Игумен Никон (Воробьов)
До спасяващите се в последните времена...
За писмата на игумен Никон
Духовна
съкровищница това е най-подходящото название за книгата с писма
на игумен Никон (Воробьов). Руските издатели са намерили сполучливо
заглавие за нея: “За нас е оставено покаянието”. С основание може
да се каже, че игумен Никон е носител на духа на светител Игнатий
(Брянчанинов) дух на смирено съзнание за собствената немощ и недостойнство,
дух на покайно себепознание, на непрестанно самоукорение, на пълно
недоверие в собствените мисли, и същевременно дух на детска откритост
пред Бога, на цялостна богоустременост, на искрена духовна любов
към ближните и желание те да се спасят... Невъзможно е след прочита
на книгата вярващата душа да не обикне светлата душа на автора ù.
Едно от най-ценните качества
на писмата е духовното трезвомислие, на което те ни учат. Като камбанен
звън през писмата на игумен Никон отеква мисълта, изразена сбито
от самия него така: “Сега ние сме стигнали до такъв период от живота
на човечеството, когато [вярващите] се спасяват само чрез безропотното
понасяне на скърбите, с вяра в Бога и с надежда на Неговото милосърдие.
По други пътища сега никой не умее да се спасява. За нашето време
е останал един-единствен път понасянето на скърбите.”
Да се търсят подвизите
на отминалите времена е твърде опасно поради крайното оскъдняване
на духовен разум, коренящ се в истинското дълбоко смирение. Ето
защо навсякъде в писмата си игумен Никон насочва своите духовни
чеда към най-главната и основна добродетел: смирението. И прави
това не като човек, постигнал смирението: “Колкото и да е странно,
аз чак сега започвам за осъзнавам, какво е това надежда. На шестдесет
и пет години! А и молитвата на митаря я осъзнах едва преди няколко
години. Както и всички останали, аз познавах външната страна на
тези неща, а същността им, която се познава чрез опита, ми беше
недостъпна” (Писмо № 217). “Що е смирение? До разбирането на смирението
аз стигнах по следния начин. Веднъж ми дойде мисъл, съвсем отчетлива
и ясна: какво са всичките ни дела, всичките ни молитви, всичко наше?
Трябва да възкликнем като митаря: “Боже, бъди милостив към мен грешния!”
Сърцето ми разбра тогава, разбра, че най-същественото това е Божията
милост. И то стана разбираемо за мен не чрез ума, а чрез сърцето.
От този момент аз започнах да поддържам в себе си тази мисъл, да
живея с нея, да се моля с нея, за да не ми я отнеме Господ, а да
я развие. Това е всъщност началното смирение подчертавам, началното
мисълта, че самите ние сме нищо, само Божие творение, Божие създание.
И с какво да се гордеем, какво наше да противопоставим на Бога?
Макар Господ да ни е дарил с най-голямото достойнство да бъдем
Негови синове, но това е дар Божий. После, призовавайки ни, Той
ни е изкупил, за да ни възроди, да ни осинови, но и това е дар Божий.
Какво ли изобщо имаме, което да е наше? Ние нямаме нищо свое. Ето
това убеждение трябва да проникне сърцето ни. Трябва да го осъзнаем
не с ума, а със сърцето си.” (Из беседи с духовни чеда).
Преживял пет години в
концлагер, изминал дълъг духовен път, в края на живота си о. Никон
счита, че едва-що е стъпил на пътя на началното смирение: изпитал
е “една милиардна част от онова, което са преживявали св. отци”...
И неговото покайно самопознание, след пет години изповеднически
подвиг в комунистически концлагер, го е накарало да признае: “Приех
монашество, бях в концлагер, върнах се и въпреки всичко това си
останах с високо самомнение.”
Преминавайки през горнилото
на страданията, игумен Никон е намерил единствен духовен наставник
в лицето на св. Игнатий (Брянчанинов). Ето защо можем да смятаме,
че той е истинско чедо по дух на великия светител. Духовните чеда
на игумен Никон си спомнят: “Постоянно и с особено внимание препрочиташе
творенията на епископ Игнатий Брянчанинов, когото завеща като духовен
отец на всичките си близки по дух хора. О. Никон смяташе съчиненията
на еп. Игнатий (тогава още непрославен като светец) за най-добро
ръководство в наше време и дори за по-необходими от съчиненията
на светите отци. Защото отците, казваше той, в много отношения са
вече недостъпни за нас и ние не можем правилно да ги разбираме,
без да изучим предварително творенията на еп. Игнатий, който на
практика е превел, така да се каже, отците на съвременен език, съобразявайки
се с настъпилото ново време и с новата душевност на хората.” Същото
пише игумен Никон и в писмата си: “Трябва да се учим и на молитва,
и изобщо на християнство от Игнатий (Брянчанинов). Няма по-добър
учител за нашето време. Но и той е станал почти недостъпен за съвременните
християни” (писмо № 57).
А сърцевината на учението
на еп. Игнатий е отново смирението това най-рядко качество у човеците
в днешно време. “У търсещите царството Божие няма да има никакви
лични подвизи. Ще се спасяват само с претърпяването на скърби и
болести. Защо няма да има подвизи? Защото няма да има смирение у
хората, а без смирение подвизите носят повече вреда, отколкото полза,
дори могат да погубят човека, тъй като те неволно предизвикват високо
мнение за себе си у подвизаващите се и пораждат духовна прелест.
Едни или други подвизи биха могли да бъдат допуснати само под ръководството
на много опитни духовни хора, но такива сега няма, не може да се
намерят. Ръководител сега е Сам Господ и отчасти книгите, наистина
за този, който ги има и може да ги разбира. По какъв начин ръководи
Господ? Допуска гонения, оскърбления, болести, продължителна старост
с теготи и немощи.” (Писмо № 265)
Човек винаги е склонен
да изключва себе си от общата маса простосмъртни: такава е човешката
гордост, която днес е изключително развита. В душевните си недра
ние, съзнателно или несъзнателно, все пак смятаме, че сме нещо особено,
че не към нас се отнасят думите на светител Игнатий за спасяването
чрез скърби. Ето защо толкова трудно търпим и най-малкия укор, роптаем
и при най-малката скръб или дори не собствено скръб, а при всяка
дреболия, несъвпадаща с нашата воля, с нашето съждение, с нашето
мнение... Затова е въпиюща нуждата ни от духовни ръководители като
игумен Никон, чрез скъпоценното му писмовно наследие, което дай
Боже! скоро да стане достояние на българския православен читател.
«Православна
беседа»
Писмо № 21
Драга м. В.,
Благодаря Ви, че не ме
забравяте, и за добрите пожелания.
Със здравето съм по-добре.
На ревматизма много ми помогна сюнгерът, но непрекъснато чувствувам
голяма слабост. От август чак досега тънем в суета. Строим голяма
къща, построихме банята, трябваше няколко пъти да се ходи в Москва
за иконостаса, за материали. С работниците не случихме. На Никулден
при нас служи епископът. Пак суета и така се въртим, мятаме се,
душите ни изстиват, ще ти се да избягаш в пустинята, но такова място
вече няма, а в себе си не можем да се скрием. Поради тази и други
причини, да ни избави Господ от всякакви гости, в това число и от
М. и К. Освен вреда, идването им тук друго нищо няма да им донесе,
пък и на всички нас. Това е истината. Но и те самите трябва да го
разберат.
Все повече и повече пред
мен се разкрива дълбокото падение на човечеството, а оттук и значението
на Спасителя Господа Иисуса Христа. С делата си няма да се спаси
никоя душа, само едно е спасението Христос, Който спасява вярващите
в Него и осъзнаващите нуждата от Спасител, понеже те се считат за
грешни, недостойни за царството Божие. Точно такива грешници е дошъл
да призове към покаяние и към спасение Иисус Христос.
Целият втори том [на
св. Игнатий Брянчанинов] е посветен на молитвата изобщо и на Иисусовата
молитва. Ако имате този том, не Ви е нужен първият, пък и изобщо
време Ви е да имате вътрешен учител ... Четете по малко изреченията
на отците от Отечника на Игнатий Брянчанинов. Ако го нямате, има
го Л. Аз ù го подарих преди три години. Тази книга вдъхва свежест.
Предайте на Л., че няма
смисъл предварително да пита за нещо, което може изобщо и да не
се случи. Когато потрябва, тогава да пита, тогава Господ може да
внуши нужния отговор, а тъй тя изкушава и Господа, и мене, като
в същото време и на себе си причинява зло.
Господ да ви благослови
всички, да ви вразуми и утеши!
Простете на мен, ленивия.
Напролет се надявам да дойда при вас по работа. Исках вече да свършвам
това писмо, но реших да напиша още няколко думи.
Цялото човечество и всеки
отделен човек се намират в състояние на дълбоко падение и поквара,
и сам човек не може да се поправи, да се спаси и да стане достоен
за царството Божие. Човек може да бъде поправен от Господа Иисуса
Христа, Който затова и дойде на земята. Ала Той поправя ония, които
вярват в Него, в Христа, и съзнават своята развала, или както сме
свикнали по-често да казваме своята греховност. Господ така и
казва: Не съм дошъл да призова праведници (т. е. тези, които считат
себе си за праведни и добри), а грешници към покаяние (Мат. 9:13)
т. е. хората, които са видели своята развала, греховност и безсилие
да се поправят със собствените си сили и които се обръщат за помощ
към Господа Иисуса Христа, или по-точно умоляват Господа за помилване,
за очистване от греховните рани, за изцеляване на душевната проказа
и за даруване на царството Божие единствено по Божия милост, а не
заради някакви наши добри дела.
Човек, който правилно
върви по духовния път, започва да вижда в себе си все повече и повече
грехове, докато накрая с духовното си зрение не види себе си цял
в грях, в душевна проказа, докато не почувствува с цялото си сърце,
че е кал и нечистота, че е недостоен дори да призовава името Божие
и само, като митаря, без да смее да повдигне очи към небето, със
сърдечна болка зове: “Боже, бъди милостив към мене, грешния!”. Намирайки
се продължително време в подобно душевно състояние, човек, когато
дойде време, ще излезе от него оправдан, както е излязъл и митарят.
Ако пък човек смята себе
си за добър и отделните си, дори тежки грехове за случайни, за
такива, в които е виновен не толкова той, а най-вече външни обстоятелства
или други хора, или бесове, а той самият е само малко виновен, то
това устроение е лъжливо, това е несъмнено състояние на скрита прелест,
от каквато да ни избави Господ.
За да вървим по правилния
път, трябва да следим себе си, да сравняваме своите дела, думи,
помисли, влечения и др. с Христовите заповеди, да не се оправдаваме
за нищо, да се стараем да се поправим, доколкото е възможно, да
не обвиняваме и да не осъждаме другите, да се каем пред Господа,
постепенно да се смиряваме пред Бога и пред хората тогава Господ
малко по малко ще разкрива пред такъв човек неговото падение, развала,
неизплатимия му дълг. Един дължи петстотин динария, друг петдесет,
но все едно и двамата нямат с какво да се разплатят, необходимо
е Господ по милостта Си да прости и на двамата. Значи, няма такъв
праведник, който да не се нуждае от милостта на Спасителя.
И ето премъдростта Божия!
Явният грешник по-скоро може да се смири и да отиде при Бога и
да се спаси, отколкото праведниците по външност. Точно затова Господ
Иисус Христос е казал, че митари и грешници преварват в царството
Божие мнозина външни праведници.
По великата Божия премъдрост
греховете и бесовете съдействуват за смиряването на човека, а чрез
това и за спасението му. Ето защо Господ е заповядал да не се изскубват
плевелите изсред пшеницата без плевелите лесно би могла да се
роди гордост, а Бог се противи на горделивите. Гордостта и високомерието
са гибелни за човека.
Какъв е изводът от казаното?
Опознавайте своята немощ и греховност, не осъждайте никого, смирявайте
се и Господ ще Ви въздигне в свое време.
Боже, бъди милостив към
нас, грешните! Простете и се молете за мен!
Писмото е за всички.
Н.
1952 г.
Всички тук Ви изпращат поклон и благодарят, че ги помните.
Писмо № 35
Мир на теб, досточтима майко М.!
Получих писъмцето ти.
Ти съзнаваш, че не си права в много отношения. Радвам се на това.
Човек, който упорито оправдава себе си, а другите обвинява, се намира
на лъжлив път: той или няма да постигне никакъв успех в духовния
живот, или неизбежно ще се окаже в мрежите на прелестта. Нашето
спасение е не в подвизите, а в дълбокото, искрено и сърдечно осъзнаване
на своята греховност, повреденост, безсилие сами да се поправим.
От такова съзнание се ражда съкрушението, плачът, известно смирение
и т.н.
Ако няма такова съзнание,
а отгоре на това има и (Боже, опази!) самооправдание, тогава всички
трудове са напразни, и дори ще породят самомнение и гордост. И така,
и в малкото, и в голямото, и в житейските дела, и в духовните, по
отношение на себе си и във взаимоотношенията си с другите, старай
се да се поставяш на последно място (по Евангелието: не сядай на
първото място) и тогава ще придобиеш мир в душата си и останалите
неща, за които стана дума по-горе, а заедно с тях и чрез тях спасение.
Поклон и Божие благословение
на теб, на К. и на всички познати.
Прости ми с каквото съм
обидил теб и останалите. Нашите ти изпращат поклон. Бог да ти прости
за всичко и аз ти прощавам.
И.Н.
1949 г.
Писмо № 42
Драга моя М.!
Ти вече униваш и се разстройваш
от едно малко изкушение. Господ допуска това да става с теб, за
да познаеш немощта си и да разбереш, колко много неща се таят в
душата на човека, какъв труд трябва да положи, за да се очисти човек
от страстите си, да стане храм на живия Бог (II Кор. 6:16) и да
достигне спасение. Когато ти се открие цялата човешка немощ, тогава
ще паднеш пред Господа и вече от дълбините на сърцето си ще почнеш
да викаш към Него, като давещият се апостол Петър. Тогава ще получиш
помощ от Господа и ще разбереш, че наистина близко е Господ до ония,
що призовават името Му от цялото си сърце, и вече с благодарност
ще паднеш в нозете Му и ще оплакваш всички свои грехове, с които
си Го оскърбявала. Тогава ще се смири сърцето ти, ще престанеш да
осъждаш другите, и ще започнеш да се грижиш за това, Господ да ти
прости миналите грехове и да не допуска да Го оскърбяваш занапред
чрез нарушаване на заповедите. Ще разбереш също колко суетно е всичко
земно, ще разбереш, че твоята привързаност към земята, свадите,
огорченията заради вещи, постъпки, думи всичко това е тъй нищожно,
че не си струва заради него да се огорчаваме, да се караме и да
губим душевния си мир, а може би и спасението си.
Ето, ти си разбрала какво
означава името “майка”, какво е това скръб, ревност и прочие. Ако
Господ ти откриеше до дъно собствената ти душа, навярно би се отчаяла.
Но всичко лошо, всички страсти, всички бесовски хитрини, всички
скърби и страдания всичко се побеждава чрез смирението. Смирението
се проявява тогава, когато кажем от все сърце на Господа: “Получаваме
заслуженото според делата си, спомни си за нас, Господи, кога дойдеш
в царството Си”.
Ако съумеем да казваме
така във всички случаи от живота, ако не роптаем нито срещу Господа,
нито срещу хората, веднага ще ни стане леко и ще бъдем на правилен
духовен път. Ако пък вече сме пороптали срещу някого, то трябва
още повече да се смирим и да кажем: “Господи, наистина не струвам
нищо, само Ти можеш да ме спасиш”. Ако искаш, можеш ме очисти
е казал на Господа загубилият всяка друга надежда за изцеление прокажен,
и тогава е чул от Него: Искам, очисти се, и Господ, докосвайки го,
го изцелил (Мат. 8:2-3; Марк. 1:40-41; Лука 5:12-13).
Така и ние, разбрали
до дън душа своето безсилие и духовна бедност, нека се обърнем към
Господа, към Единствения наш Спасител, и със съкрушено и смирено
сърце да Му кажем: “Господи, ако искаш, можеш да ме изцелиш и да
ме спасиш”. Тогава ще получим от Разпъналия се за нас Господ отговора:
Искам, очисти се. Душата ни ще чуе ясно този отговор и ще получи
сила да понася с благодарност всички скърби на земния живот, така
както разбойникът безропотно е висял до вечерта на кръста в ужасни
мъки. Да ти помогне Господ, драга М., да разбереш това, да се смириш
и да се предадеш в Божиите ръце. Непрекъснато повтаряй: “Господи,
да бъде Твоята свята воля! Господи, прави с мен, каквото Ти е угодно,
само не допускай да възроптая срещу Тебе, само ме спаси!”.
Досега само си чела и
си слушала за душевната борба, за плача, за сърдечните страдания.
Господ допуска от опит да познаеш и да решиш за себе си: ще търпиш
ли без ропот и ще благодариш ли на Господа, или ще се предадеш на
ропот, а после дори по-лошо и на отчаяние.
Решавай сама. “Дай кръв
и приеми Дух!” Младенческите дни са отминали, време ти е да се захванеш
с делото на възрастните. Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре
(Пс. 50:19), “мрежите на дявола не се докосват до смиреномъдрия”
(видение на преп. Антоний Велики за дяволските мрежи).
Ако пък се предадеш на
ропот, ако почнеш да обвиняваш хората и външните обстоятелства,
то оттук ще преминеш към ропот и срещу Бога и можеш да стигнеш до
отчаяние, от което да те избави Господ.
Да ти дарува Господ душевен
мир, смирение и духовен разум! Да ти даде Господ търпение и сила
да понасяш тежестта и на своите страсти, и на страстите на ония,
с които общуваш.
Прости ми, ако с нещо
съм те огорчил. Живей мирно с К., напрегни всички усилия за това.
Напомням ти, което съм ти казвал неведнъж: спасението ти е свързано
с К. Отстъпвай ù във всичко, дори работата да пострада. Каква полза
за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Мат.
16:26). Така и ти не вреди на душата си заради дреболии. Пази мира
и знай, че както в тебе има страсти, така ги има и у нея, и на нея
ù е още по-трудно да се бори, отколкото на тебе. И ако ти се смиляваш
над нея и не я осъждаш, то и Господ ще се смили над теб и няма да
те осъди.
Получих и разбрах писмото
ти, изпратено след заминаването на нашите от Козелск. Жал ми е за
теб, съчувствувам ти и моля Господа да ти помогне по-леко да понесеш
изкушението. Човек неизкушен е неизкусен. Познай себе си и не се
хвали, че в теб няма това или онова. В теб има всичко, само че не
всичко се е открило, а за гордите или неразумни думи ще пострадаш
от това, за което си се похвалила или си казала неразумно.
Изпратете картината по
пощата.
Н.
1958 г.
Писмо № 67
Драга В. Н.!
Получих писмото Ви относно
о. В. Дори само това, че сте неспокойна, свидетелствува за Вашата
неправота. Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава
ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си (Мат. 7:5).
Тук се посочва един дълбинен психологически факт. Ако с Божията
помощ човек се очисти от греховността и благодарение на това започне
да гледа на всичко чисто, то: 1) всичко ще му се покаже в друга
светлина и само тогава той ще може да даде правилна оценка на нещата,
2) тогава в сърцето му ще има единствено любов към всяко творение,
непостижима жалост и желание никой да не страда, никой в нищо да
не търпи вреда (вж. Исаак Сирин).
Само тогава човек може
да поучава ближния си (и то по указанието на Божията благодат) и
тогава думите ще бъдат действени, полезни, ще изцеляват, а няма
да нараняват. А докато не достигнем такова състояние да не напираме
да ставаме учители. Ако Вие повече бяхте мълчали пред о. В. и само
кратко отговаряхте, когато Ви попита (пък и трябваше да говорите
не като свое мнение, а като мнение на едни или други св. отци),
то и о. В. щеше да се отнася по друг начин към Вас, пък и Вашите
думи биха могли да го накарат да се позамисли и да прояви интерес
към тези, на които Вие се позовавате.
Преподобни Нил Сорски
никога не отговарял от себе си, а само излагал мнението на св. отци.
Ако в тях не намирал веднага решение, то и не давал отговор, докато
не открие изказана от св. отци мисъл по дадения предмет. А ние самите,
без нищо да знаем, чули-недочули или просто, защото “така ми се
струва”, изговаряме цял куп неща. Умният човек веднага ще усети
безпочвеността на думите ни и ще ни осъди. Пред него или трябва
да докажете Вашето мнение, или да посочите достатъчно авторитетен
източник. Можахте ли да сторите това? Разбира се, че не. Затова
и не се учудвайте на неговата студенина.
В главата си, или по-точно
в сърцето си, имате прекалено много боклук. И точно затова трябва
особено да се стараете да мълчите. Само на пряк въпрос можете да
отговаряте съвсем кратко, позовавайки се на своето незнание (което
си е наистина така!), и то за да не оскърбите човека с мълчанието
си. Всички ние се намираме, по думите на св. Симеон Нови Богослов,
в “най-зла прелест”, т. е. в тъма, в заблуда, в робство на дявола.
Само малцина биват освобождавани от Господа от това състояние. Как
може слепец да води слепеца? А Вие учите всички. Престанете!
Митарят не е учил, а
е казвал със съкрушение: “Боже, бъди милостив към мен, грешния”,
казвал го е не само в църквата, но е имал винаги тази нагласа в
себе си (иначе и в църквата не би могъл да се моли така). Могъл
ли е той, пък и който и да е друг в такова състояние, да учи другите?
Ясно, че не. А за намиращия се в робството на греха и на дявола,
единственото правилно състояние е състоянието на митаря. Когато
то обхване целия човек, само тогава в човека ще се прояви силата
Божия. Силата Ми се в немощ напълно проявява (II Кор. 12:9), т.
е. когато човек стигне до нагласата на митаря (до смирение),тогава
в него ще действува Божията сила, която ще го изведе от Египет в
обетованата земя. Друг път няма. Ако си позволявам да Ви пиша това,
то е в правото си на Ваш духовник. Простете.
Господ да Ви пази и да
Ви вразуми към всичко добро. Поздрав и Божие благословение на Вас
и на всички познати.
2.I., празник на преп.
Серафим.
Поклон на дядото. Моля
го да си спомни за мен.
Н.
17.I.1954 г.
Писмо № 78
... , запази това писмо и го чети в минути на униние.
Драги мой ...!
Получих писмото ти и
дълбоко ти съчувствувам. Много бих ти казал в отговор на твоите
съмнения и огорчения, но не ме бива в писането. Ти си избрал за
себе си път в живота, изключително труден за нашето време, и ако
издържиш до края малко е да се каже, че всички твои скърби ще
бъдат милион пъти възнаградени, но ти просто (не казвам, че ще ги
забравиш) дори ще съжаляваш, че тези скърби са били прекалено малки.
Може би това ще ти се стори странно, но е така. Аз съм дълбоко уверен,
че даже древните велики мъченици са съжалявали, считайки, че малко
са страдали и затова не са могли да отвърнат на Бога с такава любов,
с каквато са били длъжни да Го възлюбят.
Любовта, дори към човек,
се стреми да се изрази, като върши неща, приятни за любимия, каквито
и жертви да струва това. Колкото по-силна е любовта, толкова по-силен
е стремежът тя да бъде доказана, а безкористната любов може да се
докаже само с жертва; и тъй като истинската любов не знае граници,
то и жаждата за жертва, като проява на любовта, е безгранична. Който
обича Бога, той ще поиска и да страда заради Бога и заедно с нарастването
на любовта ще възраства и желанието всичко да претърпим, само и
само Господ да не се отдалечи от нас, само и само да бъдем по-близо
до Него. Не е възможно да не обичаме Господа, ако се приближим до
Него, по-точно казано, ако Той се приближи до нас.
Може да се смята, че
незаспиващият червей и неугасващият огън в бъдещия живот това
е неутолимата скръб в сърцето, че е имало време, когато сме могли
да докажем любовта си към Бога, да претърпим заради Него разни страдания,
да докажем любовта си не само чрез страдания, но и чрез вяра в Него
сред всевъзможните съмнения, сред страховете, духовната самота,
при съзнанието за своите немощи, безсилие и т. н., и т. н. и не
сме я доказали.
Ето тук, на земята, може
и трябва да докажем любовта си към Бога чрез вътрешното решение:
“Ще вярвам в Теб, с всичките си сили ще изпълнявам Твоите заповеди,
ще страдам за вярата си в Тебе, ще се откажа от всичко и от всички
от личния си живот, от близките си само Ти, Господи, не се отказвай
от мен, не допускай да загубя вярата и мъжеството си, не допускай
да възроптая срещу Тебе, ако мен или близките ми ни постигнат тежки
скърби и страдания, дарувай ми да Те възлюбя от цялото си сърце”.
Ако запазиш такава нагласа, с лекота ще изминеш целия си житейски
път.
Ако пък се колебаеш,
ако допуснеш в сърцето си съмнението, ако се омрачиш и отслабиш
силите си чрез самоволно нарушаване на Божиите заповеди тогава
ще паднеш с голямо падение, ако не призоваваш непрестанно Господа
на помощ; а особено, ако се възгордееш и започнеш да се надяваш
на собствените си сили ще паднеш с голямо падение и извънмерно
ще утежниш живота си. Но и в този случай не унивай, а се смирявай
още повече и възлагай цялата си надежда на Господа и на Неговото
милосърдие, на Неговата помощ. Това е правилната нагласа, но без
опит, без вътрешни* падения и изправяния няма да достигнеш до правилното
[духовно] състояние.
То се отличава с дълбоко
съзнание за собствената немощ, собственото безсилие да живеем така,
както изискват заповедите, да обичаме Бога така, както Той ни е
възлюбил. А от тази нагласа се раждат чувството на съкрушение, плачът
на сърцето, съзнанието за неизплатимостта на нашия дълг (10 хиляди
таланта [срв. Мат.18:24] с една дума, сърце съкрушено и смирено,
което Бог не ще презре и от което ще се роди оная любов към Бога,
за която говорих в началото. Само със своя воля и желание не можем
да придобием такава любов това става с живот по заповедите, с
покаяние, с плач за своите падения, с дълбоко съкрушение, че вместо
да живеем в любов и да угаждаме Богу, ние постоянно нарушаваме Неговата
света воля.
От този плач и съкрушение
се ражда страхът Божий, т. е. страх да не оскърбим с нещо Бога,
сетне се ражда чувството за Божията близост до нас, което пророк
Давид е изразил с думите: Винаги виждах пред себе си Господа (Пс.
15:8), а после постепенно се ражда твърдата решимост по-скоро да
умрем, отколкото да оскърбим Господа, ражда се не само безропотното
носене на скърбите и страданията, но и благодарността за тях, тъй
като тогава сърцето ще чувствува радост от очистването чрез скърбите
и някакво удовлетворение, че можем да страдаме заради Бога и по
такъв начин да Го обичаме. Какво да въздам Господу за всичките Му
благодеяния към мене? (Пс. 115:3)
Прости ми за многословието
и за това, че може би не навреме ти пиша тези неща. Твоята скръб
обаче ме подтикна да ти напиша това. Може би ще ти бъде полезно
и ще ти донесе някакво утешение.
Приятелю мой, за едно
само те моля: никога не отстъпвай от Бога, колкото и ниско да си
паднал, както и да си съгрешил и оскърбил Господа (от което да те
избави Господ), но като блудния син, моли Го за прошка и отново
и отново се принуждавай да живееш по заповедите. Който дохожда при
Мене, няма да го изпъдя вън (Иоан. 6:37). Вървящият към Господа
чрез изпълнението на заповедите, макар и да пада по пътя, но щом
пак става и върви напред той е в числото на Христовите воини и
Господ го увенчава, дори да е получил много рани в тази духовна
война със своите страсти, с падналата си природа и с бесовете. Да
те вразуми Господ, да укрепи твоята вяра и произволението ти, да
те запази от всяко зло. Господ да те благослови.
Не пиши толкова подробно
както в последното си писмо. Аз и така познавам състоянието ти
достатъчно е да пишеш кратко. Бъди здрав.
Твоят
отец
* Паденията
на дело, се отразяват много тежко на духовното състояние, изискват
после от човека огромен труд за неговото очистване и забавят за
дълго движението му напред. Паденията пък с мисъл са дори необходими
за опознаването на себе си, на своята немощ и негодност за царството
Божие и вследствие на това те водят към смирение, показват, че човек
не може сам със собствените си сили да израства духовно, а трябва
постоянно да се обръща за помощ към Бога, трябва да прибягва към
Тайнствата и към всичко, което дава св. Църква за нашето спасение.
За духовното израстване спомага постоянното четене на Свещ. Писание
(на Новия Завет и на творенията на светите отци). Още по-добре е,
ако има духовен ръководител, но такива вече няма и се налага човек
да върви сам, черпейки духовно ръководство от четенето и от молитвата,
изпросвайки помощ от Господа и от Божиите угодници.
Прости ми.
Твоят
отец.
Писмо № 96
Мир на тебе и спасение от нашия Господ Иисус Христос, драга ...!
Време ти е да знаеш,
че врагът няма да остави на мира никого от желаещите спасение и
следователно борбата с него няма да престане до смъртта. Но никой
не може да го победи със собствените си сили. Господ дойде на земята
точно за това да разруши делата на дявола. Той именно се бори
против дявола и против греха заедно с ония, които винаги Го призовават
на помощ. Но човек трябва и сам да се противи на греха и на дявола
с всички сили, използувайки като оръжие средствата, посочени от
Господа, от апостолите и от светите отци. Оръжията на православния
християнин против дявола са: постът, молитвата, трезвението*, смирението.
Без смирение обаче никакви средства няма да помогнат, пък и Господ
не помага на самонадеяния и гордия, и такъв неизбежно ще попадне
в разните мрежи на врага.
Който иска да надвие
врага, да се избави от страстите, а не използува в борбата посоченото
оръжие, той очевидно няма да победи. Колкото по-скромен и смирен
е човек, толкова по-скоро ще се избави от врага. Към това трябва
да се добави, че злопаметността унищожава силата на молитвата, защото
Господ не приема молитвата на човек, който враждува с ближните си
и който е злопаметен. Такъв човек Той отпраща първо да се помири
с тях. А ако Бог не приеме молитвата му, човек ще е сам и следователно
врагът ще го надвие напълно. Дори и правилно борещият се не побеждава
врага веднага. За това е нужно време и търпение. Бори се правилно,
старай се да бъдеш в мир с всички, приучвай се към трезвение и непрестанна
молитва. Смирявай се пред Бога и пред хората, тогава ще събаряш
исполините един след друг и ще се освободиш от греховния плен.
Няма такъв духовник,
който би започнал да се отнася по-лошо към искрено и дълбоко разкаял
се за греховете си човек, каквито и да са били тези грехове. Такава
мисъл е вражеска уловка, за да скрие каещият се греховете си и да
не получи прошка. Точно обратното ако духовникът е вярващ човек,
той ще започне още по-добре да се отнася към каещия се такова
е тайнственото свойство на изповедта.
Относно леля ти и другите
трябва да помниш правилото: Понасяйте един другиму теготите, и така
изпълнете закона Христов (Гал. 6:2).
Написах и благодарих
на М.Н.
Търпи всички упреци,
оскърбления и клевети, основателни и неоснователни, защото те са
полезни, очистват душата от грехове и подпомагат растежа на смирението,
ако не им възразяваш. Казвай като разбойника: “Получавам заслуженото
според делата си, помени ме, Господи, в царството Си”.
Няма да арестуват никакви
монахини, освен ония, които имат дълъг език: нека го държат зад
зъбите си, ако не искат да са зад решетките.
Предай на М. и на Н.
поздрав от мен и Божието благословение. Помня ги и им желая милост
от Господа и спасение.
Бог да ти прости за всичко.
Следи себе си. Дните са лукави и смъртта не е през девет планини
в десета. Старай се всеки ден да си напомняш, че скоро ще застанеш
на съд пред Господа. Какво ще Му отговориш тогава?
Откъсни се от този свят
и от суетата му, прости на всички, запази мира с всички, седи си
повече вкъщи и не стой без работа, а се занимавай с молитва или
с псалмопение, чети по малко, а неотменната работа върши с Иисусовата
молитва и с помнене на Бога. Кай се пред Бога за всичките си безчислени
грехове и Господ ще ти прости всичко и ще те приеме във вечния живот
и блаженство. Прости ми!
Н.
1950 г.
* Трезвение
духовно бодърствуване за постигане на сърдечна чистота чрез отхвърляне
на греховните помисли и призоваване на Божията помощ с Иисусова
молитва. Бел. ред.
Писмо № 110
Драга ...! Мир на тебе!
Днес получих писмо от
П. и от м. В. Пишат, че си болна и имаш температура. За съжаление
не пишат каква е температурата. Несъмнено тя се дължи на тумора.
Не знам какво е общото състояние на здравето ти; ако имаш сили,
бих те посъветвал да отидеш в Калуга. Сега съществуват много средства
за борба с туморите, но в Козелск, разбира се, такива няма. Преди
всичко най-много те съветвам да се изповядаш при о. Мелетий за всичко
като започнеш от детството си след като добре се подготвиш.
А да се подготвиш опитай така:
1. Моли се поне малко,
но по-често, според силите си, докато стоиш, седиш или лежиш.
2. Моли се с думите на
митаря или с Иисусовата молитва, като си припомняш всички грехове,
които си извършила от младини не само с дело, но и с думи и с настроения;
ако някой грях смущава съвестта ти, спри се на него и моли за прошка,
докато почувствуваш, че Господ ти е простил. Сърцето ще ти подскаже
това. Запиши всички такива грехове, за да не ги забравиш после при
изповедта.
3. По-често си представяй,
че си умряла и трябва да преминеш през митарствата и да дадеш отговор
за всеки неизповядан грях. Отново ще изплуват пред тебе различни
грехове и ти пак се кай пред Бога, за да ти бъдат простени и да
не бъдат споменати на митарствата. Продължавай да записваш по-тежките.
Потруди се така една-две седмици, а след това изповядай всичко.
След изповедта отново
преглеждай целия си живот и записвай онова, което си забравила първия
път. Това е най-доброто лекарство не само за душата, но и за тялото.
Не се оправдавай за нищо,
а обвинявай само себе си, иначе няма да получиш прошка. Кога изпълните
всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме,
що бяхме длъжни да извършим (Лука 17:10).
Ние сме длъжни да изпълняваме
всичко, т.е. всички заповеди, като творения и раби на своя Творец
Бога, без да очакваме награда. Робът е длъжен да върши каквото
му заповядат. А прошката на греховете и даруването на царството
Божие е дело на Божията милост. Милост се оказва на ония, които
са осъзнали до дълбините на душата си своята виновност и като митаря
винаги викат към Господа: “Боже, бъди милостив към мен, грешния”.
Колкото повече човек се очиства чрез покаянието, толкова по-добре
започва да вижда своята греховност и повреденост. Това е най-верният
признак, че покаянието е прието и че човек се подвизава правилно.
Ако липсва дълбоко сърдечно осъзнаване на своята непотребност, то
няма да има и дълбоко покаяние. Това означава, че човек или се самооправдава,
или има високо мнение за себе си, или осъжда другите, или питае
вражда или неприязън към някого, т.е. казано накратко, че е измамен
от врага, с други думи намира се в състояние на духовна прелест.
Като от отровна змия трябва да се боим от самооправданието и от
враждата с ближния.
1. Ако не прощавате на
ближния и вашият Небесен Отец няма да ви прости.
2. С каквато мярка мериш,
с такава ще ти се отмери.
3. И прости нам дълговете
ни, както и ние прощаваме на длъжниците си (Мат. 6:9).
4. Светите отци казват,
че молитвата на злопаметния е сеитба върху камък (преп. Исаак Сирин).
Вярвам, че ако простиш
искрено на всички и се каеш, както е посочено по-горе, то не само
ще получиш прошка на греховете си, но и нагласата ти ще е мирна,
светла, доброжелателна към всички, а заедно с това и болестта ти
ще се облекчи, а може би и съвсем ще мине. Бой се особено от злопаметността.
Ако сърцето ти не те слуша, прости мислено на всички, а ако можеш,
принуди себе си да молиш всички за прошка. Откривай пред Господа
сърцето си, като казваш: “Господи, Ти си заповядал на всички да
прощават и Сам си се молел за разпъващите Те. И аз прощавам на всички,
но сърцето ми не ме слуша. Господи, прогони от сърцето ми всяка
вражда, всяка неприязън, всяко осъждане. Бъди милостив към мен,
изцели болната ми от грехове душа, не допускай да стигна до погибел,
не ме лишавай от Небесното царство”.
Спрях се по-дълго на
враждата, защото тя прави безполезни всички останали усилия. Господ
не приема нито молитвите, нито покаянието, нито милостинята на човек,
който има вражда към ближните си. Да би искал жертва, аз бих Ти
дал, но към всесъжения не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен;
сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш (Пс. 50:18-19).
Когато в нас има вражда, злопаметност, самооправдание, осъждане
на ближния не може да има нито съкрушение на сърцето, нито смирение.
Огън и лед не могат да стоят заедно.
Ти и сама знаеш всичко
това, но едно е да знаеш, а друго да изпълняваш. Знанието без
изпълняване води, по думите на Спасителя, до голямо падение, т.е.
до гибел всеки, който знае, а не изпълнява, прилича на човек,
съградил къщата си изцяло върху пясък (Мат. 7:26-27).
Потруди се малко, защото
дните са лукави (Еф. 5:16) и ние не знаем, кога ще дойде часът за
преминаването ни във вечността. Болестите винаги са служели като
напомняне на живеещите на земята, че тук не сме вечни, че трябва
да се родим за другия свят и да дадем отговор за всичко, каквото
сме сторили в тоя свят.
Съветвам те още да благодариш
на Бога за всичко в живота; понеже и доброто, и теглото, и радостта,
и скръбта Господ ни изпраща за наша полза, за спасение.
Прости ми за всичко и
на теб да прости Господ всичките ти съгрешения, и аз ти прощавам
и те благославям.
Поменавам те и вадя частица
за теб на всяка служба. Пиши!
Н.
1954 г.
Писмо № 133
Многоуважаема ... !
Простете, че дълго време
не съм Ви писал. При нас няма нищо ново. Викат ме да отида в Козелск,
но аз изпратих отказ по разни причини, главното е, че не виждам
за това воля Божия.
Съзнанието за своето
“Аз” е най-дълбокото в душата на човека, а може би тъкмо то е и
съзнанието на душата за самата себе си. Затова най-трудно е да познаем
и видим всичко, което е непосредствено свързано с “Аз”-а (тук спадат
преди всичко тщеславието, гордостта, а след тях и останалото), трудно
е всичко, което умалява “Аз”-а пред другите и даже пред самия себе
си и пред Бога. Ето защо съществува опасност дори в молитвата да
не бъдем откровени пред Бога и да скриваме “в храстите” много неща,
както е направил Адам след грехопадението, т.е. да ги избутваме
в задния двор на съзнанието, да ги затрупваме с боклуците на всякакъв
род самооправдание. Това е много опасно. А главното е, че то съвсем
не постига целта си, защото и без друго Господ знае всичко, знае
го дори предварително, преди да сме извършили нещо лошо.
В молитвата трябва да
се разкриваме пред Бога и да се каем пред Него, да молим за прошка
и за изцеление на болната си душа.
Да Ви помогне Господ
и да Ви благослови! Простете! Пишете!
Н.
23.IX.1949 г.
(Следва)
