителят ни е оставил и ни го дава според нашите сърца ­ каза накрая епископ Фотий. ­ Впрочем, едва ли можем да го възхвалим по-красноречиво от богокрасните слова на църковния песнописец, написани за друг Божий угодник, но с пълна сила отнасящи се и за св. Серафим: “Изпълнил си се с ревността на Авраам, богомъдри, и втори Исаак си принесъл на Господа, като си пожертвувал, отче, сърцето си в огъня на съвестта!”

        * * *

        Празникът Сретение Господне и тази година бе чествуван с тържествено архиерейско богослужение ­ всенощното бдение и светата Литургия в катедралния храм “Успение Богородично” бяха отслужени от предстоятеля на Българската Старостилна Православна Църква, Триадицкия епископ Фотий. “Днес за пръв път след грехопадението човек среща Бога, вижда Бога ­ започна словото си владиката. ­ Озареният от Светия Божий Дух взор на стареца Симеон разпознава в лицето на Младенеца Спасителя на света, вижда целия Негов земен живот от Рождението до Кръста и Възнесението, до изпращането на Светия Дух над Църквата и нейното основаване. Вижда хилядите, безбройни човешки същества, които ще се спасят чрез този Младенец, Когото сега той държи в ръцете си. Всъщност за всеки един християнин първата среща със Спасителя е Кръщението. В него човешката природа се облича в Бога, получава плодовете на Христовото изкупително дело ­ благодатта на Светия Божий Дух. Но колцина днес съзнават това? Днес кръщаването на младенци е толкова битово принизено, сведено е до обред, който най-често нито родителите, нито възприемниците разбират. Сетне и самото дете няма отде да узнае, че се е срещнало с Христа в купела на кръщението. Другата наша среща със Спасителя е в покаянието ­ продължи владиката, ­ във второто Кръщение, както го наричат светите отци. И най-великата, най-трепетната, неизразимата нито с мисъл, нито със слово среща със Спасителя тук, на земята, е в причастяването със Светите Тайни ­ Тялото и Кръвта Христови. Ала не свеждаме ли всичко това до някакъв повърхностен навик? Разкъртват ли се дълбините на душата, осъзнава ли тя, усеща ли Кого приема, с Кого се среща? Безспорно дяволът пречи изключително много на срещата между човешката душа и Бога. Всъщност негова цел е да не я допусне никога. Не случайно св. Симеон Богоприемец казва на праведния Йосиф и Пресвета Дева Мария, че Тоя, т.е. Богомладенецът Иисус, лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля (Лука 2:34). Защото при срещата с Христа можеш да станеш, когато душата ти се съчетае с Него, а можеш и да паднеш, ако ти отричаш, хулиш и не желаеш Бога, не искаш да видиш Бога в Христа. Но ти падаш и тогава, когато се разминаваш със Спасителя, без да Го хулиш, без да Го отричаш. И тези разминавания могат да се окажат съдбовни за нашата вечна участ. Много често ние изхождаме от страстите си, а мислим, че постъпваме разумно. Изхождаме от мисли, идеи, от една паяжина ­ мисловна или емоционална, която сами сме си изплели. И вярваме повече на себе си, отколкото на Христа. Тогава ние изпадаме в състояние, което отците наричат “мечтателност” или “духовна прелест”. Самият ни подход в Православието може да се окаже съвсем погрешен и тогава ние рискуваме да се разминем с Христа Спасителя.” Предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква обърна внимание върху често срещания “оранжериен”, както го нарича един духоносен мъж, “подход в Православието”, който се отличава с клюки и едно нарастващо знание къде какво става ­ подход, при който човек в Църквата е насочил погледа си не към себе си, не към съвестта си, а към другите, търси бързи и безусловно правилни отговори на всички въпроси и се успокоява, щом мислите му са съзвучни с мнението на общопризнатите авторитети. “Това не е търсене на Христа, това не е търсене на Спасителя. Това е търсене просто на един душевен уют с твърде, твърде евтини средства. Дяволът знае колко сме податливи на всичко, що извира от нашата гордост, самост, висока собствена оценка за самите себе си, която ние не винаги изявяваме, но я таим дълбоко в душите си, може би много по-дълбоко отколкото подозираме. И дяволът може да ни препъне със съвсем малка уловка. Може да ни улови с мисъл, за която знае, че ще се вкопчим, веднага ще откликнем емоционално. И тръгвайки, попадайки в уловката на дявола, ние се оказваме оплетени в същата тази паяжина от свои мисли, от кичливи себеоценки, самост и рой други заблуди. Дано милостивият Спасител, виждайки как, макар и заплетени, все пак се опитваме да крачим, се смили над нас и дано по-често се срещаме с Него в покаянието, чрез приемането на Светите Тайни, в молитвата, в поста, в борбата със страстите, във всяко добро дело ­ завърши словото си епископ Фотий. ­ Дай Боже душите ни да се срещнат със Спасителя в онзи най-трепетен, незнаен за нас миг, когато ще напуснем този живот, и да се удостоим, по думите на св. ап. Павел, винаги с Господа да бъдем”.

        * * *

        В последната подготвителна неделя към Великия пост ­ Неделя Сиропустна ­ светата Литургия в катедралния храм “Успение Богородично” отново бе отслужена от Триадицкия епископ Фотий. “Днес е неделята на загубения рай ­ каза владиката в проповедта си. ­ Днес човек въвежда в света греха, а заедно с него ­ смъртта. Раят ­ това е животът на човека в Бога и с Бога, живот, загубен от човека срещу тридесетте сребърника на греха. Грехът е свободното решение, взето макар и под напора на изкусителя, свободното решение на човека да изостави Бога, да Го напусне и да се отдели от Него. Оттук насетне човекът потегля през дебрите на историята със самочувствието, че я кове сам.
        Пред нас е попрището на поста ­ продължи епископ Фотий ­ седем седмици до Деня на новия рай, до деня на Възкресението. Те не са просто количество време от Неделя Сиропустна до Великден. Това е цялата история на човешкия род, целият земен живот на всеки един от нас. Постът не е просто въздържане от определени храни, не е просто някакво усилие за повече молитва и посещаване на храма, за покаяние и приобщаване със Светите Христови Тайни. Усилията са средства, а целта е да преминем през пустинята на този свят, осъзнавайки го тъкмо като пустиня, а не като миражен оазис. Великият пост съответствува в най-висока степен на нашето състояние на странници в този скоропреходен свят. Но Църквата ни зове да бъдем будни странници, да знаем добре откъде идваме и накъде вървим. Да осъзнаем дали нашето съкровище е на небето, дали смисъла на съществуването си полагаме в това ­ да достигнем деня на новия рай, на Възкресението, или смесваме своите християнски понятия и чувства, често повърхностни и незрели, с понятията за земно добруване, за рая тук и сега. Предстои ни да преминем през низ от мигове, които безвъзвратно отлитат, но в същото време издълбават върху скрижалите на вечността своето незаличимо свидетелство. И това свидетелство в последния ден на човешката история с пълна яснота ще разкрие къде е било съкровището на нашето сърце”, завърши владиката.
        Вечерта бе извършен чинът на прошката. В своята проповед предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква каза: “Нашата готовност да простим, дори искрено, е често мигновена, нетрайна. Това е така, защото дълбоко в нас е загнезден един съдник, който отмерва, преценява всекиго и всичко, чрез когото ние преживяваме собствената си значимост. Освен това дълбоко в сърцето, много по-дълбоко, отколкото можем да усетим и дори да си представим, има една черна утайка на неприязън, чрез която чувствуваме другия човек не като ближен, а като чужд, като друг ­ като съперник, като източник на несгоди за нас самите. Готовността да простиш безусловно и изцяло, способността да го сториш минава през трупа на нашия егоизъм, на нашата самост”. Владиката разказа потресаващи примери от най-новата история, когато православни християни са простили на своите палачи мигове преди смъртта, и то от цялото си сърце. “Върху готовността да си простим взаимно, да проявим милост един към друг се крепим самите ние, крепи се самата ни общност. Защото изворът на тази готовност е Сам Христос Господ, Който дойде, за да изкупи, да понесе, да прости греховете на всички човеци от Адам до последния човек, който ще се роди преди Второто Му славно идване”, завърши епископ Фотий. Със земен поклон той поиска прошка от своите пасоми, след което клир и миряни се опростиха с него и помежду си.

        * * *

        В първата неделя на Великия пост, наречена Тържество на Православието, катедралният храм бе препълнен с богомолци, повечето от които пристъпиха към св. Христови Тайни. Василиевата литургия отслужи Триадицкият епископ Фотий съвместно с храмовото духовенство. “Дошъл ли е Великият петък на Православието? ­ запита той в проповедта си. ­ Навярно ние сме на неговия праг. Накъдето и да се обърнем ­ около нас и уви, в нас ­ много трудно можем да срещнем истинско разбиране на Православието. Къде да го видим? В битовото полуезичество ­ сбор от полухристиянски-полуезически обичаи, което цари наоколо? В опаковъчното Православие на официалните Църкви, претенциозно облепено с етикета “каноничност”? Уви, то отсъствува и в богословските среди, то няма нищо общо с академичния навик да се кимва към светите отци в знак на потвърждение, както и с това, техните творби да стават просто обект на изследване.” Владика Фотий цитира един текст от последния български превод на Новия Завет, издание на Библейското дружество, претендиращ да е надконфесионален, превод, в който дейно участие са взели и преподаватели от Богословския факултет на Софийския университет. В този текст от Посланието на св. апостол Павел към филипяни названието “епископи и дякони” е заменено с “църковни ръководители и техните помощници”, за да се удовлетворят протестантите, които не признават църковната йерархия. “Но истинското православно разбиране не е и в надменната суровост на свръхправилните, които иначе обичат нашата вяра, но проявяват ревност не по разум и също изопачават това разбиране. Нито пък у новообновленците, които си позволяват да извършват умствени упражнения над текстовете на светите отци, обличайки с тях свои мисли и измислици. Как обаче да открием у нас правилното разбиране на Православието, когато според определението на о. Серафим (Роуз) ние сме точно тия “слаби във вярата, които падат при всеки полъх”?
        Владиката припомни думите на св. Серафим Софийски чудотворец, че богословието е правопропорционално на целомъдрието, и думите на св. Йоан Лествичник, че краят на чистотата е начало на богословието. Според друг православен йерарх онзи, който говори за Бога, без да се е освободил от похотта и страстите, словоблудствува. Това понякога е умело маскирано и затова е още по-опасно. А един древнохристиянски философ, отъждествяван от някои изследователи със св. мъченик Сикст, папа Римски, казва: “Когато говориш за Бога, ти се съдиш с Него. Немалка опасност е да кажеш за Бога дори истината. Не говори за Бога, без да си се очистил от нечисти дела”.
        “Бездна от смирение, благоговение, трепет, чувство за безмерната отговорност на този, който богословствува. Къде да го срещнем днес? Наистина, Православието е на прага на своя Велики петък ­ каза накрая владиката. Но когато страданието стига до своя предел, до своята най-голяма дълбочина ­ оттук насетне започва славата. И ако всичко отвред е така потискащо, гнетящо, ако ние почти не можем да намерим истинско разбиране за Православието, то тъкмо съзнанието за това наше безсилие ще роди сила. Православието винаги ще тържествува, колкото и да е тъпкано, колкото и да е неразбирано и от тия, които иначе много и много говорят за него. Защото Православието ­ това е Богочовекът Иисус Христос, Въплътеният Бог Слово, Едничкият истински Бог и истински Човек, Пълнота на истината. Тази Истина, макар и разпъвана, тържествува и ще тържествува. И това тържество се усеща ­ като небесен лъч и утеха днес ­ на този ден, посветен на тържествуващото Православие. Пред нас е неговата слава ­ светите мощи, светините, благодатта, проявила се в материя. Затова дори да прекрачим прага и да дочакаме Великия петък на Православието, надеждата ни никога няма да помръкне. Защото Православието е Христос и Той ще победи всяка лъжа, всяка ерес, всеки фалш, всяко лъжеправославие, всяка неистина, формализъм, свръхправилност, всякакво неправославие, икуменизъм и модернизъм. Всичко това Спасителят ще изтреби с блясъка на Своето пришествие ­ ще изтреби всеки грях и ще остане само това, което е минало през огън и се е оказало злато.”

        * * *

        В третата неделя на Великия пост, Неделя Кръстопоклонна, която тази година се падна на 17/30 март, вярващите от всички енории на Българската Старостилна Православна Църква в страната се поклониха на Светия Кръст ­ средството и символа на нашето спасение. В храма “Успение Богородично” всенощното бдение с изнасянето на кръста и светата Литургия бяха отслужени от Триадицкия епископ Фотий. “Отново ние днес чухме словата на Христа Спасителя: Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва ­ каза той в проповедта си. ­ Ето, това отричане от себе си и вземане на кръста често, твърде често се оказва за нас камък за препъване. Как да разбираме отричането от себе си? Наред с боголикото “аз”, наред с нашата богосъздадена личност грехът изтъкава в нас друго “аз”, друга душа. Това става, когато грехът, свободно възприет и често вършен, прерасне в навик и се срасне с нашите унаследени от грехопадналото естество дълбоки предразположения към греха. Съчетанието от едното и другото ражда това “аз”, с което ние отъждествяваме себе си и от което много трудно, много трудно се отричаме. Тази наша създадена от греха душа възраства постепенно като чужденец и пришълец и се настанява в нас със стремежа да стане безусловен, самовластен властелин и да прокуди от нас всичко, що е Божие. И образът Божий започва да чезне в мрака на тъмницата, в която ние сами го оковаваме. Неканеният властелин ­ впрочем, поканен от нашето зло произволение ­ започва да гради в нас своя душа, свое “аз”, своя философия, свое виждане за самия себе си, за света и за човека, така че да не остане място за Божия лик. Ето това “аз” се противи на Христа Спасителя ­ подчерта владиката. ­ И без да се отречем от него, ние не можем да бъдем Христови по същество. Ако пък ти желаеш Христос да бъде сърце на сърцето ти и душа на душата ти, ако ти желаеш Христос да замени твоето кривоогледално “аз”, т. е. душата на греха, със Себе Си, знай, че има един-единствен път към тази цел. И това е пътят, който може да те изведе нагоре, може да те избави от пропастта, от ада, от дявола, от вечните мъки, от всяко зло. Това е пътят на кръста.
        Тъкмо душата на греха роптае скрито, а понякога и явно срещу словото за Кръста ­ продължи предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква. ­ Защо говорим само за скърби и страдания? Защо все говорим за тежести и кръст? Нима християнският път е толкова суров, безрадостен и скръбен? “Не” ­ отговаря боголикото “аз”. Този път носи и мир, носи и радост. Само че за да придобиеш този мир, трябва да се сражаваш, за да се сдобиеш с радостта, която никой не може да ти отнеме, трябва да се подвизаваш. “Кръстът е воля, готова да понесе всяка скръб” ­ припомни епископ Фотий думите на св. Исаак Сирин. ­ А св. Игнатий (Брянчанинов) казва, че търпеливото носене на кръста е истинското покаяние, което отваря дверите на рая. И ето в този смисъл можем да кажем, че кръстът е средоточие, сърцевина на Великия пост. Кръстът е тежък, докато е свой. Преобрази ли се в Христов, той става необикновено лек, защото Спасителят е казал: игото Ми е благо и бремето Ми е леко. Кръстът е тежък, докато ние сме непостоянни в борбата, докато ние съизволяваме повече на душата на греха, докато ние нямаме решимост да бием по, уви, изкованите от самите нас окови, с които сме оковали Божия образ в себе си. Но по мярата на нашата решимост да вървим след Спасителя, по мярата на нашето желание Той да бъде сърце на сърцето ни и душа на душата ни, кръстът се преобразява, става лек. Това е видно, ако само с няколко кратки примера съпоставим Христовото бреме със светското бреме, греховното бреме, бесовското бреме. Любовта е Христово бреме, омразата е бреме греховно. Братолюбието е Христово бреме, самолюбието е бреме светско и човешко. Целомъдрието и постът са Христово бреме, разгулът, развратът, сладострастието са бреме греховно. Христово бреме е да вървиш нагоре с поглед, отправен към висините и към царството Небесно. Светско и човешко бреме е да се луташ из пътищата на този живот, като не виждаш нищо повече отвъд гроба. Светинята, чувството за светиня, благоговението, милостта към всички са Христово бреме. Дързостта, низостта, грубостта са бреме на света и дявола. Трудният вървеж нагоре с надежда в Спасителя е бреме Христово. Лекият наглед вървеж по широкия път без надежда, водещ в крайна сметка до отчаяние, е бреме на този свят. Пред нас е изборът. Господ зове всекиго. Господ зове особено нас, които се именуваме с Неговото име и кротко, но решително ни сочи единствения спасителен път. С кръста, на кръста, към кръста. Нагоре и още нагоре към Голгота, на която се извисява Кръстът ­ а над него се разлива незалязващата светлина на Възкресението.”

        * * *

        Седмицата на Христовите страдания в енориите на Българската Старостилна Православна Църква из цялата страна премина в духовна подготовка за празника на всички празници ­ Христовата Пасха. Последната Преждеосвещена св. Литургия за тази година, на Велика сряда, бе отслужена в катедралния храм “Успение Богородично” от епископ Фотий. Сутринта на следващия ден бе извършен Велик маслосвет, а вечерта епископ Фотий отслужи утренята на Велики петък с четене на 12-те евангелски текста за страданията Христови. “Днес човешкият грях стига до своя чудовищен предел ­ каза той в словото си при изнасянето на плащаницата на вечернята на Велики петък. ­ Грехът, тази борба срещу Бога в човешката душа, днес достига до дъното на своето безумие: човеците не щат Бога, човеците вдигат ръка срещу Бога, убиват Бога, искат да изгонят от тялото Въплътилия се заради тях Бог. В предателството на Юда зреещият прародителски грях дава своите зловонни плодове. Оголва се замисълът на падналия архангел ­ човек да убие Бога чрез греха, чрез греха си да прокуди Бога от цялото си същество, от сърцето, съвестта и ума си. Това е целта на всеки грях ­ подчерта владиката, ­ на всеки мой и твой грях, независимо дали съзнаваме това.
        Апостолът, който изцеляваше и възкресяваше, който чудотвореше наравно с останалите ученици, предава Царя на славата с небесния хляб в уста. Творението не познава по-голямо падение ­ бездната на ужаса да бъдеш човек разкрива адското си дъно. На тази вакханалия на греха, на бесовската и човешка злоба, Спасителят откликна с неизразима Божествена любов. Той дойде, за да ни избави от греха и от мъката, извираща от греха. В бездната на Неговата любов потъна и най-ужасният грях. Той, въплътеното Слово, безгрешният Човек, понесе върху Си целия грях и цялата извираща от тоя грях мъка. Тъкмо чрез това Господ разкри бездната на величието да бъдеш човек. Дивно е да си човек, когато мразиш греха, когато се бориш с греха и в безсилно усилие викаш за помощ към Победителя на греха, към Христа Спасителя. Велики петък е ден на най-голямото поражение на човека и в същото време ден на най-великата победа на Човека ­ завърши предстоятелят на Българската Старостилна Православна Църква. ­ Защото Богочовекът Христос победи смъртта и греха заради нас. И незримите потоци светлина невидимо се сливат в безкраен океан, който ще се излее от възкръсналото Тяло на Спасителя и ще озари и небето, и земята, и преизподнята.”

Съдържание